Историята на един баща, един син и едно последно разсъмванe � милостива и безмилостна едновременно.
„Таз� книга няма лесен жанр � пише Георги Господинов, � тя трябва сама да си го изобрети. Както смъртта няма жанр. Както животът. Както градината. Роман елегия, роман градина, мемоар или мемороман � има ли значение за ботаниката на тъгата. История за отиващите си бащи в един отиващ си свят. За тези трагични пушачи, често отсъстващи, вкопчени в шнорхела на цигарата, плуващи в други води и облаци. За баща ми, който крепеше на раменете си тонове минало и не спираше да го разказва. Тази Шехерезада � баща ми. Сега миналото се пропуква тихо и започва да се срутва върху мен с всичките си следобеди. Не книга за смъртта, а за живота, който чезне. Има разлика.�
Четири години след „Времеубежище� Георги Господинов представя „Градинарят и смъртта� � първата си книга след Международната награда „Букър� (2023).
Georgi Gospodinov is a writer, poet and playwright based in Sofia, Bulgaria. He studied Bulgarian Philology at Sofia University. Later he defended a PhD on New Bulgarian literature with the Bulgaria Academy of Science's Institute for Literature. He is one of the most translated Bulgarian authors after 1989. He published the first Bulgarian graphic novel The Eternal Fly (Вечната муха).
Не съм сигурна какво да напиша. Не съм сигурна, че и трябва да поставям оценка. Това не е книга, а гръдният кош на Георги разтворен. И подобно нещо не може да бъде оценено със звездички.
Очаквах роман, тъй като някои книги си купувам без да чета каквото и да е за тях, получих вместо това един помен. Винаги ми е било неловко да говоря с хора, които са претърпели загуба, сякаш няма какво да кажеш. А намирайки се в обуквите на такива хора, дилемата е съвсем друга - трябва да кажеш нещо. Споделената скръб е по-лека, а един живот се помни с добрите дни, не с последните. Мисля, че всеки баща би мечтал да бъде запомнен както Господинов помни своя.
Колекционирам романи за бащи. Чета настървено Пол Остър, Хишам Матар, Филип Рот. Но романът на Георги ми е по друг начин свиден, мисля, че е от друг калибър. Защото освен характерната за този романов поджанр � роман за бащата � изповедност и съкровеност, оставя пространство за свързване между пишещия и четящия. Защото е написан едновременно с обезоръжаваща искреност, без да спестява нищо от болката и тривията, но наред с това съдържа и онези смешни истории за спешни случаи, с характерното за Жоро естетско спокойствие, съчетани с висока литературна изкусност и начетеност. За мен този роман е есенцията на всичко написано от него досега � вътре ги има лабиринтите, паметта, оцеляването чрез разказване, списъците, макар и този път по-тъжни, вкусовете и ароматите, мухите, крепостта на детството, физиката на всяка тъга. Тефтерите. Има и свенливо надзъртане към личния живот на една публична фигура, с парадоксите, които носи известността � като онзи нелеп случай, в който лекарят съобщава страшната диагноза и след това моли за автограф за жена си. С известно неудобство. И много още, разбира се, но всичко е дестилирано до най-най-основната му съставка � съ-причастието, споделянето като начин за преодоляване на скръбта. Книга, която сякаш ни казва: „А� ще намеря сили да понеса скръбта, стига да я разкажа�. Бащата, тази Шехерезада, като разказвач. Неусетно, меко и светло, авторът ни е прекарал покрай крайъгълни литературни камъни, концепции за смъртта, парчета народопсихология, поколенчески характеристики на споделянето (по-скоро несподелянето), лични и не толкова лични митологии, Борхес и Бащата са обитавали общо споделено пространство, в което и двамата са ни казали едновременно: „Ням� страшно� и „Don’t be afraid�. Изкусният разказвач на тази история, откъснал се от личността Георги Господинов, владее романовата композиция, борави изкусно с ритъма, забързва го или го забавя, отлага неизбежното, вкарва ни в странични коридори и така постепенно ни подготвя, с грижа. Разказва, на живот и смърт разказва, защото спре ли, всичко ще се срине. И защото чрез споделения разказ ни дава възможност да си кажем, ето, аз не успях да се сбогувам подобаващо, не бях достатъчно осъзната, докато ми се случваше на мен, сега ще наваксам през теб. И ефектът е поразителен. След два прочита � един още в работния вариант на текста, и още един в книжното тяло � мога да кажа, че раздялата с баща ми изсветля с още един нюанс. Късмет е на родния ни език да я има тази книга, този разказ, в който празнуваме живота на бащите си. Той допълва и надгражда историите, събрани в сборника „Бащит� не си отиват�. И още веднъж ни напомня, че сме деца на родителите на всичките ни приятели - а дори и на всички хора, с които сме братя и сестри по съдба. И че уталожването на скръбта е дълъг, но все пак възможен процес.
Най-добрата книга, която ще напише Господинов. Някъде около Коледа баща му е починал. Синът вдига такъв паметник от думи, че сълзите на читателите му години наред ще поливат цветята на гроба. Ботаниката на смъртта след физиката на тъгата.
Не знам как се поставя оценка на болката и личното усещане на някого от загубата, но тази книга за мен заслужава безапелационни 5 звезди. И тази книга няма претенциите да търси оценка. Може би затова получава само най-високите такива.
Това за мен е роман-изповед. Роман-терапия. Лекувайки душата си, Георги Господинов, без да го търси, лекува и нашите болки, травми и скръб. Всеки познава загубата, но толкова рядко тя бива назована с най-тежките и мъчни детайли, свързани с нея. Всичко си е излял Господинов. Дори моментите, които принципно никой не споделя. Дали от уважение към починалия или от желанието да ги потиснем дълбоко в себе си и да забравим по-бързо.
В нашата народопсихология не се говори за смъртта. Децата се изолират от нея. Нямат място на помени и погребения. Докато не дойде един ден, в който детето вече е възрастен и не знае как да помогне на умиращия си родител, не знае как да го погребе и се налага да научи всичко, минавайки през един от най-тежките моменти в живота си.
Тази книга успя да назове с думи какви емоции минават през главата на човек, когато болката от загубата е твърде силна и когато думите не стигат. Имах нужда от нея и съм сигурна, че много други са имали същата тази нужда. Радвам се, че Георги Господинов е видял смисъл в този роман и го е издал.
Имам ли право да чета тази така интимна изповед, това спомняне, обживяване на бащата? На 202 страница намерих покой и отговор - “Ме� пък само писането ме спасява.� Сигурна съм, че книгата прави същото с безброй читатели, в чиито ръце попада! Адмирации за всеки работил по нея!!!
“Таз� книга няма лесен жанр, трябва сама да си го изобрети. Както смъртта няма жанр. Както животът. А градината? Може би тя самата е жанр или събира всички остнали в себе си. Елегичен роман, роман мемоар или роман градина. Все едно е за ботаниката на тъгата.�
Няма как да се напише отзив за тази книга. Няма как и да не се.
Езикът в тази книга се движи с подобен, бавен, съзерцателен ход между лехите на паметта. Плътта на текста криволичи и се огъва около тежкия център на липсата, който смачква с гравитацията си всички импресии и истории, кондензирани ядра насочени към огромния център, който пропито обхваща всички малки текстове в една монолитна лекота.
В бавната протяженост на летния следобед и цялата палитра светлини, от пладнето до привечерието на свършващото лято, от немотата на най-силния пек до смълчаните интервали сред ниския полет на птиците след залез, текстът се разлива между вътрешния монолог, който опитва да събере историята в потока на едно разширено време �
Харе��вам много "Физика на тъгата" и "Естествен роман", но лекото нагарчане, започнало с "Времеубежище" в този роман направо лъха на гранясало. Продължавам да чета книгите му, защото наистина владее езика, пише много премерено и красиво (а и да се изкарам интелигентна, някак Георги Господинов предоставя необходимата доза престиж, която няма как да получиш от книги за психопати и чудовища, каквито обикновено чета). Аз също съм загубила баща си и не мога да отрека, че на места Господинов уцелва струни, които резонират с моите собствени преживявания. Някои от словесните артикулации наистина са приятни. “Музе� на всекидневието� е добро попадение. Така се чувствам и аз сред вещите си, когато се чудя какво ще правят децата ми след мен с тях. Дано изхвърлят всичко и да започнат на чисто. Кой знае какви глупости ще запазят. Както и да е. Но темата за миналото, носталгията и наново изживените спомени вече започва да ми звучи изсмукано от пръстите. Може би това е, което ме дразни � усещането, че Господинов е заклещен в една и съща времева капсула, че всеки негов нов роман е поредна итерация на едно и също. Съжалявам, но това е моето мнение - типичното българско произведение с привкус на комунизъм, посткомунизъм, упадък и тъга. Социалистическата реалност винаги се прокрадва като лош послевкус, а опитите да се създават крилати фрази като „Смъртта е череша, която зрее без теб� и “Ка� ще смъртея� само подсилват усещането за насилствена дълбокомисленост.
Живо, пулсиращо доказателство за изумителната способност на Георги Господинов да превърне една умопомрачително лична история в обща и споделена такава. История, която е и мемоар, и роман, и поезия за утехата, болката, страха, но и за надеждата в най-безнадеждните и безвъзвратни мигове. Няма жанр за тази история. След нея има само тишина и благодарност, че той я е откъртил от себе си, дал ни я е и ние я съпреживяваме заедно по целия свят, всеки в собственото си времеубежище.
Какво майсторство от Георги Господинов и каква сила! Не може да се опише, трябва да се преживее. Не знам как въздейства тази книга на хора, които не са преминали през подобна загуба, но мен едновременно ме прониза в сърцето и ме извади от дълбока дупка. След като баща ми почина преди 4 месеца, всичките ми опити да намеря спасение в книгите бяха неуспешни. Беше ми трудно да чета каквото и да било. Но се появи “Градинарят и смъртта� и ме спаси. Докато я чета, сякаш си говоря с татко и му споделям мислите си, които толкова много се припокриват с тези на автора, но аз никога не бих могла да ги изразя така ярко, красиво, силно. За мен това е една от най-значимите книги, които съм чела през живота си. Тя показва по безапелационен начин невероятната мощ на литературата.
„Градинарят и смъртта� за мен е най-четивната книга на Георги Господинов.
Това е третият опит да го чета и за щастие той беше успешен. Много се чудих дали да посегна � след две катастрофи с автора не ми се рискуваше, но „Градинарят и смъртта� е най-доброто, което съм чел от него.
Първата половина на книгата се усеща като изповед. Разказ за един живот и неговия край. Сякаш с Георги Господинов бяхме седнали в някое кафене и той ми разказваше за баща си, неговия живот, шегите, които е обичал да разказва и уроците на които го е научил. Научваме за последните му месеци на този свят, колко се е мъчил и как самият Господинов е преживял този период. Четем и за смъртта � както в конкретика за бащата на автора, така и разсъждения по темата като цяло.
Книгата е тежка. Независимо дали си загубил някой от родителите си или не. Но има моменти, в които авторът ме накара да се замисля за някои изказвания към моите родители; поведение в дадени моменти; реакции спрямо тях.
Втората половина на книгата обаче не ми допадна. Там Господинов отново изпада в самоцитиране, философски разсъждения и леко доскучава. Тук книгата вече започва да прилича по писане на предните му книги, а аз очевидно досега не съм се разбирал с Господинов по тази линия и затова не мога да му дам пълните 5 звезди.
Но като цяло бих препоръчвал тази книга, защото наистина е различна, истинска, смислена. Хареса ми искрено.
Никой не умира истински, докато има кой да го носи в сърцето си. Да го извиква в мислите си. Да го споделя и съживява с думите и делата си. Да разкаже история. Да полее градина. �.. Споделянето е върховен акт на човеколюбие. С-поделям. Да споделиш. Да олекнеш, ти самият. Да облекчиш и другия, споделения, а с него - и себе си. Отново. Да пуснеш в най-личното си пространство, в най-слабия си момент, в най-голямата си болка друг, който вече е там, сам, в неговото пространство, неговата слабост, неговата болка. Да хванеш ръката му. Да с-поделиш самотата му. Споделям. . Поклон!
Дълбока, лична и в стила на Георги Господинов, тази книга е едновременно разголване на душата и размисъл върху човешкото съществуване, вплитайки носталгия, загуба и любов в една незабравима литературна творба.
Доскоро най-тъжната книга, която бях чела, беше "Годината на магическото мислене" на Джоун Дидиън. Но вече имам нов първенец в тази категория и това е "Градинарят и смъртта" на Георги Господинов.
Не знам защо си го причиних точно сега. Знаех, че темата е загубата на бащата, което естествено ще ти разбие сърцето, дори и да не си го преживял лично. Хем исках да отложа четенето на книга с такава тематика в този момент, хем нямах тъ��пение да се потопя отново в света на Георги Господинов. А тук той пише толкова откровено и те допуска толкова навътре в най-личното си пространство, че имаш чувството, че сърцето ти буквално става на сол. Не помня някога да съм проливала толкова сълзи, колкото на тази книга. Казвайки това, не искам да ви отказвам от прочита ѝ, напротив. За мен този тип книги (не знам какъв жанр се водят) са едни от най-вълнуващите и незабравими. Виждаш автора в най-интимния момент от живота му. Той разголва душата си пред теб и чрез думите споделя най-силните си емоции. А на теб като читател това ти помагат да разбереш, че каквото и да се случва, не си сам.
Книга-градина. В градината на тъгата и болката от загубата няма помпозност, няма излишни думи и действия. В тази градина всичко тежи, докато не се научим как да го носим по-леко, докато не стане част от нас. Натежаваме ние със спомени, с тъга по това, което е могло да бъде, по пропуснатите мигове. Но тъгата не тежи вече толкова. “Никог� няма да бъдем в такава сигурност, както някога в ръцете на бащите си.�
Когато баща ми почина, родителите му ми се обадиха чак ден и половина - два по-късно, след като бяха уредили погребението. Яд ме беше и ме болеше, че не само не съм бил с него последите му мигове - в подлез на стотина метра от нас - но и че не съм участвал в тези последни прощални обреди: да го измия, да се обадя в агенция, да му намеря последен дом. Оттогава вече 15 години драпам като котка по вратата към стаята, в която не я пускат. Драпам за някаква алтернативна история, в която съм с него, в която го обичам повече и по-ясно, в която съм по-добър син, в която съм чул историите му, в която разговорът не е еднопосочен, в която съм с него да го обгрижвам в последните му дни.
Яд ме беше, защото мислех, че само аз така се мъча, защото не съм бил с него, а всички останали, които са били до родителите си - въпреки тягостните моменти - поне имат това преживяване, за да затворят страницата. А сега виждам, че не съм сам. И Господинов или героят му драпа по същата тази врата, а оттам не се чува нищо.
От литературна гледна точка се радвам на този роман. В последните години бях спрял да чета Господинов, въпреки че още твърдях, че ми е любимият писател. Купувах книгите му, прехвърлях ги и ги оставях на полицата до другите. Едвам се преборих с Времеубежище. Но тук се завръща този Господинов, в когото се влюбих. Господинов на поезията, на Лапидариум, на Писма до Гаустин. Господинов на кратката форма, която, честно казано, по-добре му се отдава от дългия формат (защото романът се чете като сборник, не като роман). Отново усетих това, което тогава обикнах в него: колко леко и нежно извежда навън крехкостта и болката на ежедневните красоти. Слава Богу за този роман!