Бьорн таман се прибираше от пристанището, дето беше пуснал котва на оная лодка, с която вече колко години излизаше в морето и се оставяше на милостта на вълните му, пък нито веднъж досега не се беше разбивал нито далече от нито твърде близо до пристанището на Есбер.

Всеки път влизаше с една и съща нагласа, може би да се е прекръствал, никой не го е гледал Бьорн точно като си стъпва в лодката, пък и всеки има достатъчно много работа и сериозни приготовления преди влизнаето в това неопитомено все още от човека безкрайно сериозно море, пък може и да не се е прекръствал. Ама влизаше ли в лодката Бьорн все си мислеше за жена си и малкото огнище, дето го бяха стъкмили с нея в тяхната още по-малка къща.

Много обичаше жена си Бьорн и пък и какво да не й обича? Толкоз добра и кротка жена не всеки има късмета да си намери. И работлива беше неговата Елзе и на мухата път ще стори, пък винаги като го посрещаше от лодката, вечерята вече е готова, всичко е както си му е редът, не го тормози с излишни въпроси, нито му дрънка на главата врели и некипели. Тя винаги нейната работа си е гледала, както Бьорн неговата работа си е гледал.

Те може би другите рибари нещо на подбив го взимаха, че все сам се мъкне в тая лодка и му казаваха, че е стиснат, задето не си наема малко помощ. За деца те пред него не говореха и добре че поне дотам стигаше уважението им, защото Елзе деца нямаше да има никога. Просто така беше направена от бога и от нейните родители и тя никога нямаше да дари Бьорн с наследник.

Може би и тоя факт толкова много усили любовта на Бьорн към Елзе. Може би именно от тука идваше още по-голямата и напълно безусловна обич и нежност, с която той гледаше жена си. Че въпреки всичко тя оставаше до него, па може би и от него е била по-силна, защото ако Бьорн беше изпуснал една-две сълзи, то жена му никога не се сломи, ами продължи да робува на тоя пусти живот със същата упоритост и неуморима усмивка, с която се славеха жените от Есбер.

А Бьорн не си позволяваше да наеме помощ тъй като добре съзнаваше каква треска представлява неговата лодчица в пастта на тоя студен и врящ едновременно морски ад, дето им беше дадено на датчаните да се препитават и да ловят своята риба, да я осоляват и консервират и да поддържат организма си с най-чистия улов на нашата планета. Как тъй с лека ръка някой би викнал напълно непознат и чужд за него човек и би му предложил айде с тебе не се познаваме, ама качи се на моята нищо и никаква треска и заповядай на това пътуване в бушуващото море, дето не се знае дали някога ще се върнем, пък ако се върнем да сме хванали няколко риби, колкото и днес да сложим на масата?

Може би голямо уважение имаше Бьорн към неродените си деца и към човешкия живот въобще, че да измами някого само за да може повече риба да хване или да изтегли на брега. Пък тя риба колкото щеш под тия разпадащи се дървен корита. Ама човешкото око алчно, то няма засищане, като види една риба, представя си сто такива риби, всичките лъскави и дъхави на море, представя си мрежите си пълни и недобър пламак се запалва в това ненаситно око и може би именно тоя пламък някой ден ще ни изгори всички нас. Ама може и да не ни изгори ако успеем да се предпазим от него.

-Лека, Бьорн! �� викнаха рибарите след тоя умислен не много едър, малко кривокрак клатушкащ се мъж, докато се отдалечаваше от пристанището.

-До утре, момчета! �� не се обърна Бьорн, но се усмихна, пък и другите рибари се усмихнаха, изплюха се в морето и продължиха да пушат своите цигари и лули и нещо да се смеят и обсъждат, може би някоя история за русалка или за някой друг воден дух, дето бил забелязан недалече от Есбер. Пък те и водни духове, и русалки, и сугрно още много неназовани от човека същества щъкат по морското дъно, но то още не е изучено и разкрито докрай та да го види в целия му блясък ненаситното човешко око. А може и никога да не ни е дадено да го видим, пък и това също може да е за добро. Сигурно на тоя свят има неща, които е много по-добре никога да не узнаваме и не виждаме, а може да има и такива, които само като ги зърнем завинаги да ослепеем, защото нашите очи никога да не са били пригодени за такава красота или такъв ужас.

Вървеше Бьорн по свечеряване, слънцето още не беше напълно паднало от небето, ама застрашително вече увисваше над спретнатите полета и църквиците на Есбер. Гледаше тоя човек градчето дето се беше родил и дето сигурно щеше да му е последното лобно място и сигурно нещо за него си е мислил, може и за неродените си деца да е мислил, понеже неволно ръката му леко се заклати сякаш милваше детска глава.

Кога стигна до къщата си, звездите вече закичваха небето и Бьорн видя тънката струйка дим дето се извиваше над комина, прозорците светеха и малко бяха запотени, значи Елзе пак е пекла нещо, ммм от тука се усеща, ако поемеш дъх Бьорн ще знаеш, че жена ти пак е надминала себе си с някоя гозба, дето да й се чудиш как с толкоз еднообразните храни е успяла да направи.

-Здравей, Елзе! �� поздрави Бьорн и седна на стола в кухнята, дето беше всичко толкова уютно и топло, че усмивката веднага издайнически се появява на човешкото лице и признава пред жена ти, че толкова много я обичаш, че и днес е бил нелек ден, ама и днес морето ме пощади, мила, за да мога да се върна при тебе, да ти я дам тая риба, дето нейната миризма никога няма да падне от ръцете ми, дръж я, не ща да я ям аз, ама знам ,че такова нещо ще направиш с нея, че пръстите си ще оближа, пък и да имахме една дъщеричка и нея да нахраним, ама макар да нямаме аз толкова държа на тебе и те уважавам, знаеш, че до самия край ще съм тука.

-Здравей, Бьорн! �� поздрави Елзе и съвсем скришно му се усмихна, пък нейната усмивка толкова по-малко каза от мъжката, че може би за миг Бьорн се учуди. Защото Елзе, пък и всяка жена независимо дали ще е от Есбер или от Катманду, знае как така да се усмихне, че нищо да не разбереме ние глупавите мъже, ами само да се чудим ,брей, гледай я ти, аз толкова да й се радвам, тя пет пари да не дава за тая моя радост.

Ама не пет пари, ами всичко дава твоята Елзе, знаеш го това скъпи Бьорн и живота си би дала за тебе, ама няма да седне и да те занимава с нейните мисли. Знае твоята мила колко и днес си се борил с водните духове и таласъми, знае, че си капнал от умора и искаш само тя да вземе тия вмирисани риби, пък ти да седнеш, да пиеш една чаша и да изпушиш една цигара, пък да погледаш тъпо в стената и там да видиш картините от целия ви съвместен живот, да се унесеш, тя да те побутне и да каже:

-Искаш ли още да ядеш, Бьорн?

Пък той вече толкова изморен беше, че не можеше даже да отговори. Елзе веднага разбра, целуна го по челото и му помогна да стигне до ��малкото легло, скърцат пружините, скърцат, ама отгоре юргани и одеала, и тая вечер ще се стоплят двамата, като се прегърнат и в миг заспят и започнат да сънуват, пък и Катманду може да сънуват, дето двамата си играят с децата си и минава един воден дух, ама такъв, добронамерен и той започва да си играе на топка с тях и всички да се смеят, да се смеят, додето не започне слънцето да се катери по небето.

И днес е ден,�� Бьорн. Ставай! Елзе откога е станал, по тъмно още, да оправи рибата, да започне да готви и да шета, където трябва да пипне, да оправи, ето ти кафето скъпи, малко нещо за хапване, преди да отидеш пак на тая безмилостна борба с тоя пусти живот, с това безкрайно море. Пък той животът ни скъпи Бьорн като морето се оказа и ние се носим на една треска върху него, опитваме се да откраднем по някоя троха от него, отдолу духове и таласъми ни заплашват, а ние мислим за нашата Елзе, дано и днес се върнем при нея да можем да я помилваме с грубите си рибарски ръце и пак да заспим и да сънуваме онова далечно Катманду.

Бьорн погледна жена си и й се усмихна. Рядко рибарят си позволяваше такива нежностни сутрин преди риболов.

-Знаеш ли, Елзе, аз още те обичам, както в първия ден, дето се запознахме?

Елзе се изчерви цялата и му каза да не се разнежва рано сутрин, че морето като види един разнежен рибар на пух и прах ще го направи! И почват да се смеят двамата. И се смеят и пият датското си кафе и датския си чай примесени с датската си захар.

Пък над къщата минава голям самолет. Гледай, Бьорн колко е голям! Е с такива самолети хората и по-далече от Катманду могат да стигнат! Минава самолетът, кроткто пърпори и плава по небето, отваря се една врата в търбуха му и с едно тихо и мелодично фиу пада бомбата в Есбер дето на 4 септември 1939 година разруши една къща и отне живота на двама души.

Приятели, радостен съм, че мога да ви поканя на едно представяне на сборника ми с разкази “Малк�� човешка мелодия�� на 25 ноември от 12 часа, за което много се вълнувам.

Причината за тия вълнения са ентусиазмът и интересът от страна на библиотечно-информационния център на Химикотехнологичния и металургичен университет и в частност усилията на Ваня Аврамова това да се случи.

Жената ме покани ей така, за кеф, защото много са й харесали разказите, за което аз мога да съм й само много благодарен. И Ваня не спира само с представянето, а е организирала драматизация по един от разказите ми и четене на още двама млади автори.

Започваме в 12 и продължаваме до 13 часа.��Всичко ще се състои в библиотечно-информационния център на ХТМУ

Величка, ей тая Величка голяма работа беше! Всеки я знае, ти още ако отидеш до нашето село и питаш за баба Величка, всеки ще се удари по коляното и през смях първо ще ти пита откъде ти знаеш за нея, а след това с една голяма усмивка ще започне да ти приказва и да реди пред тебе цялото й житие-битие.

Пък то нейният живот не е кой знае какво, нали, да се хванеш за главата и да започнеш да ахкаш. Дето се смеят нашите хора от селото, баба Величка нито Апостола е крила, нито държавни режими е преобръщала. Ама всички много си я обичахме и много я уважавахме, па макар и някои хора да й се сърдили през годините. Ама и до там ще стигнем.

Значи, от малка баба ти Величка все тука си е играла, тия друмища дето ги гледаш, тия върхове, дето са над нас, тя ги познаваше като петте си пръста. Скъсала е сума ти обуща да броди нагоре и надолу, всичките билки тя знаеше, гъбите ги познаваше, пък разправяше, че и вълците и мечките, дето не са много, ама и тях разправяше, че ги знае по имена.

Абе, ние я питаме, откъде ще знаеш ти как се казва тая мечка? Нима тя ще дойде при тебе ще ти седне в краката и ще започне да ти обяснява виж сега Величке, аз съм тука баба ти Мецана, ти мене по име вече можеш да ме викаш? А тя като почне да се смее Величка, вика, че не мечката говори на човешки език, ами, че тя, Величке, де, разбира мечешкия.

Луда глава, нали ти разправям. Па от дете нагоре-надолу по всичките тия друмища, па и на реката всички деца, дето тука са расли, много са си играли. Една вечер нещо й се скараха нейните родители, че много лудува и че по цял ден се не връща, нито работа нещо гледа, нито помага. Ама само да не останеш с впечатлението, че нея нещо я мързи! Няма такова нещо! Просто му се играе на детето и мене ми се струва, че всяко дете обича да си играе и трябва да играе. Пък то е ясно, че след това цял живот ще тегли.

Та скара ли й се нейните хора и баща й нали може нещо малко да я понапляскал, ама не чак да я пребива, един възпитателен шамар да й зашлевил. Ама то без шамар възпитание има ли? Абе, няма значение сега тия работи, да навлизаме в подробности, шамарът бил забит, Величка като ревнала „Майк��, баща ми иска да ме убие!��, детски работи, ясно ти е .

Ама лошото е, че Величка събаря всичко де що е на масата, това естевено на баща й въобще не й се харесва, пък той сериозен човек, патриархален човек, здрав беше един голям като върлина, викахме му Марко, нали от Крали Марко и така нататък. Пък като засвяткали едни огньове в очите му, пази се, че пожар ще стане!

Величка усетила накъде отиват работите и като се юрнала да тича, тича, тича, пък към реката тича. Аз сега не мога да ти кажа откъде й е хрумнала тая работа, ама нагазила в реката и почнала да плува към отсрещния бряг. Нещо се заклещил кракът й в камъните на дъното и почва да крещи „Помо��! Помощ!��. Баща й отива, гледа какво става, човекът не може да плува, ама нагазва до гърдите в реката и стига до нея, потапя се и гледа кракът й много лошо се заклещил. Леле, леле, какво стана, човекът така се притесни, цяло село излезнахме, аз си спомням с баща ми тогава и цялата къща наизлезнахме. Абе, де що имаше хора, юрнахме се да помогаме. И влизат мъжете, гледат камъка, ама можеш ли го отместиш, то това е някаква вечна канара дето от памтивека стои на дъното на реката и цял живот е чакал Величка да й захапе крака, па никога да не я пусне.

Те жените веднага започнаха, ама това било змей, той искал млада невеста да си земе, къде ти, той Величка я харесал, защото тя нали говорила с животните и всякакви такива измислици като започнат да редят. Знаеш какво е въображението на жената, по-диво от цялата дива природа, такива работи ще ти зареди, че да ти настръхнат косите.

Змейове, глупости! Мъжете се събраха и айде нали, мъжка работа тръгват да бутат камъка, не помръдва. Тогава се появи един млад човек, лекар на селото имахме, извади той някакви мазила, абе как го направи и аз не знам ама нещо маже й кракът, пък тя върти, пищи, какво стана, айде освободи се.

Като започнаха всички да се смеят, никой вече не му се спи. Величка реве, цялата в сополи и сълзи, загърнали я с една кърпа, пък Марко я носи на ръце, жена му я милва, пък той целият един такъв сия и страшен блясък имаше в очите му оня ден. Всички си го спомняме! Защото човек не на шега се беше уплашил и в главата си вече си представяше как с брадвата й режеме крака на Величка и цял живот куцо му остава единственото дето. Ама ей го на, лекарят, разбира си от работата човекът, всичко направи дето трябваше и то се знае, провъзгласихме го за герой на селото.

Марко и той грохнал от всичко, дето му е минало през главата, ама първи се завтече към тях с ревящото дете, па се върна с него, то ухилено до уши, вино му дал да пие, па донесъл още не знам си колко литра вино, разправя „Отивайт�� жените да оправите кокошките, пет кокошки заколих, и баница да печете, ние с лекаря сядаме да пием.

Ти такова нещо не си виждал! Празненство, огноьове, пък то времето хубаво, една пълна луна, като бял ден е. И всички в много добро настроение, наздравици се вдигат, Величка я туриха до лекаря, той го милва детето и разправя, да не му обръщат внимание, нали такава му е работата. А, не е така, ти голяма работа свърши, на шега се сърдят всичките и не остават чашата му празна. Е до сутринта, лекарят на мира не го оставиха, човекът не знам колко вино изпи, ама и на него му хубаво му стана, ама се притеснява. Абе, голяма работа ни беше лекарят, всичко дава за хората, пък нищо не ще. Благороден човек бе.

Пък те като се напили всички и тоя дето пише в камъка букви и го умее това нещо, взема един камък, фърлил го в реката и пиян седи в реката и дяла нещо. На сутринта крещи и си препрява гласа като на Величкия, на Марко сърцето му се обръща, пак всички търчим натам и гледаме го това магаре застанало, целия могър, от главата му обаче пара се вдига, цяла вечер и той не спирал да пие, ама и работи, и написал на камъка „Тук�� Васил Симеонов Симеонов, селски лекар, спаси живота на малката Величка, лето еди-кое-си, от благодарното село��. Па и послепис бил сложил тоя ама ние след години го видяхме написал най-отдолу „Н�� Марко виното най-хубаво!��. Луда глава и той.

Това е само една от многото истории дето Величка е била замесена и бил главен герой в нея. Мисълта ми е, че тя все в нещо се замесваше, дето всички ще ни събере и ще ни изуми, ама накрая все добре ще се получи. За лошо край Величка не сме се събирали. Това искам да кажа.

Пък те годините си минават, а Величка, вече личи си, че е момиче. На хорото е ясно, все за нея да се хванат момците, все нея да поканят. А тя си знаеше цената и се уважаваше сама себе си, не сега като някои момичета, ти ще се сетиш за какво ти говоря. И много достойно се държеше тая пуста Величка, но и истината е, че страшно смела беше.

Появи се някое момче от околията, дето не я познава добре, ама види й очите, те едни светли, красиви, види ги очите и веднага се омае. Пък тръгне към нея и много сигурно в себе си, вика си ще стане сватба. Каква ти сватба? Величка го вижда още с жълто около устата, къде е тръгнал тоя и го гледа право в очите. Оня на погледа не издържа и веднага на другата страна бяга.

И по-нахални е имало, дето тръгнат нещо да й обясняват, не се изпречвай ти пред острия като бръснач акъл на Величка, на тебе ще ти кажа. Леле, какви приказки ще извърти това момиче, така ще ги обърне нещата, такива ченгели ще изпише, че тебе да ти се завие свят и накрая да седиш като в небрано лозе. Не на един момък така цяло село му сме се смяли. Защото винаги като станеше така, ние кръг правиме около тях и все едно театър гледаме. Величка си знае работата, здраво стъпила на земята, гледа одобрителните ни погледи, още повече сила придобива от тях и като почне това, пък онова, ще кажеш, че познава момчето от години.

А тя не го познава. Само го гледа в очите и веднага разбира всичко за тоя човек, всичките негови слабости, всичките негови страхове, всичките негови надежди и желания. Опасна работа е това, още повече за една жена да бъде надарена с толкова остър ум. За наш късмет Величка се оказа с най-топлото сърце между всички нас и я използваше тая дарба правилно.

Хубаво това, ама един ден като се появи Иван, младо войниче, пък и художник бил, с едни зелени очи, най-зелените на тоя свят, то ливадата не е толкова зелена, майка й стара и на ливадата! Появява се, млад, строен, пък и с един тънък мустак, истински левент. Обаче не е някой нахален, а погледът му сериозен, винаги нещо търси, преценява, пък умува вътре в себе си, вглъбен човек, пък и личи, че не е глупав.

Срещнаха им се погледите и за първи път, ама ти казвам това никога не се е случвало, Величка сведе поглед. Е тогава всички млъкнахме и го хванахме Иван настрани и му викаме, моето момче, тука вече стана сватбата, ти да го знаеш това, ходи се наспи, па се върни след две седмици, да видим как ще се нареди работата.

Абе от пръв поглед тия млади хора се заобичаха с цялото си сърце! По-красива от тая работа аз не съм виждал през живота си. Лицето на Величка светеше като осенено от някаква божествена доброта. В очите на Иван се четеше една сигурност, в която той и децата си виждаше вече и потта по челото си, от която не се страхуваше и мирния си живот с Величка.

Две седмици по-късно всичко е готово. Сватба за чудо и приказ. Па като се оказа, че техните на Иван били раждани близо до нашата земя, ама сега в един град живеели, всичко на мястото си дойде, и земляци се оказахме и голяма веселба падна. И Величкиното и Ивановото семейство много се харесаха, те Ивановите хора все едни учени, баща му професор, майка му учителка, пък той и художник, много им хареса на тях нашето село и ние много им харесахме и сърцато се държаха тия хора с нас.

Настанихме ги Иван и Величка в една къща, всички нещо по малко помогнахме да стане тая работа, да я наредим и заживяха като истинско семейство, красиви и честити заедно.

Тая война много момчета наши покоси, много си отидоха и от холера, и от тия куршуми, дето ги стреляме тъй безразборно и безмилостно, пък за злощастие и Иван падна от куршум. Те медали пращаха, разправяха голям герой бил, ама Величка неутешима. За какво ти е златен медал, като са ти откраднали твоята любов и никога няма да ти я върнат. Почетни звания. Глупаци са това! Те не разбират човешката душа и никога няма да я разберат. Ама мани, че от яд място не мога да си намеря като се сетя за тая работа.

Еми, това беше. Величка без деца, техните и те, минаха се години, пък и те богу дух предадоха, а дотогава, докато това се случи, Величка все при тях, до последния дъх им помагаше. И истината е, че много тежко й беше като й отнеха Иван, обаче голяма сила показа тогава тая вече млада вдовица и с гордо вдигната глава продължи живота си. И все с тая усмивка. Все с усмивката до сетния дъх на родителите си помагаше.

Па и те като си отидоха, пък то това се случи на преклонна възраст, когато им беше времето на хората, Величка, продаде малката Иванова и нейна къща, стегна я бащината и там се настани да живее и там доживя до своята смърт, дето нея я застигна в съня й. Абе праведен човек, какво да ти обяснявам.

Пък приживе тя няколко неща много обичаше да прави. Едното да пие кафе с жените рано сутрин преди даже да започнат хляб да правят. Другото да си разхожда козите нагоре, нагоре, сама ги разхождаше, по-пъргава от тях беше. Ясно е, че и с хората много обичаше да си говори и много и умно говореше. Бая народ с нея се съветваше. А не с попа или с учителя. Все с Величка, все със снея.

Пък те и някои затова много не я харесваха, защото се възмущаваха, че една проста селянка може по-важна да излезе и от църквата и от училището. А, тя добре го знаеше това, ама със смях го възприемаше. Вика „�� църквата, и властта, и всичките големци, па и тия даскали, дето ни ги дават тука трябва да са цъфнали, та вързали, че една проста бабичка да е по-известна от тях!��. Известна! Ей такива думи знаеше Величка и всички много се смееха като тя говореше.

Пък и езикът й остър. Ама не злобен, а такъв, дето да го накара лъжеца да се засрами сам от собствената си лъжа. И мнение имаше жената и за цяла България мнение имаше, дотам стигаше, че и в на цяря и на господаря работите коментираше по-умно и по-смело от всичките нас мъже на селото. Много я уважавахме. Такава жена рядко се ражда, това да си сигурен ти. А ако срещнеш такава жена ти да чуеш какво има тя да ти каже. Па и мъж да е. Тия хора са рядкост. По очите ще ги познаеш. В тях има една голяма истина. И ти може да не я видиш, ама ще я усетиш.

Другото нещо дето Величка много, ама много обичаше, беше радиото. Откъде й го бяха донесли тоя радио апарат, аз вече съм забравил, ама като й го подариха всички се събрахме у тях да слушаме. Това беше първото радио на село, сериозна работа е това! Не е шега.

И тя като се влюби в това радио, все е включено, всички програми знаеше. И колкото и години да минаха, и колкото и нови изобретения да измисляха, дето все разправят, че по-добри били от радиото, наша Величка с него си остана. Вика „Н�� ща и да знам, те от радио апарата са моите хора, аз тях ги познавам! Няма да ходя сега на стари години да търся нови хора, дето за тях нищо да не знам!��.

Все слуша, все радиото, от него новини научава, световни събития, пък най-любимата й програма беше с народните песни. И много обичаше и това, че можеш да се обадиш и да си поговориш с госта на водещия. Пък това предимно най-известните български народни изпълнители. Е, Величка такива работи им говореше, че те веднага се сприятеляваха по телефона с нея и обещаваха да минат и да изнесат концерт и в нашето село. Пък ние да сме двеста души, как ще очакваме, че тия хора ще дойдат при нас.

Еми, дойдоха! Всички веднага при Величка отиват, тя им отваря вратата, кани ги все едно са комшии, а тия хора са известни по целия свят, бе! Абе, ние езика ще си глътнем, няма да знаем как да разговаряме с тях, а тя Величка все едно от сто години ги познава, вино ги черпи, това-онова, смее се с тях,�� шегува ги нещо, тия хора в най-добро разположение на духа излизат от къщата, викат, айде довечера концерт. И го правеха. От цяло сърце. Никой нищо не е плащал за тая работа. Те всички до един казваха, че на Величка трябва да й плащат, дето им показала това хубаво място и им отделила от нейното време!

Така беше нашата си Величка. И ние винаги ще я помним, пък и тия певици и певци и музиканти, ти и тях можеш да питаш за нея. Всички ще ти разкажат. Те всички я познаваха. И в радиото да се обадиш и там ще ти кажат. Само дето едва ли го знаеш номера, пък аз никога не съм им звънял на хората. И преди няколко дена си мислих за тая работа. Вече кой ти слуша радио? Никой! Пък то програмата с народната музика продължава. И само от такива села като нашите ако се сети някоя баба ще се обади.

Ами като и те си отидат и ние си отидем? Нима вече няма да има един слушател, който да се обади в радиото? Страшно ми става като се сетя за тая работа, ама и веднага се сещам или поне си представям какво би казала наша Величка. Пък тя би ми казала „Аб��, остави се и ти, шашкънин с шашкънин, косата ти побеляла, ти за бъдещето ще мислиш! То вече не е наше. То на други хора. Гледай си ти това дето имаш сега, пък другото го остави. Защото животът той си знае работата. Както хората в радиото си знаят работата. Българската народна музика никога няма да секне. Така и където има телефон, дето е вързан към мрежата, все някога ще извъни��.

��

-Ама аз даже не те познавам, бе! �� отскубнах се от ръката на непознатата и се загледах през прозореца на трамвая.

-Обещай ми, че ще ме обичаш! Винаги! �� каза ми непознатата и слезе на малката спирка, на която се виждаше само едно бездомно куче.

Каква ли е тая жена, че ме хваща за ръката и ще ми разправя да я обичам винаги? Аз никога не я бях виждал преди това. Може пък тя да ме е виждала, нали всеки ден се возих в трамвая. И нещо да ме е забелязала и да й е хрумнало. Пък то луди много. Какво да направи човек?

Отидох на работа и цял ден мислих за нея. Опитвах се да си я спомня, опитвах се да визуализирам чертите на лицето й, очите й, мисля, че бяха черни. И тая коса. И тя беше черна. Толкова дълга, толкова жива, сякаш целия живот на тая жена беше в косите й.

-Какво си се заблеял? �� шибна ми един шамар шефа ми и изстреля няколко куршума в тавана със стария си револвер. �� Тука сме да правим пари! А не да бълнуваме.

След това сложи два пръста в устата си и свирна. От вратата се появи един черен шопар. Грухтеше много силно и тичайки се препъна в някакви кабели, падна по корем и зарева на умряло.

-Тоя що зарева на умряло? �� попита секретарката и извади нож и вилица от чекмеджето си и се облиза.

-Антоанета! Аз тебе ще те заколя, така да знаеш! Да не си посегнала на моя Голиат, мамицата ти мръсна! �� озъби се шефа и отиде й и наби един шамар и на нея. След това яхна Голиат и изчезна по коридора, стреляйки със стария си револвер. Твърдеше, че бил притежание на един от най-известните банкови обирджии на дивия запад. Ама според мене това са глупости. Иначе Голиат беше благородна порода. То е ясно, че ще е благородна, няма тоя човек най-обикновена свиня да яхне!

Вървях към вкъщи. Беше прохладна вечер и на небето се виждаха няколко звезди. Рядко се виждат, всеки знае, че в града е много мръсен въздуха и даже светлината на звездите трудно си пробива път през смога. Няма такъв смог! То не беше Чернобил, то не бяха тия вредни емисии, чудя се от време на време как дишаме. Хората казват „Диша�� свободно!��. Понякога се чудя дали въобще дишаме или просто живеем в тая мъгла от мръсотии, която ни е изпълнила отвътре целите и само имитираме човешки живот. Може да сме престанали да бъдем хора. Кой знае, наистина?

Няколко деца претичаха през краката ми, крещейки с цяло гърло и замеряйки се с камъни.

-Тъпак! Ще те убия! �� крещеше едното дете озлобено и ревящо. След това се спъна и падна в краката ми. Понечих да му помогна, но то само ме ухапа по ръката и се развика „Помо��! Помощ!��.

Двама пазители на реда веднага дойдоха до мен и ме хванаха под мишниците.

-Такива като тебе дето посягат на малките деца, нали знаеш какво ги правим? �� попита ме единият. Другият изсвирука с уста и двамата започнаха да се смеят зловещо. Момченцето не спираше да реве и да им говори глупости. Те взеха камъка от ръката му и сложиха на негово място пистолет. Обясниха му как да го използва и го пуснаха да си върви. То изстреля няколко пъти във въздуха и настървено продължи да гони останалите деца като им се заканваше.

Докато ме влачиха към вагона с решетки, се появи тя.

-Оставете го! Какво правите с него? Това е мъжът ми! �� скочи върху пазителите на реда Мария и започна да ги удря в гърдите. Свлече се на земята и прегърна колената на единия като заплака неутешимо.

-Айде, айде, ставай, няма нищо да му правим. То е ясно, че детето излъга. Ама все пак за пред хората да покажем, че ние имаме последната дума. Взимай го тоя и да ви няма, преди да сме размислили! �� отпусна захвата си единият и почувствал се веднъж свободен машинално прегърнах Мария.

Тя дълго плака на рамото ми. Мили, говореше ми тя, мили, нали нищо не ти направиха. Какво да ми направят, мислех си, те никога нищо не могат да направят, ако ще да ме пребият и да посинят и унищожат тялото ми, никога няма да могат да докоснат духа ми. Нали?

Вървяхме ръка за ръка. Сякаш тя ме водеше и добре знаеше къде живея. По пътя се успокои и започна да говори колко хубав съм бил, когато съм се ядосвал. Спомена пламъка в очите ми. Откъде го беше видяла?

Спряхме пред цветарницата и тя накупи богородички. Любимите ми. Може би е видяла, че съм ги носил в трамвая. Наистина не знам. Знам ,че майка ми ги обича. Затова и аз ги обичам. А може и да ги обичам само защото това са единствените цветя, които знам как се казват. Купи цял букет и го завря под носа ми. Свежест. Само това усетих. И се усмихнах. Тя спря и ме целуна.

На следващия ден се оженихме в офиса ми. Оказа се, че шефът ми има разрешително да жени хората. Мисля, че му го бяха издали от първата му месторабота като гробар.

-Дали ги заравяш или ги жениш, същото е. �� сминга ми той и потупа по гърба Голиат. �� Можеш да целунеш булката! �� и загърмя с пищова, Голиат се стресна, мина през краката на Мария, Мария падна, аз забих един шамар на шефа ми и всички започнаха да се смеят. След това пихме до сутринта. Никой не си спомняше нищо на следващия ден. Само знаехме, че сме се оженили.

-Нали ще ме обичаш винаги? �� попита ме Мария, докато слагаше студени компреси на главата ми. Седях на изпокъсаното ми кресло в малкия апартамент. Сега обаче не ми се струваше толкова малък. Мария беше отворила прозорците и вътре нахлуваше сутрешния глъч на улицата.

-Вестници! Цигари! Гевреци! Абе, ти можеш ли да караш? �� сякаш всички гласове се сливаха в едно. А от перваза се разнасяше миризмата на богородичките. Сякаш бяхме в планината. А всъщност стояхме на втория етаж в центъра на града.

-Винаги! �� отговорих аз и погалих дългите й черни коси, толкова живи, толкова прекрасни. Не знам как бях живял без тях толкова време.

-Даже и да надебелия ? �� изсмя се кокетно Мария и в тоя момент аз я заобичах още повече.

-Даже и тогава! �� отговорих й. И го вярвах.

-Ами ако оплешивея? �� попита пак тя и видях онова искрено притеснение, което сякаш никога не си беше тръгвало от погледа й. Вгледах се в него и видях, че е надебеляло и си е направило леговище близо до ретината й. Сега сякаш имаше петънце в окото.

-Даже и тогава! �� пак казах и скрих една сълза, която се търкулна по бузата ми.

Докато гърмяхе по стажантите в офиса заедно с шефа ми и подритвахме Голиат от време на време шефът ми забеляза, че съм умърлушен. Прицели се нарочно в главата на един от стажантите и го застреля. Кръв и мозък се разпиляха по стената и всички започнаха да викат. Той се смееше. Аз не обърнах внимание. Опита се да ме разведри човекът, ясно ми е, но не можех да се отърся от мисълта за неизбежното.

Влязох в банята да си измия ръцете. Беше започнало. Имаше цяла топка коса в мивката. Стиснах я в ръцете си и дълго се гледах в огледалото. Сложих косата на главата си, намазах си червило и попитах отражението си:

-Ама ако оплешивея? �� разплаках се. Отражението ми ме потупа по рамото и ми каза „Даж�� и тогава! �� и скри една сълза, която се търкулна по бузата му.

На следващата сутрин не искаше да стане от леглото. Главата й беше гола. Опитах се да се пошегувам, но тя започна да пищи. След това отидох в банята и взех бръснача. Върнах се с него в спалнята и започнах да бръсна главата си. Тя веднага започна да се смее. След това избръснах старателно краката и ръцете си, мишниците си, брадата си, така, че не остана нито едно косъмче по мен.

-Винаги ли ще ме обичаш? �� попита ме тя.

-Винаги! �� отвърнах аз и започнахме да се въргаляме в падналата коса.

Майката на Моника �� Анелия Лазарова, цялата беше потънала във внимание, седеше и преглеждаше курсовите работи на студентите си и непрестанно хвърляше по едно око към радиото.

„…вдъхновениет��, което са�� Иван Колев и Мариан Евтимов. Припомняме на слушателите, че двамата бяха отличени с ордена „Герой на социалистическия труд��. Ако всеки един кооператив вземе пример от тия смели българи и повярва в дружбата на съюза така, както тия мъже повярваха, то ние ще надхвърляме седмичната норма за производителност няколко пъти!��

Моника отиде до радиото и започна да върти голямото копче, за да смени станцията. Чу се шум, говор и музика се смесиха, след което пронизващ слуха висок тон.

-Моника! �� стана Анелия Лазарова и с бързината на светлината се озова до дъщеря си и я зашлеви силно по бузата. След това педантично затърси предната станция, намери я, говорителят продължаваше необезпоковяван да съобщава новини за последните постижения на кооперативите, а Анелия седна на мястото си сякаш нищо не се беше случило.

Моника остана на земята, държейки бузата си. Не издаде звук. Знаеше, че когато майка й я удря, тя има твърде добра причина за тая работа. Пък и никога не се е стигало до сериозен бой. По един шамар. Достатъчно детето да млъкне. И да си спомни, че не трябва да пипа радиото. Никога не бива да пипа радиото. То се пипа само от възрастните, от мама и от тати. Но къде е тати сега, питаше се Моника и това искаше да разбере.

Продължаваше да седи на килима. Бузата й гореше от удара. Майка й стоеше понаклонена над ниската маса и премяташе лист след лист след лист. Пред очите на Моника се появяваха безкрайните химически формули, които бяха в главата на майка й непрестанно. Дали мама и мен ме вижда като такава формула? Може би никога не знае какъв цвят е роклята ми. Тя вижда само формулата. Ами ако така вижда цели свят?

Анелия Лазарова продължаваше да повдига от време на време глава към радиото. Моника понечи да проговори, но майка й я изпревари:

-В Монголия е. Знаеш ли, че монголците пишат на кирилица? �� говореше тя и продължаваше да гледа все така съсредоточено в листата си, без да поглежда момиченнцето си.

-Кирилица? �� избърса сълзите си Моника и се настани на земята до майка си готова да слуша.

-Кирилица. Това е нашата азбука. А монголците са с дръпанти очи. Нали си виждала снимките в учебника? Тия хора живеят много далече от нас, миличка. И сега татко ти е там.

-Ама той защо е�� там?

-Защото има работа.

-Ама каква работа има?

Анелия Лазарова вдигна глава нагоре, затвори очи и въздъхна. След това погледна към дъщеря си, свали големите си кръгли очила и ги остави на масата върху листата. Повика Моника да седне до нея на дивана, момичето се настани и тя започна да я милва по главата. Гледаше над нея и погледът й се забиваше тъпо в тапета на стената. Есенни листа се бяха разпръснали по целия апартамент и стените. Кафяви, жълти, червени, сякаш тапетът залязваше, сякаш се оголваше, за да цъфне пак през пролетта. Каква глупост, нали? Тапетите не цъфтят. Те са залепени с кафяво лепило за стената и стоят тук, на стената, винаги. Остават независимо от нас. Остават независимо от политическия режим или цензурата. Те винаги ще са тук. И ще стоят тук, дълго след като мене и тебе ни няма, миличка. Знаеш ли това? Ние всички един ден няма да сме тука. И тези курсови работи нямат да имат значение. И моята преподавателска работа в университета ще остане без следа. Може би ще съм снимка в някой архивен албум, който ще ме споменава с две изречения. Професор по химия. И толкова. Това съм аз. А баща ти, той��

-Баща ти има много важна работа в Моноголия. Викнали са го специално, ча-а-а-к от България, за да прелети до там и да види мястото на престъплението.

-Ама какво престъпление се е случило в Монголия?

-Такова, каквото е свързано с кръв, миличка. Иначе нямаше да викат баща ти.

-И някой е умрял?

-Твърде вероятно е да е умрял.

-Сигурно е умрял от кирилицата. �� заключи Моника и очите й се ококориха. �� Ама това означава, че и ние ще умрем от кирилацата. Нали? И татко ще дойде и ще ни мери кръвта, нали?

-Баща ти не мери кръвта. Тоя я анализира. Прави спектрален анализ на кръвта. Използва светлината и така разбира преди колко време се е проляла, разбираш ли?

-Разбирам, че монголците са лоши хора, за да извършват престъпления.

Лоши хора. Те ли са лошите хора, някакъв народ, толкова далече от нашия хол, миличка, толкова далече от тая ниска маса. И баща ти лети като луд до там и обратно. Лети с човекът, който я управлява тая държава в момента. Дали той е лош? И какво означава тая работа въобще? Какво е да си лош? Няма химическа формула, която да отговори на тоя въпрос, струва ми се. Предполагам, че ние сме по-лоши, защото стоим и търпим, търпим, търпим, докато пред нас самите се случват толкова много неправди. Монголия ли, миличка? Те ще се оправят някак си. Те си имат своята кирилица. Ние също я имаме нашата, но като че ли сме забравили как да я използваме. Понякога ме е страх, докато те гледам, докато гледам в детските ти очи. И се питам какво ще се случи с тебе, какво ще се случи с живота ти? И ти ли ще станеш химик като мен или физик като баща си? Ще продължаваме ли да живеем тук, в тая страна по същия начин, ти тук ли ще останеш или ще се ожениш за някой черен и красив капитан на кораб, който ще те отведе далече от тука, на остров, на който никога не са чували за кирилицата? Или ще пропаднеш и няма да се справиш с живота. И той ще те сдъвче, само за да те изплюе.

-Не знам. �� чу се да казва гласно Анелия Лазарова.

-Какво не знаеш мамичке? �� обърна се към нея Моника.

-Не знам как ще оценявам студентите си. Наистина нищо не са направили тоя път. �� въздъхна Анелия и се насили да се усмихне. Успя и това мигновено разсмя малката Моника, която не чу нито дума от мислите на майка си. Нито предположи какво е мислила тогава, нито след тия петдесет години, когато се срещнахме.

Двете се прегърнаха. Анелия метна поглед към радиото умолително, от което се чу специалното включване с информация, че лидерът на България е кацнал с частния си самолет преди десет минути на летището. Слава богу, помисли си Анелия и видя лицето на мъжа си Никола Лазаров, усмихнато, малко изморено, но благодарно, че пак е стъпил на земята.

-Спектрален анализ, а? �� попитах аз Моника и се вгледах в показалеца й, който беше пожълтял от цигарите.

-Да, да, към КДС, криминалистика беше татко. Можеше да изчисли преди колко време се е проляла кръвта само благодарение на светлината. Тогава нямаше ДНК тестове и други подобни.

-А майка ти?

-Тя почина. След това остана баща ми. Научих се да слушам радиото и да чакам да съобщят за самолета. Той винаги се возеше с Тошо. Не знам защо, но винаги беше с него. Един ден нямаше място в самолета и го качиша на пътнически. Така и не кацна.

-Може да продължава да лети, някъде горе, нали?

-Не се бях замисляла. Може и да лети горе и да се опитва да стигне до Монголия. Знаеш ли, че там пишат на кирилица?

Преди няколко дни се срещнах с група берачи на малини в планината. Тия хора са на едно много красиво място, но за тях тая красота мисля си, че нищо не означава. С очите си те търсят мръсните камиони, които хвърлят сянка, за да могат да се скрият там от слънцето. Когато седнат на сянката те вперват поглед в бутилките с бира и вода и повече се гледат един друг, отколкото да гледат заобикалящия ги простор.

Тоя простор на мене често ми вдъхва чувството за свобода. На тия хора ми се струва, че нищо не им вдъхва. Тъй като те никога като че ли не са били свободни. Това е една особена група от измършавели мъже с нацепени от работата ръце и дебели и мързеливи жени, които пият кафе и вода и раждат деца, без да знаят какво да ги правят тия деца.

Има и няколко момчета, които търчат след мъжете, носят шапките им и кутиите с цигари и се учат да правят като тях. Тоест се учат да берат малини под изгарящото слънце, да лежат и да пият бира на сянка и след това да крещят. Последа спят и да повтарят всичко това на следващия ден.

Една бяла жена командва тая бригада и непрестанно се кара на групата хора, за които животът се е затворил в няколкото декъра малинови насаждения и търсенето на сянка. Голяма част от мъжете са рецидивисти, алкохолици и хазартаджии.

Те нямат нищо. Те не означават нищо за никого. И никой няма да направи каквото и да било за тях. Просто защото те нямат значение и техните животи са никому ненужни. На тях им е втълпено, че даже собствените им животи са ненужни. Те са научени да си знаят мястото и да не искат повече. Те са обучени да живеят в мизерия и да се радват на свободните секунди, в които гузно се крият от работата си.

За тях това е свободата.

Едва ли моята свобода се различава твърде много от тяхната. И истината е, че моят живот е точно толкова обезстойностен, колкото техния.

По нищо не се различаваме от тая група берачи в планината с тебе. И нас ни командва една млада бяла зла жена, чиито поглед се плъзга по повърхността. И на нас същата тая жена ни дава стотинки и ни хока, като се чуди как можем да не сме благодарни за коричките хляб, които слага на масата ни, след като господарите са се нахранили.

Нашите животи също нямат стойност в тая реалност. Говорят ни, че разполагаме с някаква много голяма свобода, за която трябва да сме благодарни. Струва ми се, че ни лъжат, в лицето ни лъжат. Тъй като напълно преднамерено нас ни обучаваха да сме добър добитък и да ходим натам, накъдето ни крещят да ходим.

Интересно е как в стадото се появяват гласове, които много държат да бъдат забелязани. Тия гласове обичат да говорят за себе си и си втълпявят, че тяхното съществуване�� е по-смислено от това на всички останали. Те си мислят, че те са най-свободните от всички останали и�� ни хокат, че не правим като тях.

Всъщност, тия гласове, те са най-заробените от всички ни. Защото те даже не виждат, че са в това стадо. Те отказват да припознаят живота си като част от тая пасмина, в която всички ние съществуваме за добро или за лошо. Те се кланят на злата бяла господарка и винаги са съгласни с нейните забележки. Те са нейните храненици, които със сведени очи възприемат всяка дума на злата господарка за абсолютна истина. И вървят и правят каквото им се каже да правят. А за себе си мислят, че сами са стигнали до тия идеи и сами взимат решения кога да се движат и кога да спрат. Пък през цялото време се движат със стадото. Само дето по-наперено вървят.

Във всеки един момент обаче ние с тебе можем да бъдем заколени. Ние отдавна престанахме да бъдем хора в очите на злите бели господари. Ние нямаме абсолютно никакво значение, нас ни лъжат, че ние имаме значение.

А всъщност съществуваме в една ужасяваща среда, в която човешкия живот е изгубил всякаква стойност. Ние сме просто ходещи, ядящи и спящи мръвки. На нас никога няма да ни бъде дадена оная многобленувана свобода.

Лошото е, че ние също никога няма да посегнем към тая свобода. Ние се крием на сянката гузни, забрави ли? Ние като че също не искаме да приемем истината и се опитваме всячески да се скрием от нея.

Въпреки всичко това, когато се срещнах с тия берачи на малини, нещо в мене се промени. Може би именно тогава осъзнах колко незначителен е моя собствен живот. И ми се струва, че ще остане незначителен, докато не свърши.

Бедата е там, че не само е незначителен, но той даже не струва пукната пара. В очите на господарите на тая земя, ние сме разлагащи се организми. Ние никога няма да получим възможностите за себеусъвършенстване, тъй като на нас се гледа като на роби. А нали възможностите за себеусъвършенстване се отстъпват само на богопомазаните малцина.

Струва ми се, още дълго време ние ще сме добитъка на тая земя, по-долен и от добитъка, който сами ние гледаме. Защото нали уж ние сме били венеца на творението и сме имали оня тайнствен безкраен човешки потенциал, с който да превърнем престоя на земята в хармонично и красиво съществуване.

Такива работи за нас няма да има. Не и докато продължаваме да съществуваме в това стадо и си мислим, че имаме някакво значение. Нас всеки момент могат да ни прегазят, без да им мигне окото. Нас ще ни хвърлят в някоя тъмница и там ние ще изгнием.

И истината е, че ние отдавна сме прегазени и лежим мъртви на шосето, пък само имитираме един живот. И е истина, че ние отдавна сме в тъмницата на собственото си невежество, пък се греем на един слаб стогодишен пламък от свещ и се заблуждаваме, че в него виждаме собствената си красота и величие.

Нека поне двамата с тебе го разберем това веднъж и завинаги �� всички са ни обърнали гръб. Тука сме абсолютно сами. В очите на господарите на нашата земя, която ние облагородяваме и обичаме, ние сме по-долни от разлагащите се вътрешности на заколена коза.�� На нас се гледа като някакви кретени и изроди, някаква долна и нисша раса, която не заслужава да бъда докосната от красотата, знанието и облагите на цивилизования свят.

И цивилизованият свят прикрива окървавените си ръце зад гърба и гледа уж състрадателно. Пък той самият е съучастник в убийството и заличаването на нашите животи.

Ние помощ отникъде никога няма да получим. Самички някак трябва да разбуним духа на стадото и веднъж и завинаги да го попитаме иска ли то да ходи на заколение или иска само с двете си ръце или четерите си копита да направлява живота си.

Защото, сигурен съм, че ще се съгласиш, може би на мнозина животът като добитък им отърва. Може би мнозина харесват това съществуване.

А може и на никой да не му харесва. Ама да не знае как да го изкаже това. И може би всички ние да вярваме, че животите ни все пак имат макар и минимална стойност, пък някои могат да стигнат дотам, че да кажат, че животите ни всъщност са безценни.

Надявам се тия редове да стигнат до тебе, преди и тебе да са заколили или преди насрочената ти лоботомия. Моята ще се състои следващият месец. Обещават ми, че тогава ще съм щастлив.

-Хайде! Идвайте! Хайде! Бързо идвайте!

Двамата мъже, седнали в старата дървена лодка с евтини цигари в устите си, като се криеха зад пушеците от дима им, се смееха и лицата им светеха с тия усмивки. Сериозните им и дебели мустаци се мърдаха нагоре и надолу одобрително и Владимир Антов намигаше на приятеля си със сините си очи.

-Добро момче имаш! Ще стане рибар от него!

-Ще стане, ами, как няма да стане! Я го виж, всеки ден на Дунава седи, всеки ден е тука, пък и рибата вече само може да корми. Само като започне да ме дърпа за палтото, гледам надолу, то ми се усмихва и ми казва „Тат��, айде, дай ми още една риба да я изкормя!��.

Двамата мъже пак почнаха да се смеят и като наближиха брега стъпиха във водата с гумените си ботуши и добутаха лодката до момчето на Васил Несторов.

-Носите ли ми риба? �� сериозно ги огледа момчето и зачака отговор.

-Носим, как да не носим, моето момче! �� хвана момчето си Васил Несторов и го качи на гърба си. �� Я гледай колко риби сме хванали с чичо ти Владо. Можеш ли да ги преброиш?

-Мога! Една, две, три, четири, пет! Пет риби сте хванали!

-Точно така моето момче! Пет риби хванахме!

-А на мене колко ще ми дадете?

Владимир Антов се обърна към момчето, докато навиваше въжето от лодката и му каза, че всичките са за него, без една, за да може и той да си сготви вечеря.

-Добре! Едната ти я давам! А останалите са за мене, за да мога да ги изкормя.

Васил Несторов уви две риби в стар вестник, даде ги на Владимир Антов, двамата се разделиха и потеглиха всеки към дома си в малкото българско село, което беше разположено на брега на Дунава.

В селото почти никой вече не идваше. Хората живееха от улова си и от това, което можеха да откраднат от полето. Рядко се хващаха на работа, защото това беше против тяхното разбиране за живота. И макар да ходеха без една стотинка в джоба, те се усмихваха с особено живите си очи и казваха един на друг „��, работа, как ще им слугувам?! Мене и така ми е добре.“�� и вдигаха чаша за наздравица и пиеха до сутринта.

Те най-често хората от селото това правеха. Събираха се в кръчмата на брега на Дунава, която се славеше като най-хубавата кръчма в цялата околия, сядаха и започваха да пият, да пият, да пият пък като се изтърколи вечерта и дойде сутринта, те продължаваха да пият. Това се случваше най-често когато някой техен съселянин се върнеше от гурбет и черпеше всички. Същото се случваше и в летните вечери, когато младежи от съседни села идваха в кръчмата на малкото село. Те идваха тука, защото един от хората в селото �� Бизи му викаха, можеше да свири на саксофон и това пленяваше въображението и слуха на всички.

През останалото време нямаше много за правене в селото. Пътят беше толкова лош до тук, че много рядко идваха хора или гости от другите места на страната. Зимите бяха студени и тежки, работа никаква нямаше, само двама-трима души работеха и взимаха колкото за хляб и нещо за пиене. Нямаше кой да се погрижи за тия хора и те бяха оставени на произвола на съдбата. И може би мечтаеха за нещо, както мечтаеше момчето на Васил Несторов.

-Татко, ти нали си пътувал, а?

-Как да не съм пътувал? Пътувал съм! �� говореше Васил Несторов, докато слагаше рибите в тигана в малката кухничка, в която готвеше на сина си.

-Ама много ли си пътувал?

-Еми, много не съм пътувал. Ама съм ходил до Румъния!

Тия думи предизвикаха мигновен ефект върху момчето на Васил Несторов и в съзнанието му започнаха да се рисуват картини на една много далечна земя, в която хората бяха изкусни рибари и винаги бяха усмихнати, а малките момчета освен бащи имаха майки и извеждаха майките си на разходки с лодки. И въобще Румъния звучеше на момчето на Васил Несторов като онова бленувано дълго време място, където всичко беше по-добро и по-хубаво от мястото, на което той се намираше.

-Еха! Румъния сигурно е много хубаво място, нали татко?

-Много е хубаво, моето момче. Някой път ще те заведа и ще те черпя сладолед там.

Момчето на Васил Несторов много хареса тая идея със сладоледа и замечтан и заблеян през прозореца едва докосна рибата си, доспа му се и баща му го сложи да спи като цяла вечер това момче сънува замъци и принцеси, майка си, която беше починала и големи улови и сладолед в Румъния.

Всъщност момчето на Васил Несторов беше единственото дете в това село. То се появи на бял свят през зимата на 1989 година, точно когато в страната беше свалена петолъчкат от партийния дом и в България се заговори за демокрация. Следващите години, през които детето на Васил Несторов растеше се оказаха още по-измамни за българския народ и той така и не намери щастието си или споколуката си, ами остана забравен от държавата и забравен от бога, остана забравен и от семействата си и осиротя та трябваше някак сам да се оправя.

Момчето на Васил Несторов се появи благодарение на една непозната жена, която мина няколко пъти през селото и няколко пъти се виждаше с Васил Несторов. За нея говориха, че сигурно е лека жена и казваха, че я виждали при тировете да ходи често и все в едни такива оскъдни дрехи.

Пък тя дали беше лека или не за Васил Несторов нямаше значение. Той се беше заговорил с нея, беше й предложил чай, понеже много студено беше навън и двамата много хубаво си бяха побъбрили. Пък друго какво са правили, това не ни влиза нито в нашата работа, нито в работата на хората.

Зимата тая жена пак се появи и почука на вратата на Васил Несторов и го запозна с момчето му. Остави го в ръцете му, една такава прималяла беше, цялата бледа и каза, че трябва да тръгва. Васил Несторов се опита да я спре и да я покани в дома си, поне да пренощува, а не да ходи и да се трепе в безумния български зимен студ, но тя не го послуша. След няколко дни извадиха тялото от реката и Васил Несторов остана сам със сина си.

Той много обикна момчето си и го гледаше като писано яйце, пък и всички в селото много му се радваха, тъй като голяма рядкост беше в малките български села да се роди някое дете. Децата на селяните отдавна бяха порастнали и избягали извън страната, не поглеждаха назад, към родните си места и тия места западаха с всеки изминал ден, забравяха се и покрай местата и хората в тях се забравяха и настъпваше една тишина и едно мъртвило, които са много характерни за нашите села.

На следващия ден момчето на Васил Несторов пак отиде да си играе на брега на Дунава и покрай него минаха няколко души и го поздравиха. И той ги поздрави и ги попита дали някога са пътували извън селото.

-А, къде ще ходим ние? Тука цял живот сме стояли. Нямаме къде да отидем. Най-много тука на брега. Това е, което ние познаваме.

-Татко е пътувал! Вие как не сте пътували?

Хората започнаха да се смеят помежду си и от това не му стана приятно на момчето на Васил Несторов.

-Той татко ти значи е друга работа, по-голяма работа е от нас. Така му кажи! Че ние сме прости хора, а той не само, че син има, пък и много бил пътувал. �� засмяха се хората и отминаха.

Момчето не разбра защо реагираха тия хора така и същата вечер говори с баща си и го пита какви са били тия работи.

-Еми, те, хората, нали знаеш как са? Завиждат ни, че ще ходим да ядем сладолед и затова!

И двамата като започнаха да се смеят, много топло и уютно стана в тяхната малка кухня и тия две момчета заспаха така в прегръдката си, за да се борят със следващия ден.

На сутринта се почука на вратата , момчето, още сънено отвори и видя пред себе си Владимир Антов.

-О, моето момче! Здрасти! Баща ти тука ли е?

-Тука е, пие кафе в кухнята.

-Василе, днеска ще празнуваме!

-Какво ще празнуваме, бе Владо? Ти кафе ще пиеш ли?

-Да, сипи ми едно. Абе, говорих сега по телефона със Слона. Звънна ми и ми каза, че вече е тука, чака ни в кръчмата, та ако искаш да ходим, направо, а?

Двамата мъже бързо се оправиха и тръгнаха да излизат, Васил Несторов взе и момчето си и заедно отидоха на брега на Дунава, където една голяма и шумна компания вече вдигаше наздравици и хората говориха един връз друг и се смееха.

Момчето на Васил Несторов остана навън от кръчмата и си играеше, докато не чу някакви викове и неразбория и отиде да види какво се случва.

-Абе, ти на твоето момче, какви глупости му говориш, че си пътувал? Ти никога не си излизал от това село. Само тая твоята беше пътувала, ама главно по тировете!

-Как да не е пътувал баща ми? �� намеси се момчето.

-Баща ти само до затвора в Румъния е ходил. Кога бяха ловили риба и граничните ги прибраха, пък една нощ в румънския затвор прекара и толкова му беше пътуването на него!

Васил Несторов целият пламна и сведе поглед към земята,а другите започнаха шумно да се смеят. Чудеше се защо беше излъгал момчето си. Може�� би за да му вдъхне надежда, че няма значение неговото потекло, че няма значение, че са от това малко село. Че стига да иска може да обиколи света и да види най-далечните страни. Че стига да го желае, може да отиде до най-красивите места на тая планета не за да мие чинии и да кърти стени, а за да си напълни очите и душата.

Момчето отиде при баща си, прегърна го и пак се обърна към всички.

-Че нали пак е бил в Румъния! Това си е цяло пътуване. А сега и двамата ще отидем, ако ще и в затвора ще отидем, пък там ще ядем сладолед.

В тоя момент една сълза се търкулна по бузата на Васил Несторов, но той бързо я скри в ръкава си, така че никой да не я види. Думите на сина му подействаха на събралата се компания и всички се умълчаха и се вгледаха в бутушите си, поогледаха и подметките си, в които видяха почвата на българската земя, дето са я тъпкали толкова много, пък в нея може би видяха и нещо друго, защото като че за миг нещо се засрамиха и секна отведнъж гръмогласния подигрвателен смях.

Оказа се, че на сбирката присъстваше едно младо момче, румънче, то хвана за ръка момчето на Васил Несторов, прошепна му нещо на ухото и тримата излязоха и се качиха в катера на румънчето.

-Тия пък накъде отидоха? �� попита Слона.

-Еми към Румъния и те малко свят да видят, пък и по един сладолед да изядат! �� отговори някой.

-Зависи. �� отговори ми човека и извади сламката от устата си със съсухрените си почерняли от слънцето ръце. Почеса се по слепоочието и пак ме погледна с искрящо сините си очи. �� Ти първо поседни малко да си починеш, пък все ще го стигнеш града. Там чака ли те някой?

Останах прав и едва сега ми направи впечатление, че тоя човек беше седнал върху голяма купчина боклуци, от която се разнасяше неприятна миризма. Казах му, че никой не ме чака.

-Ама по работа ли нещо?

Казах му, че не съм тръгнал да търся работа и за миг замълчах като че сам за себе си не можех да намеря отговора защо съм тръгнал към тоя град или какво ще търся в него.

-Като не бързаш, я поседни до мене, тука ще ти направя място. Я гледай колко място има! Цялото поле за сядане има, пък ти си се разбързал.

Огледах се около полето и видях, че на много места то беше изгоряло. Черни като въглени стъбла на дървета се извисяваха страшно в нищото, счупени и осакатени. ��Може би някой беше причинил тия пожари нарочно или поне на мен така ми се стори по това време. След това се обърнах към коня, той ме погледна с конското си око, освободи се от ремъците на каруцата, огледа се и той около себе си, пък накрая седна до конярят, като куче седна до него.

Махнах на коняря и на неговия кон и се озовах отново на пътя. Видях недалеч от себе си табелата, която едвам висеше на стълба, ръждясала и надупчена. Под нея беше закована друга дървена табела, на която пишеше броят на населението на града. Няколко пъти беше задрасквано числото и отдолу се мъдреха две цифри, които не можах да разчета.

Продължих по пътя и малко след табелата видях крайпътна кръчма с разбити стъкла и едно дебело куче отпред. Като ме видя, кучето започна да ме лае лошо и от вътрешността на кръчмата се чу глас.

-Йордане! Какво си се развикал? Я идвай веднага веднага тука! �� заповеднически проехтя тоя дрезгав глас.

Кучето ме погледна със злоба и след това бавно и полека изправи задницата си и се затътри към вътрешността на кръчмата.

Застанах пред кръчмата и се заяпах в тая��дълга едноетажна сграда, която сигурно е била много красива, когато са я отворили. Сега стените се лющеха и няколко прозорци бяха счупени, на верандата пред входа се мъдреха няколко изкъртени стола обърнати един върху друг и множество стъклени бутилки се търкаляха нагоре надолу, удряха се в дъските и пееха своята меланхолична стъклена песен.

Надникнах през входната врата и видях кучето да е седнало в краката на една възрастна жена с ролки на косата и шапка за баня, пенюар с мазни петна и много отпуснато тяло. Очите й се криеха под натежалите от грим мигли и бузите й като че се стичаха до земята. Кожата и беше толкова бяла, че вените й прозираха под нея и при по-внимателно вглеждане можех да видя кръвта, която циркулираше нагоре и надолу.

Тя седеше на люлеещ се стол и си вееше с прокъсано ветрило като подаваше ухо към радиото, от което се чуваше някакъв военен марш. Като ме видя, повдгина въпросително глава към мене и остана така с леко отворена уста.

-Здравейте! Работите ли?

Жената въздъхна и ми каза с грубия си мъжки глас, че работят само когато имат клиенти. След това се окопити и ме попита дали искам да седна и да почакам готвача, който трябвало да дойде по-късно следобяд.

Военният марш се разнасяше из помещението, в което не влизаше почти никаква светлина и видях как в очите на кучето се прокрадва патетичният пламък на войната за свобода, която може би също беше минала през тоя град, но това сигурно се беше случило отдавна.

-Да, войната мина и замина от тук. �� сякаш разбра какво си мисля тая жена и заговори. �� ��Дойдоха много войници и всичките бяха гладни и жадни, пееха песни, закачаха момичетата, след това излъгаха момичетата и ги изоставиха. Много копелета се родиха в тоя град и попът реши да ги удави до едно. Момичетата много плакаха за децата си, но след това се примираха и попът им обясни, че това е богоугодно и че така те ще платят за греховете си.

Едно от момичетата полудя от скръб. И един ден, по време на служба, нахлу в църквата и заколи попа. След това преряза собственото си гърло и падна върху попа. Ако минеш през църквата сигурно ще намериш останките им. Те още лежат там един върху друг на олтара. Страшна работа, момче! Ама виж ме каква съм кокошка! Не искаш ли да седнеш, да изчакаш готвача, той сигурно всеки момент ще се появи! Седни, седни, удобно е на тоя стол, дето аз седя, ама ще ти направя място, пък и в мене можеш да седнеш!

Благодарих на жената и започнах да отстъпвам с гръб към вратата. Тя като че нещо много ми се обиди, напсува ме и започна да се смее силно. След това сякаш потъна в транс и пак се заслуша във военните маршове, а кучето затананика заедно с нея.

Излязох на улицата и продължих към центъра на града. Докато минавах през църквата, камбаните й забиха и се замислих дали не е възможно духовете на полудялото момиче и на попа да бият тия камбани и да се молят за опрощение на греховете си. Представях си ги двамата как са хванали въжетата на камбаните и заедно ги дърпат тия въжета, дърпат ги, камбаните се разнасят из целия град, а двамата започват да викат към небето, а виковете им остават нечути и заглушени от камбанения звън.

В тоя момент започна да вали и видях пред себе си да се издига навеса пред магазина в центъра на града. Под него бяха седнали трима мъже. Единият беше с дървен крак, другият беше с брада, третият беше с пушка в скута. Приближих се към тях и ги поздравих, като оставих раницата си на земята.

-Сядай, моето момче! Сядай и си почини от пътя! �� обърна се към мене тоя с пушката и чак сега видях, че сляп с двете очи.

Огледах се около себе си и видях, че в краката на тия хора също имаше страшно много боклуци и те много лошо миришеха, та си сложих една кърпа на лицето, за да се скрия от тая ужасяваща миризма. Другите двама мъже ме погледнаха така, сякаш нещо много лошо бях направил и махнаха с ръце сякаш да ме пропъдят. Само слепият все така стоеше с празния си поглед вперен в мене. Хвана пушката и изгърмя веднъж с нея, та като отекна гърмът, камбаните спряха да бият.

-Харесва ли ти тука нашия град, моето момче?

Не знаех какво да отговоря и казах, че ми се струва, че много боклуци има в тоя град. От тия думи мъжете са наежиха и ми казаха, че нищо не разбирам от градоустройство и че по-добре да си затварям плювалника, вместо да се правя на многознайко. И ако не искам да си затворя плювалника, те щели да го затворят вместо мене.

-Хайде, сега, момчета, по-кротко. Нали имаме гостенин. Гости не сме имали от освободителна война.

-Освободителна война! Добре, че дойде тя! Ако не беше тя, сега едва ли щяхме да живеем толкова хубаво и спокойно! Добре, че ни освободиха и ни дадоха тоя шанс да живеем така, както намерим за добре. Че иначе кой знае на кого пак щяхме да робуваме. �� започна да говори тоя с дървения крак и ме погледна пак. �� Ама ти, вярно, защо не поседнеш, така много неудобно си застанал, пък и прав, то не бива.

-Да, да, поседни и си почини едно хубаво! Поседни да ти е удобно! �� каза ми оня с брадата и ми се стори, че от брадата му изскочи една муха, полетя около нас и след това пак се прибра в брадата му.

Слепият ми посочи с пушката един счупен стол и аз го придърпах и седнах заедно с тия трима възрастни мъже.

В мига, в който седнах, толкова силно ме удари миризмата, че сякаш ме упои, пред мене света се замъгли и след малко се проясни и пред очите ми ��се появиха трима млади и добре облечени мъже, единият само с едно сляпо око, другият добре избръснат, а третият със силни мускулести крака.

-Така е по-добре, нали? �� намигна ми оня с добре постриганата брада.

Аз не знаех какво точно да му отговоря тъй като много лошо ми миришеше откакто бях седнал. Красиво беше пред мене, но миризмата на мърша влизаше в дрехите ми и на мене от това много лошо ми ставаше. Толкова лошо започна да мирише, че започна да ми сладни, от което ми се повдигаше.

Бързо станах от стола и видях същото сиво небе, същите трима старци и същите купчини с боклуци, които бях заварил при пристигането си.

-Ама ти нищо не разбираш, нали? �� скара ми се оня с брадата. �� Ти тука въобще за какво си дошъл? Каква работа имаш ти тука, че си застанал така прав? Да не би да ни съдиш за нещо, че толкова официално си застанал? Ти живял ли си някога изобщо момче? Виждал ли си ти войната, познаваш ли свободата? Знаеш ли какво е да нямаш, и само да искаш да отмориш, да си вдигнеш краката на някой стол и да въздъхнеш от цялата тая простотия, която се изсипва на главата ни? Аман от такива разбирачи като тебе!

Опитах се да им кажа, че не съм никакъв разбирач и се опитах да им обясня, че просто много лошо мирише в тоя град и ми се струва, че е страшно мръсно, когато в тоя момент камбаните пак започнаха да бият и оня слепия зареди пушката, пък стреля право в сърцето ми и ме умъртви.

С последния си дъх, паднал в краката на тия хора, видях едно момиче в чисто бяла дреха да замита улиците и да ми се усмихва и тръгнах към него. ��Като доближих, то ми каза, че от сутринта мете, пък като че ли работата няма край. И ми предложи да ми даде и на мене една метла, пък заедно можем и да се справим и да изметем тоя град. Не исках да го разочаровам момичето и му казах да ми даде и на мене една метла, пък седнах на пътя да го изчакам и въздъхнах, мъртъв и натъжен и си казах, че колкото и невъзможна да ми се струва тая работа, ще метем, пък каквото ще да става. Няма само да седим на едно място!

Съседското дете естествено не прояваше никакъв интерес към играчките, които не използвах и искаше да си играе точно с тия, които ми бяха в ръцете.�� И ме помоли пак:

-Може ли количката?

-Не, не може количката! Виж, че аз си играя с нея сега! �� отвръщах аз.

-Ама ти всеки ден можеш да си играеш с нея. Сега съм ти на гости. Може ли да си играя с количката?

Изнервен до краен предел аз взех количката и започнах да блъскам главата на съседското дете с нея. Майка ми влезе и завари моите смъртносни удари по главата на съседското дете и неговите сополи и циврене.

-Иване! Какво правиш?! Не те ли е срам така да биеш детето?

-И не ми дава да си играя-я-я! �� крещеше съседското дете през сълзите и сополите, които бършеше с пуловерчето си.

-Как не ти дава да си играеш? Я вземи тая количка! Вземи всичките! И ги вземи у вас направо там да си поиграеш, пък ще ни ги върнеш утре!

Докато успея да изпротестирам съседското дете вече носеше цял куп играчки към вратата с широка усмивка на лицето и един безкраен сопол, стичащ се от носа му. Бузките му лъщяха на светлината и светлите му очи бяха като стъклени, фиксирани във вратата. Виждах как играчките се отразяват в тия зловещи очи, които през целия си живот не забравих.

-Ама, мамо�� �� тръгнах да се обяснявам

-Няма ама! Трябва да си по-учтив с приятелите си!

-Ама той не ми е приятел!

-Добре, тогава трябва да си по-учтив със съседите си. Не може така, Иване! Нима аз съм те възпитавала да си такъв побойник?

Скъсаха ми се нервите оная вечер. И не знам защо, но докато отвинтвах винтчетата на малкото столче, което стоеше в кухнята, в която жени ми правеше своя прочут ябълков кекс, си спомних точно за тая история. И точно в същия момент се звънна на вратата.

Извъртях очи нагоре, оставих столчето и с отверка в ръка отидох да отворя вратата. Отключих и видях пред себе си да стои моят съсед от горния етаж Васил Генов.

-Здравей, Иване!

-Здравей, Василе! �� казах и очите ми започнаха да обиколят нечистото тяло на съседа ми, неговия мазен потник, неговата плешива искряща глава, в която се отразяваше целия свят, дебелите му мазни ръце, мръсните му нокти, похабения панталон и кафявите сандали, които носеше с бозави чорапи.

-Аз, такова, да те питам, нали знаеш, трябва ми една отверка.

Вдигнах отверката в ръката си и му казах, че всъщност в момента я ползвам.

-Ама аз само за малко, нали, ей сега��

На вратата се появи жена ми с купата, в която бъркаше тайните съставки за кекса.

-Здравей, Василе! Какво те води насам?

-Аз, такова, Ани, за отверката, че ми трябва нещо��

-Ами заповядай, заповядай. �� изтръгна от ръката ми отверката Ани.

-Ани, нали трябваше да оправя столчето. �� процедих през зъби.

-Ей, чудо голямо! Не ми е притрябвало сега. Нека Васил си свърши работата, пък ще върне отверката.

-Да. Ще върне отверката �� проточих аз, докато затварях вратата пред мазната усмихната мутра на Васил.

Същата вечер не успях да спя добре. Представях си как Васил отвлича мен и Ани и ни затваря в апартамента си, където ни кара да го гледаме колко бавно и нескопосано развинтва и отвинтва, изпуска отверката, пипа я с мазните си ръце и след това ни пипа по лицата със същите тия ръце.

Събудех се облян в студен пот. Денят ми беше ужасен и още на връщане от работа минах през железарията и си купих цял комплект отверки. Оправих столчето на Ани, прибрах си комплекта и седнах в голямото ми зелено кресло с един вестник доволен от живота, спокоен, че няма да трябва да чакам Васил.

За зла участ на вратата отново се позвъни. Аз станах, отворих и видях Васил с неговия ужасен мазен потник и ужасна мазна усмивка.

-Аз, такова, нали, трябва ми и друга отверка, по-малка, че нещо с тая��

-Еми, ходи си купи, бе! Аз да не съм ти железария?

Същата история. Ани се появи до мен и видя объркания и изплашен поглед на Васил и вената на моето слепоочие, която щеше да се пръсне.

-Иване! Защо така викаш на човека?

-Ама той не е човек! Той е мръсна свиня! Мръсна свиня, която яде отверки!

-Иване! �� хвана се за главата Ани. И всичко се повтори. Ани отиде и взе чисто новия ми комплект с отверки, даде го на Васил, мен ме натири в стаята, тоя си сложи гнусните мазни ръце върху куфарчето, куфарчето се отрази в плешивата му глава и аз останах без нищо смазан и покрусен с лекция за това как трябва да съм учтив, вместо вечеря.

Следващите няколко дни успях да се помиря с Ани. Тя доста ми пили на главата, че съм бил грубянин и че съм бил материалист, аз се опитах да й обясня значението на отверките, след това зарязах всичко и просто се извинявах. Извинявах се за всичко, казвах, че съм глупак, след това се извинявах за световната криза, за войните, за гладуващите народи, за терористичните атаки, за високите сметки, за опашките в магазина. И накрая Ани ми прости. И беше чудесно.

Докато на вратата отново не се звънна. Беше Васил. Счупил му се телевизора и трябвало да гледа тотото, че бил пуснал фиш и бил сигурен, че ще спечели. Ани го сложи да гледа телевизора на моето голямо зелено кресло. Докато стоях отстрани, виждах как мазните му ръце залепват за креслото и оставят слуз след себе си. Започнах да мигам нервно и усещах, че пак ще започна да крещя. Отидох в спалнята, взех една възглавница и виках в нея. Виках, виках, виках, докато не скъсах възглавницата.

Ани ме чу да викам, дойде при мен и ме попита дали съм добре. Аз лежах на леглото по гръб, гледах нагоре в тавана и може би съм изглеждал като замаян, защото тя много се притесни.

-Цял живот! Ани! Цял живот! Наистина ли е възможно аз да съм виновен?

-За какво да си виновен?

-Първо бяха ония негови стъклени очи, сега е неговата стъклена глава. Аз исках да им дам всичко. Но не в този момент. Това си беше моя момент. Това беше моето кресло!

Ани май схвана за какво говоря, веднага стана от леглото и лицето й се промени коренно. Сопна се и каза нещо от рода на:

-…�� ако искаш да знаеш поканих Васил на кафе утре!

Сутринта беше по-ужасна от обикновено. Взимах чашата си, отпивах от нея, след това Васил я пипаше с дебелите си ръце, гледаше ме угоднически, пиеше от чашата ми и пак я оставяше. Ани се правеше, че нищо не вижда и го хвалеше и го окуражваше пак да пусне фиш за тотото, защото и тя чувствала, че тоя път ще спечели.

Вечерта, когато се върнах Васил беше пуснал слуз из целия апартамент. Не можех даже да се изкъпя като хората. Той си беше мил зъбите с моята четка и беше обул моите чехли. Започнах да скърцам със зъби и скърцането не спря по време на вечеря. Васил не си слагаше нищо в неговата чиния, а бодеше от моята, аз хапвах залък, той ме тупаше го гърба, аз го изплювах и той го изяждаше.

-Васил има проблеми със зъбите, затова �� обясняваше ми Ани, докато аз се опитвах да не повърна на масата.

Когато се скрих в тоалетната, видях, че Васил е използвал моите слипове, няколко чифта, които бяха скъсани и захвърлени там, като че скрити, за да може никой никога да не ги намери. Аз ги намерих и не ми стана много приятно.

На следващия ден отидох на работа и видях Васил да стои на моето място. Вдигнах ръце нагоре и точно щях да се разкреща, призовавайки Господ да слезе на земята и да ми обясни защо по дяволите се гаври по тоя гнусен начин с мене, когато шефът се приближи до мен.

-Здрасти, Ванка! Как е? �� попита ме закачливо той докато джвакаше с ментовата си дъвка. И преди да ме дочака да отвърна продължи �� Виж какво, пич. Тоя Васил е страшен! Разбрах, че ти е съсед. Нали ти е съсед?

-Да, съсед ми е.

-Ами тъй и тъй живеете един до друг. Дето се вика като едно цяло сте.

-Да, като едно цяло сме.

-Та си викам, що не започне и той да идва на работа с тебе. Ще прави каквото може и ще взима повече от половината от твоята заплата. Там вие как ще се разбирате си е ваша работа. Ама мене много ми харесва �� усмихна се шефа и помаха на Васил.�� �� Виж го! Като агънце е! И на мравката път ще стори! А именно такива примирени роби�� ъ-ъ-ъ, работници, ни трябват в тая фирма. Тъй че, кажи здравей на твоя съсед по бюро. И понеже нямаме пари за ново бюро, ще трябва да седите на един стол.

Седнах в скута на Васил и усещах мазните му крака под себе си. Когато той се движеше, дживех се и аз. И всичко беше толкова скучно, че трябваше някак си да го приема.

Върнах се изтощен от работа. Легнах си веднага в леглото. Ани дойде и се намести между мен и Васил. Той вече спеше като бебе. И той така си и остана. Между нас, завинаги, в моята къща, на моето зелено кресло, на моята месторабота. Докато аз напълно не изчезнах, а Васил не заживя моя живот.