What do you think?
Rate this book
Да бди над нея
Ко� е тя? Тя е онази, която чака в мрака на мрамора си, която спи в тъмнината на килията си и над която винаги трябва да се бди.
Мим� не изтегля печелившите карти във великата игра на съдбата. Роден в началото на XX век във Франция, в огромна бедност, той е изпратен в Италия да чиракува при груб и бездарен скулптор. Малкият Мимо започва да учи занаята и открива своето призвание, когато един ден при необичайни обстоятелства се запознава с Виола. Тя е дъщеря и наследница на богатата фамилия Орсини и детството ѝ преминава зад стените на великолепната семейна вила. Виола обаче отказва да приеме социалната роля, която ѝ е предопределена, и запознанството ѝ с чудноватия Мимо ще промени живота ѝ завинаги. Двамата решават, че са сродни души и техните пътища никога не трябва да се разделят. Бурните политически събития в Италия обаче ще нарушат тази тяхна клетва, но съдбата крие неочаквани обрати и им е отредила да се срещнат отново.
Това е затрогващата история на свободолюбивата Виола Орсини и великия скулптор Микеланджело Виталиани, за която ще се мълвят слухове с години и която ще остане завинаги скрита в тъмнината на един от най-известните италиански манастири � „Л� Сакра ди Сан Микеле�.
С тази история Жан-Батист Андреа рисува огромна фреска на Италия през първата половина на ХХ век и изсича скулптурата на едно приятелство в пантеона на съвременната европейска литература. С интригуващия си стил, щипка мистерия, смели идеи и изключителен сюжет романът „Д� бди над нея� се превръща в категоричен бестселър във Франция, а по-късно � и в целия свят. През 2023 г. тази зашеметяваща книга носи на автора си френската награда „Гонкур� � едно от най-престижните отличия за литература.
480 pages, Paperback
First published August 17, 2023
645 people are currently reading
9,522 people want to read
About the author
Jean-Baptiste Andrea
4books173followersJean-Baptiste Andrea, né le 4 avril 1971 à Saint-Germain-en-Laye, est un écrivain, scénariste et réalisateur français. Il reçoit le prix Femina des lycéens et le prix du premier roman pour son premier livre, Ma reine, sorti en 2017, le Grand Prix RTL-Lire en 2021, ainsi que le prix Goncourt 2023 et le Grand prix des lectrices de Elle pour son quatrième roman, Veiller sur elle.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 939 reviews
December 12, 2023
En résumé c'est un nain alcoolique qui fait de très belles sculptures pour des fascistes.
Viola tu méritais mieux mon cœur.
Stephano s'il te plaît va voir un psy.
Emmanuele c'est toi mon pref ce monde ne te mérite pas.
Viola tu méritais mieux mon cœur.
Stephano s'il te plaît va voir un psy.
Emmanuele c'est toi mon pref ce monde ne te mérite pas.
March 4, 2025
Describing the emotions that overwhelm me when I finish an extraordinary novel has always been a challenge. The urge to share my excitement with everyone, hoping they too will read it, is irresistible. That is exactly what I feel now as I try to capture the brilliance of "Watching Over Her" by Jean-Baptiste Andrea.
From the very beginning, I felt an undeniable connection to this novel—it was love at first sight. I immediately sensed that this story would leave a deep impression on me, its world and characters becoming an inseparable part of my thoughts. Even before I had read a single line, I had already set aside a place in my heart for this masterpiece by an unfamiliar French author. A year later, my intuition was proven right, and for months now, I have been living with Jean-Baptiste Andrea’s remarkable story.
The narrative centers around Mimo Vitaliani, a poor but gifted young boy who has always been convinced that he is destined to become a great sculptor. His belief solidifies when he meets Viola Orsini, a girl from an aristocratic family whose path in life seems inevitable. However, Viola refuses to be controlled by her ambitious relatives and courageously takes charge of her own future, despite the hardships that come with her decision. While society perceives her as a madwoman, a witch, or even a demon, to Mimo, she is nothing but a muse. Their lives take separate turns following a tragic event within the Orsini family, coinciding with the rise of fascism in Italy. Still, like all passionate stories, theirs leaves behind a trace of its existence—hidden, sealed away, and forgotten in darkness, far from curious eyes.
What makes "Watching Over Her" truly exceptional is its striking characters, brought to life against the backdrop of early 20th-century Italy. Mimo, driven by an unshakable ambition, and Viola, a figure of mystery and defiance, burn with an insatiable desire for freedom. Though their aspirations differ, their yearning for independence fuels them both, like an unstoppable blaze that consumes everything in its path. For Mimo, freedom is measured in wealth; for Viola, it is the wings that will allow her to fly—a rebellious Icarus, determined to break free from society’s rigid constraints.
Jean-Baptiste Andrea’s writing is audacious, his characters masterfully crafted, making this book a true literary feast. His prose is bold, devoid of any self-censorship, and he weaves Mimo and Viola’s tragic journey with a delicate balance of humor and gravity. Lighter moments allow the reader to momentarily step away from the novel’s darker themes, yet the emotional weight lingers, leaving a lasting impact. The story raises profound questions about the connection between an artist and their creation, the tension between servitude and liberation, the fragile boundary between friendship and betrayal, and the eternal struggle between love and suffering. Andrea’s expertise in art, literature, sculpture, and Italian history is evident throughout, with countless references to the Renaissance, renowned artworks, and above all, Michelangelo’s Pietà. The book’s finale is astonishing—daring, modern, and thought-provoking—inviting the reader into a profound reflection on religion, existentialism, and the essence of art.
Powerful, bold, and unrestrained—this novel is a triumph in contemporary European literature. It speaks in the language of love in all its forms: love that wounds, ignites, shatters, and devastates; love that heals, builds, and nurtures. Love that stands alone, sufficient unto itself. Love that elevates idols while rendering all else insignificant. Love that drifts unseen through the darkness, sculpting both friendships and statues. Love that, in the end, becomes a sculpture itself—a forgotten lighthouse standing tall amid a stormy sea, forever watching over our lives.
-----------------------
Никога не ми е било лесно да представя с думи чувствата, които бушуват в мен, когато прочета великолепен роман и искам да го изкрещя в лицето на всички, за да го прочетат и те. Това се случва и сега, когато ще се опитам да опиша кратко колко пленителен е „Д� бди над нея� от Жан-Батист Андреа.
Италия, кралство от мрамор и боклуци. Моята страна.
Категорично срещата ми с романа беше любов от пръв поглед. Веднага знаех, че историята ще ми хареса и този свят, заедно със своите герои, ще заживеят завинаги в мен. Още тогава, без да съм прочел и едно изречение, направих място в сърцето си за тази творба от неизвестен за мен френски автор. Преди година не съм се заблудил и от месеци вече си живея с брилянтната история на Жан-Батист Андреа.
Протегна ми ръка и аз я хванах. Просто ей така, прекрачвайки само с една стъпка бездънни пропасти от условности и класови пречки. Виола ми подаде ръка и аз я хванах, случка, която никога не обсъдихме на глас, една безмълвна революция. Виола ми подаде ръка, аз я хванах и точно в този миг станах скулптор. Разбира се, изобщо не осъзнах промяната. Но точно в онзи миг на сплетените от заговора на храсти и сови длани усетих, че имаше нещо за извайване.
Историята разказва за бедния и необикновен Мимо Виталиани, който от ранно детство знае, че ще стане велик скулптор. Той взима присърце тази своя идея, когато се запознава с Виола Орсини. Тя е от аристократично семейство и нейната съдба изглежда обречена. Виола обаче няма да остави живота си в ръцете на своите амбициозни роднини и решава сама да определи бъдещето си, понасяйки всичките несгоди от тази своя дързост. За всички малката маркиза се превръща от пленителна малка дама в луда, вещица, демон, а Мимо вижда в нея единствено своята муза. За съжаление, пътищата им се разделят след един инцидент в семейство Орсини и с разпукването на фашизма в Италия. Но всяка бурна история, каквато е тяхната, ще остави веществено доказателство за своето съществуване� скрито, заключено, обречено на забвение в тъмнина и далеч от хорските очи.
За миг с Виола станахме еднакво високи. Бяхме почти на четиринайсет години. Съвсем еднакви на ръст. Знаеше го тя, знаех го и аз, ние го знаехме, защото обичам да казвам „ние�. Само след секунда Виола щеше да продължи да расте и щеше да се понесе към небето. А аз щях да си остана тук, почти наравно със земята. Гледахме се дълго право в очите, потънали един в друг. Почти изненадани от това сливане, от това неочаквано равенство в онази нощ на гробището, сред цветове, прегорени от дневната жега. Хванах се как за миг си помислям, че нищо няма да се промени. Но силите, които я тласкаха, вече се бяха задействали, клетките се струпваха, костите се разтягаха и молекула по молекула Виола се отдалечи от мен.
„Д� бди над нея� блести най-ярко със своите герои, които горят безусловно в избрания исторически контекст от автора � Италия през първата половина на ХХ в. Мимо със своята непоклатима харизма и големи мечти и Виола със своята енигматичност и непримиримост. Желанията и целите на двамата са напълно различни, но от малки желанието им за независимост се разпалва и в един момент избухва като летен горски пожар � помитащ, свиреп и безвъзвратен. Защото и в двамата се крие истерия към свободата. Докато за Мимо свободата са парите, то за Виола свободата са крилете, с които иска да полети � един побеснял Икар, който да разбие стигмите и догмите.
Флоренция беше Виола и аз скоро щях да го проумея: контузена, фанатична и нежна. [...] Градът се плъзгаше в мен и не ме напускаше. Нито величието на Рим, нито магията на Венеция или лудостта на Неапол ме накараха да забравя Флоренция. Тя не беше един от най-красивите градове в Италия, тя беше най-красивият. Отново Виола.
Без Виола Орсини няма Мимо Виталиани. Но Виола Орсини съществува, без да се нуждае от никого.
Жан-Батист Андреа е толкова смел в езика си, в изграждането на героите си, че за мен тази книга беше празник. Липсва абсолютно всякакво усещане за автоцензура и подхожда към трагическата история на Мимо и Виола с огромно чувство за хумор, в което читателят се опиянява и често успява да се откъсне от тежките моменти в романа. Въпреки това тези моменти успяват да дамгосат четящия и да провокират размишления за връзката творец-творба, робство-свобода, приятелство-предателство, щастие-мъка и любов-омраза. Авторът има изключителен подход към повествованието и към своите герои, които си личи как безрезервно обича, каквото и да сторят. Те са противоречиви, смели, амбициозни и безкрайно любопитни на читателя. Познанията на автора в сферата на изкуството, литературата, скулптирането и историята на Италия са забележителни. В текста съществуват безброй препратки към Ренесанса, произведения на изкуството и най-вече към „Пиета� на Буонароти. А в края Жан-Батист Андреа извежда поанта, която е толкова смела, толкова модернистична, че успява да отвее читателя в бурни размисли за религията, екзистенциализма и изкуството.
Не си беше отишла без предупреждение. Бяха говорили дълго време за пропастта, която расте между две същества, които не вярвахме, че нещо може да раздели. За тресчиците, които времето забива под кожата ви и които пренебрегвате � кой се тревожеше за някаква си тресчица? � но които един ден се инфектират.
Брилянтен, смел, неопитомен и шумно тържество за съвременната европейска литература. Роман, който говори с езика на любовта за любовта. За любовта, която наранява, взривява, разкъсва и убива. За любовта, която лекува, изгражда и приласкава. Любовта, която е сама и си е самодостатъчна. Любовта, която издига идолите и принизява всичко останало. Любовта, която броди безплътна в нощта и извайва приятелства и скулптори. Любовта, която е превърната в скулптура и като изоставен фар стои сред безкрайно бурно море, бдяща над животите ни като вечен страж.
From the very beginning, I felt an undeniable connection to this novel—it was love at first sight. I immediately sensed that this story would leave a deep impression on me, its world and characters becoming an inseparable part of my thoughts. Even before I had read a single line, I had already set aside a place in my heart for this masterpiece by an unfamiliar French author. A year later, my intuition was proven right, and for months now, I have been living with Jean-Baptiste Andrea’s remarkable story.
The narrative centers around Mimo Vitaliani, a poor but gifted young boy who has always been convinced that he is destined to become a great sculptor. His belief solidifies when he meets Viola Orsini, a girl from an aristocratic family whose path in life seems inevitable. However, Viola refuses to be controlled by her ambitious relatives and courageously takes charge of her own future, despite the hardships that come with her decision. While society perceives her as a madwoman, a witch, or even a demon, to Mimo, she is nothing but a muse. Their lives take separate turns following a tragic event within the Orsini family, coinciding with the rise of fascism in Italy. Still, like all passionate stories, theirs leaves behind a trace of its existence—hidden, sealed away, and forgotten in darkness, far from curious eyes.
What makes "Watching Over Her" truly exceptional is its striking characters, brought to life against the backdrop of early 20th-century Italy. Mimo, driven by an unshakable ambition, and Viola, a figure of mystery and defiance, burn with an insatiable desire for freedom. Though their aspirations differ, their yearning for independence fuels them both, like an unstoppable blaze that consumes everything in its path. For Mimo, freedom is measured in wealth; for Viola, it is the wings that will allow her to fly—a rebellious Icarus, determined to break free from society’s rigid constraints.
Jean-Baptiste Andrea’s writing is audacious, his characters masterfully crafted, making this book a true literary feast. His prose is bold, devoid of any self-censorship, and he weaves Mimo and Viola’s tragic journey with a delicate balance of humor and gravity. Lighter moments allow the reader to momentarily step away from the novel’s darker themes, yet the emotional weight lingers, leaving a lasting impact. The story raises profound questions about the connection between an artist and their creation, the tension between servitude and liberation, the fragile boundary between friendship and betrayal, and the eternal struggle between love and suffering. Andrea’s expertise in art, literature, sculpture, and Italian history is evident throughout, with countless references to the Renaissance, renowned artworks, and above all, Michelangelo’s Pietà. The book’s finale is astonishing—daring, modern, and thought-provoking—inviting the reader into a profound reflection on religion, existentialism, and the essence of art.
Powerful, bold, and unrestrained—this novel is a triumph in contemporary European literature. It speaks in the language of love in all its forms: love that wounds, ignites, shatters, and devastates; love that heals, builds, and nurtures. Love that stands alone, sufficient unto itself. Love that elevates idols while rendering all else insignificant. Love that drifts unseen through the darkness, sculpting both friendships and statues. Love that, in the end, becomes a sculpture itself—a forgotten lighthouse standing tall amid a stormy sea, forever watching over our lives.
-----------------------
Никога не ми е било лесно да представя с думи чувствата, които бушуват в мен, когато прочета великолепен роман и искам да го изкрещя в лицето на всички, за да го прочетат и те. Това се случва и сега, когато ще се опитам да опиша кратко колко пленителен е „Д� бди над нея� от Жан-Батист Андреа.
Италия, кралство от мрамор и боклуци. Моята страна.
Категорично срещата ми с романа беше любов от пръв поглед. Веднага знаех, че историята ще ми хареса и този свят, заедно със своите герои, ще заживеят завинаги в мен. Още тогава, без да съм прочел и едно изречение, направих място в сърцето си за тази творба от неизвестен за мен френски автор. Преди година не съм се заблудил и от месеци вече си живея с брилянтната история на Жан-Батист Андреа.
Протегна ми ръка и аз я хванах. Просто ей така, прекрачвайки само с една стъпка бездънни пропасти от условности и класови пречки. Виола ми подаде ръка и аз я хванах, случка, която никога не обсъдихме на глас, една безмълвна революция. Виола ми подаде ръка, аз я хванах и точно в този миг станах скулптор. Разбира се, изобщо не осъзнах промяната. Но точно в онзи миг на сплетените от заговора на храсти и сови длани усетих, че имаше нещо за извайване.
Историята разказва за бедния и необикновен Мимо Виталиани, който от ранно детство знае, че ще стане велик скулптор. Той взима присърце тази своя идея, когато се запознава с Виола Орсини. Тя е от аристократично семейство и нейната съдба изглежда обречена. Виола обаче няма да остави живота си в ръцете на своите амбициозни роднини и решава сама да определи бъдещето си, понасяйки всичките несгоди от тази своя дързост. За всички малката маркиза се превръща от пленителна малка дама в луда, вещица, демон, а Мимо вижда в нея единствено своята муза. За съжаление, пътищата им се разделят след един инцидент в семейство Орсини и с разпукването на фашизма в Италия. Но всяка бурна история, каквато е тяхната, ще остави веществено доказателство за своето съществуване� скрито, заключено, обречено на забвение в тъмнина и далеч от хорските очи.
За миг с Виола станахме еднакво високи. Бяхме почти на четиринайсет години. Съвсем еднакви на ръст. Знаеше го тя, знаех го и аз, ние го знаехме, защото обичам да казвам „ние�. Само след секунда Виола щеше да продължи да расте и щеше да се понесе към небето. А аз щях да си остана тук, почти наравно със земята. Гледахме се дълго право в очите, потънали един в друг. Почти изненадани от това сливане, от това неочаквано равенство в онази нощ на гробището, сред цветове, прегорени от дневната жега. Хванах се как за миг си помислям, че нищо няма да се промени. Но силите, които я тласкаха, вече се бяха задействали, клетките се струпваха, костите се разтягаха и молекула по молекула Виола се отдалечи от мен.
„Д� бди над нея� блести най-ярко със своите герои, които горят безусловно в избрания исторически контекст от автора � Италия през първата половина на ХХ в. Мимо със своята непоклатима харизма и големи мечти и Виола със своята енигматичност и непримиримост. Желанията и целите на двамата са напълно различни, но от малки желанието им за независимост се разпалва и в един момент избухва като летен горски пожар � помитащ, свиреп и безвъзвратен. Защото и в двамата се крие истерия към свободата. Докато за Мимо свободата са парите, то за Виола свободата са крилете, с които иска да полети � един побеснял Икар, който да разбие стигмите и догмите.
Флоренция беше Виола и аз скоро щях да го проумея: контузена, фанатична и нежна. [...] Градът се плъзгаше в мен и не ме напускаше. Нито величието на Рим, нито магията на Венеция или лудостта на Неапол ме накараха да забравя Флоренция. Тя не беше един от най-красивите градове в Италия, тя беше най-красивият. Отново Виола.
Без Виола Орсини няма Мимо Виталиани. Но Виола Орсини съществува, без да се нуждае от никого.
Жан-Батист Андреа е толкова смел в езика си, в изграждането на героите си, че за мен тази книга беше празник. Липсва абсолютно всякакво усещане за автоцензура и подхожда към трагическата история на Мимо и Виола с огромно чувство за хумор, в което читателят се опиянява и често успява да се откъсне от тежките моменти в романа. Въпреки това тези моменти успяват да дамгосат четящия и да провокират размишления за връзката творец-творба, робство-свобода, приятелство-предателство, щастие-мъка и любов-омраза. Авторът има изключителен подход към повествованието и към своите герои, които си личи как безрезервно обича, каквото и да сторят. Те са противоречиви, смели, амбициозни и безкрайно любопитни на читателя. Познанията на автора в сферата на изкуството, литературата, скулптирането и историята на Италия са забележителни. В текста съществуват безброй препратки към Ренесанса, произведения на изкуството и най-вече към „Пиета� на Буонароти. А в края Жан-Батист Андреа извежда поанта, която е толкова смела, толкова модернистична, че успява да отвее читателя в бурни размисли за религията, екзистенциализма и изкуството.
Не си беше отишла без предупреждение. Бяха говорили дълго време за пропастта, която расте между две същества, които не вярвахме, че нещо може да раздели. За тресчиците, които времето забива под кожата ви и които пренебрегвате � кой се тревожеше за някаква си тресчица? � но които един ден се инфектират.
Брилянтен, смел, неопитомен и шумно тържество за съвременната европейска литература. Роман, който говори с езика на любовта за любовта. За любовта, която наранява, взривява, разкъсва и убива. За любовта, която лекува, изгражда и приласкава. Любовта, която е сама и си е самодостатъчна. Любовта, която издига идолите и принизява всичко останало. Любовта, която броди безплътна в нощта и извайва приятелства и скулптори. Любовта, която е превърната в скулптура и като изоставен фар стои сред безкрайно бурно море, бдяща над животите ни като вечен страж.
July 19, 2023
Entre art, amitié et complot, Veiller sur elle est un des plus beau roman que j’ai lu depuis longtemps.
On y suit la vie de Mimo, jeune sculpteur talentueux qui va se lier d’amitié avec Viola, la fille de la riche famille de son village, que beaucoup trouve étrange, à part, voire craignent en raison d’une vielle rumeur qui circule sur elle.
Véritable fresque, soyez prêt à traverser plusieurs décennies à leurs côtés, à apprendre, vibrer tomber et vous relever avec eux.
Un roman qui vous immergera complètement dans l’italie du 20ème siècle, entre religion, guerre et politique.
Mais par dessous tout, l’auteur dépeint une des plus belle amitié qui m’ait été donné de lire, avec une plume poétique, parfois drôle et souvent émouvante.
Immense coup de cœur ❤️
On y suit la vie de Mimo, jeune sculpteur talentueux qui va se lier d’amitié avec Viola, la fille de la riche famille de son village, que beaucoup trouve étrange, à part, voire craignent en raison d’une vielle rumeur qui circule sur elle.
Véritable fresque, soyez prêt à traverser plusieurs décennies à leurs côtés, à apprendre, vibrer tomber et vous relever avec eux.
Un roman qui vous immergera complètement dans l’italie du 20ème siècle, entre religion, guerre et politique.
Mais par dessous tout, l’auteur dépeint une des plus belle amitié qui m’ait été donné de lire, avec une plume poétique, parfois drôle et souvent émouvante.
Immense coup de cœur ❤️
December 17, 2024
JB Andrea este un mare povestitor, a scris o carte extrem de vizuală, cu personaje puternice, extraordinar de bine conturate, fiecare personaj vorbește într-un alt fel, dialogurile sunt originale. Autorul stăpânește jocurile de limbaj, are stil, o ironie permanentă însoțește cititorul pe tot parcursul lecturii.
Personajele sunt atipice, Mimo, un pitic, care ajunge un mare sculptor al vremurilor sale și Viola, unul dintre cele mai frumoase personaje feminine din literatura contemporană, în jurul căreia este centrată acțiunea romanului și pe care Mimo nu o va pierde niciodată din viața lui. Se iubesc, se ceartă, se despart, se regăsesc. Ei sunt gemeni cosmici, se cunosc de când erau copii, au o legătură aparte, indestructibila. Cei doi mi-au adus aminte de legătură care se creează între Estella și Pip din "Marile speranțe".
Intensitatea dramatică a cărții este susținută de decoruri italiene admirabil descrise, de la încântătoarele livezi de portocali ale moșiei Orsini, până la mahalalele din Florența și Roma, dar și de un fundal istoric mereu prezent, trecând prin haosul primei jumătăți a secolului XX, Primul Război Mondial, ascensiunea la putere a fascistilor și instaurarea regimului totalitar al lui Mussolini, al Doilea Război Mondial și înfrângerea Italiei. Întâlnim referințe fascinante din istoria artei, de la Michelangelo, Fra Angelico sau Caravaggio.
Cartea este un buildungsroman pentru ca urmărește viața lui Mimo de când se naște pana la moartea sa.
Personajele sunt atipice, Mimo, un pitic, care ajunge un mare sculptor al vremurilor sale și Viola, unul dintre cele mai frumoase personaje feminine din literatura contemporană, în jurul căreia este centrată acțiunea romanului și pe care Mimo nu o va pierde niciodată din viața lui. Se iubesc, se ceartă, se despart, se regăsesc. Ei sunt gemeni cosmici, se cunosc de când erau copii, au o legătură aparte, indestructibila. Cei doi mi-au adus aminte de legătură care se creează între Estella și Pip din "Marile speranțe".
Intensitatea dramatică a cărții este susținută de decoruri italiene admirabil descrise, de la încântătoarele livezi de portocali ale moșiei Orsini, până la mahalalele din Florența și Roma, dar și de un fundal istoric mereu prezent, trecând prin haosul primei jumătăți a secolului XX, Primul Război Mondial, ascensiunea la putere a fascistilor și instaurarea regimului totalitar al lui Mussolini, al Doilea Război Mondial și înfrângerea Italiei. Întâlnim referințe fascinante din istoria artei, de la Michelangelo, Fra Angelico sau Caravaggio.
Cartea este un buildungsroman pentru ca urmărește viața lui Mimo de când se naște pana la moartea sa.
February 26, 2025
Нямах опасения, че блестящите отзиви за тази книга ще ми създадат твърде високи очаквания за нея. Мястото ѝ наистина е там, във високото! Искам да чета такава литература! 🤎
Така както умелият маг насочва погледа на своята публика на точното място, в което иска вниманието им, за да сътвори неусетно магията си, талантливият разказвач осветлява своята история постепенно, извеждайки на показ, една по една, сенките, които я обграждат.
Слях се с ритъма още от първите редове, постоянно притегляна, сгушена между думите. Думи, които увличат бавно и мелодично, а после те захвърлят рязко напред, само за да те приласкаят обратно в обятията си и да те залюлеят нежно и успокоително. В този ритъм танцувах по страниците, стъпка напред, после назад, от центъра към периферията, от края към началото, разкривайки пласт по пласт герои и събития, които жадно насищаха сетивата ми и придадоха изключителна плътност на това несравнимо изживяване.
“Д� бди над нея� е история за (съ)творението и разрушението, за скритото и явното, за бунта на свободната воля и илюзията за право на такава.
История за единия, и за другия, история и за двамата…н� и за многото около тях, неизменно свързани по принуда или собствен избор.
История, колкото интимно изповедна и лична, толкова общочовешка, дълбока и разтърсваща.
История, която бавно и категорично дълбае в теб, отнасяйки излишъка, за да се вклини в сърцето и съзнанието, и да остане там, наполовина в светлото, наполовина в сенките!
Няма да прилагам цитати и да разкривам повече, за да не отнема от съкровеното преживяване, което прочита на “Д� бди над нея� дава.Но ще кажа пак - Искам да чета такава литература! 🤎
Така както умелият маг насочва погледа на своята публика на точното място, в което иска вниманието им, за да сътвори неусетно магията си, талантливият разказвач осветлява своята история постепенно, извеждайки на показ, една по една, сенките, които я обграждат.
Слях се с ритъма още от първите редове, постоянно притегляна, сгушена между думите. Думи, които увличат бавно и мелодично, а после те захвърлят рязко напред, само за да те приласкаят обратно в обятията си и да те залюлеят нежно и успокоително. В този ритъм танцувах по страниците, стъпка напред, после назад, от центъра към периферията, от края към началото, разкривайки пласт по пласт герои и събития, които жадно насищаха сетивата ми и придадоха изключителна плътност на това несравнимо изживяване.
“Д� бди над нея� е история за (съ)творението и разрушението, за скритото и явното, за бунта на свободната воля и илюзията за право на такава.
История за единия, и за другия, история и за двамата…н� и за многото около тях, неизменно свързани по принуда или собствен избор.
История, колкото интимно изповедна и лична, толкова общочовешка, дълбока и разтърсваща.
История, която бавно и категорично дълбае в теб, отнасяйки излишъка, за да се вклини в сърцето и съзнанието, и да остане там, наполовина в светлото, наполовина в сенките!
Няма да прилагам цитати и да разкривам повече, за да не отнема от съкровеното преживяване, което прочита на “Д� бди над нея� дава.Но ще кажа пак - Искам да чета такава литература! 🤎
February 6, 2024
J'ai attendu l'étincelle, la corde sensible pendant tout le roman, et elle n'est jamais venue. Pour un roman qui devrait parler d'art, on voit plus celui de la biture, des longues heures passées par le protagoniste à se saouler et fréquenter les pires personnes, mentionner de temps en temps son art, nous faire croire qu'on aura quelque chose d'exhaustif sur lui en trainant en longueurs plus longues que lui (et que cette phrase).
Si je saisis bien qu'il s'agit d'une petite histoire (ou Histoire) vue par une petite personne (ou grande, selon si on cherche Mimo ou le sculpteur) des années noires de l'Italie (pré/post-)fascistes, de la place de la femme, du développement, de la fin d'une période pour l'art et de l'arrivée des développements du 20e siècle avec la transition entre une vie rurale et cloisonnée, pleine de regards sur soi à ceux du cinéma, de l'ouverture, etc. Eh bien, j'ai surtout l'impression d'avoir lu les jérémiades d'un nain alcoolique et de son histoire d'amitioureuse improbable avec la fille fantastiquement intelligente de la noblesse du coin. Les petites pincées autour de la pietà et l'art en général semblaient à chaque fois tomber comme un cheveu sur la soupe, et si la symbolique est belle, la rupture narrative entre l'histoire principale et celle de cet homme allant admirer la pietà était un peu trop marquée pour m'intéresser et vouloir absolument les lier.
Je ne retire pas les qualités littéraires et d'écritures de ce livre, mais rien ne m'a convaincue, j'ai l'impression d'être passée à côté d'une grande fresque.
Si je saisis bien qu'il s'agit d'une petite histoire (ou Histoire) vue par une petite personne (ou grande, selon si on cherche Mimo ou le sculpteur) des années noires de l'Italie (pré/post-)fascistes, de la place de la femme, du développement, de la fin d'une période pour l'art et de l'arrivée des développements du 20e siècle avec la transition entre une vie rurale et cloisonnée, pleine de regards sur soi à ceux du cinéma, de l'ouverture, etc. Eh bien, j'ai surtout l'impression d'avoir lu les jérémiades d'un nain alcoolique et de son histoire d'amitioureuse improbable avec la fille fantastiquement intelligente de la noblesse du coin. Les petites pincées autour de la pietà et l'art en général semblaient à chaque fois tomber comme un cheveu sur la soupe, et si la symbolique est belle, la rupture narrative entre l'histoire principale et celle de cet homme allant admirer la pietà était un peu trop marquée pour m'intéresser et vouloir absolument les lier.
Je ne retire pas les qualités littéraires et d'écritures de ce livre, mais rien ne m'a convaincue, j'ai l'impression d'être passée à côté d'une grande fresque.
February 12, 2025
За такава книга не мога да напиша нищо. Каквото и да кажа, ще е нищожно и недостатъчно. Затова ви оставям с един (почти) безкраен низ от цитати и ви моля да я прочетете.
Светът беше бързина � на стъпките, влаковете, куршумите, промяната в богатствата или съюзите. Но всички тези хора, цялото това множество изглеждаше като препъвано от черни железни букаи. Телата ликуваха, бързаха към вагоните, траншеите и хоризонта с бодливата тел. Но между две крачки, между два порива, нещо крещеше � искам да поживея още малко.
Камъкът винаги ми е говорил, всички видове камъни, варовиковите, метаморфните, дори надгробните, онези, върху които скоро ще легна, за да слушам историите на блаженопочившите.
Едва днес оценявам колко много дължи красотата на деня на предчувствието за нощта.
Работниците вече действаха енергично в градините с цитрусите. На хиляди километра от тук, в страна отвъд Атлантика, която не мислех, че ще посетя някой ден, едни хора забогатяваха от черното масло, което земята бълваше, лепкавия нефт, който щеше да печели войните, които предизвикваше. В Пиетра д’Алб� богатството идваше от цветове, които се променяха със слънцето, от една вкусна горчивина или усещането за сладост в мразовита утрин. Липсва ми светът на портокалите. Никой никога не бе воювал за портокали.
За малко щях да съм част от този свят, пък макар и наужким. Само за минутка. Милост. Кратка минутка, която няма да навреди на никого, открадната от век, в който всичко става много бързо.
Според теб мъртвите ли воюват? Те ли се крият из храсталаците край пътя! Те ли те нападат и ограбват? Мъртъвците са ни приятели. По-добре се страхувай от живите.
Реакцията ѝ ме свари неподготвен. Усмихна ми се, усмивка, която трая трийсет години и за чието ъгълче се хващах, за да прескоча много пропасти.
Протегна ми ръка и аз я хванах. Просто ей така, прекрачвайки само с една стъпка бездънни пропасти от условности и класови пречки. Виола ми подаде ръка и аз я хванах, случка, която никога не обсъдихме на глас, една безмълвна революция. Виола ми подаде ръка, аз я хванах и точно в този миг станах скулптор.
Исках да ти покажа, че няма граници. Нито нагоре, нито надолу. Няма голямо и малко. Всяка граница е измислица. А който проумее това, несъмнено пречи на онези, които са измислили въпросните граници, а още повече на хората, които вярват в тях, тоест на почти всички.
Ще разбереш, че си на прав път, Мимо, когато всички започнат да ти казват обратното.
Надявах се, че когато се видим с Виола, всичко ще бъде по-просто. Но какво просто може да има в свят, в който вятърът има хиляди имена?
Причината за постоянните ни спорове може би беше там, дълбоко, в обикновена носталгия по недоволствата ни, носталгия по времето, когато рицарите бяха добри, а драконите � лоши, любовта � възвишена, и всеки нанесен удар � оправдан от висша кауза.
Животът е поредица от избори, които бихме направили по различен начин, ако можехме да започнем всичко отначало, Мимо. Ако си успял да направиш правилния избор от първия път, без никога да сбъркаш, значи си бог.
Само ще ти кажа, че може би ще дойде ден, когато съвестта ти ще струва повече от часовника на китката ти. И в този ден ще разбереш, че тя е единственото нещо в този свят, което твоите пари няма да ти позволят да откупиш.
Той ми заповяда да се успокоя, увери ме, че не е правил нищо лошо, и това беше вярно. Никой никога не прави нищо лошо, красотата на злото е тъкмо в това, че то не изисква никакво усилие. Достатъчно е да гледаш как се случва.
Когато човек реши, че е намерил онова, което търси, открива, че се заблуждава и че то все така ни се изплъзва. Щом направим крачка към него, то също прави една, за която се надяваме просто да е по-къса от нашата, за да поддържа надеждата ни един ден да го хванем. Следователно едно творение е само чернова за следващото.
Няма да кажа нищо повече за тези години, защото всички затвори си приличат. Затворниците в тях � също, виновни за едно и също престъпление: че са повярвали в един несъществуващ свят и че са се разгневили, когато са го разбрали.
По-лошото от това да загубиш свободата си беше да загубиш вкуса си към нея.
Флоренция беше съблазняваща и притворно срамежлива. Преструваше се, че не иска да се отдаде, а в същото време приканваше с фини подсказки � залез, открехната врата, потъване в улиците ѝ. Рим ми беше приятел. Но във Флоренция бях влюбен.
Да се скулптира, е много просто. Само трябва да премахваш пластовете история и случки, онези, които са безполезни, и така, докато стигнеш до историята, която засяга всички ни, теб, мен, този град и цялата страна, историята, която ако оголваш още, ще я развалиш. Тогава трябва да спреш да удряш.
Светът беше бързина � на стъпките, влаковете, куршумите, промяната в богатствата или съюзите. Но всички тези хора, цялото това множество изглеждаше като препъвано от черни железни букаи. Телата ликуваха, бързаха към вагоните, траншеите и хоризонта с бодливата тел. Но между две крачки, между два порива, нещо крещеше � искам да поживея още малко.
Камъкът винаги ми е говорил, всички видове камъни, варовиковите, метаморфните, дори надгробните, онези, върху които скоро ще легна, за да слушам историите на блаженопочившите.
Едва днес оценявам колко много дължи красотата на деня на предчувствието за нощта.
Работниците вече действаха енергично в градините с цитрусите. На хиляди километра от тук, в страна отвъд Атлантика, която не мислех, че ще посетя някой ден, едни хора забогатяваха от черното масло, което земята бълваше, лепкавия нефт, който щеше да печели войните, които предизвикваше. В Пиетра д’Алб� богатството идваше от цветове, които се променяха със слънцето, от една вкусна горчивина или усещането за сладост в мразовита утрин. Липсва ми светът на портокалите. Никой никога не бе воювал за портокали.
За малко щях да съм част от този свят, пък макар и наужким. Само за минутка. Милост. Кратка минутка, която няма да навреди на никого, открадната от век, в който всичко става много бързо.
Според теб мъртвите ли воюват? Те ли се крият из храсталаците край пътя! Те ли те нападат и ограбват? Мъртъвците са ни приятели. По-добре се страхувай от живите.
Реакцията ѝ ме свари неподготвен. Усмихна ми се, усмивка, която трая трийсет години и за чието ъгълче се хващах, за да прескоча много пропасти.
Протегна ми ръка и аз я хванах. Просто ей така, прекрачвайки само с една стъпка бездънни пропасти от условности и класови пречки. Виола ми подаде ръка и аз я хванах, случка, която никога не обсъдихме на глас, една безмълвна революция. Виола ми подаде ръка, аз я хванах и точно в този миг станах скулптор.
Исках да ти покажа, че няма граници. Нито нагоре, нито надолу. Няма голямо и малко. Всяка граница е измислица. А който проумее това, несъмнено пречи на онези, които са измислили въпросните граници, а още повече на хората, които вярват в тях, тоест на почти всички.
Ще разбереш, че си на прав път, Мимо, когато всички започнат да ти казват обратното.
Надявах се, че когато се видим с Виола, всичко ще бъде по-просто. Но какво просто може да има в свят, в който вятърът има хиляди имена?
Причината за постоянните ни спорове може би беше там, дълбоко, в обикновена носталгия по недоволствата ни, носталгия по времето, когато рицарите бяха добри, а драконите � лоши, любовта � възвишена, и всеки нанесен удар � оправдан от висша кауза.
Животът е поредица от избори, които бихме направили по различен начин, ако можехме да започнем всичко отначало, Мимо. Ако си успял да направиш правилния избор от първия път, без никога да сбъркаш, значи си бог.
Само ще ти кажа, че може би ще дойде ден, когато съвестта ти ще струва повече от часовника на китката ти. И в този ден ще разбереш, че тя е единственото нещо в този свят, което твоите пари няма да ти позволят да откупиш.
Той ми заповяда да се успокоя, увери ме, че не е правил нищо лошо, и това беше вярно. Никой никога не прави нищо лошо, красотата на злото е тъкмо в това, че то не изисква никакво усилие. Достатъчно е да гледаш как се случва.
Когато човек реши, че е намерил онова, което търси, открива, че се заблуждава и че то все така ни се изплъзва. Щом направим крачка към него, то също прави една, за която се надяваме просто да е по-къса от нашата, за да поддържа надеждата ни един ден да го хванем. Следователно едно творение е само чернова за следващото.
Няма да кажа нищо повече за тези години, защото всички затвори си приличат. Затворниците в тях � също, виновни за едно и също престъпление: че са повярвали в един несъществуващ свят и че са се разгневили, когато са го разбрали.
По-лошото от това да загубиш свободата си беше да загубиш вкуса си към нея.
Флоренция беше съблазняваща и притворно срамежлива. Преструваше се, че не иска да се отдаде, а в същото време приканваше с фини подсказки � залез, открехната врата, потъване в улиците ѝ. Рим ми беше приятел. Но във Флоренция бях влюбен.
Да се скулптира, е много просто. Само трябва да премахваш пластовете история и случки, онези, които са безполезни, и така, докато стигнеш до историята, която засяга всички ни, теб, мен, този град и цялата страна, историята, която ако оголваш още, ще я развалиш. Тогава трябва да спреш да удряш.
January 29, 2025
Няколко пъти започвам това ревю и все ми се струва, че не е подходящо. И то не защото нямам какво да кажа, а просто не искам да звучи lame. Реших в последния ден от годината да ви разкажа за "Да бди над нея" от Жан-Батист Андреа - романът, взел награда "Гонкур" за 2023 година, кой��о ще излезе в началото на февруари от издателство Orange Books. Благодаря за доверието, че получих предварителен екземпляр, което превърна книжната ми година в още по-запомняща се.
Ще се опитам да не залитам в клишета, да усмиря малко хвалбите, които по принцип бълвам, когато някоя книга много ми замае главата. Но ако някъде говоря твърде възторжено за нея - не се извинявам.
"Да бди над нея" е роман чудо. Чудо, защото обединява толкова много неща, които обичам - исторически факти, добре изградени герои, интересна история, красиви гледки, политика, религия, изкуство. Жан-Батист Андреа е написал книга за невероятните отношения между героите, случващи се на фона на събития, разтресли Италия, и не само. Топлината, която блика от редовете, няма как да остави безучастен читателя - тя ще го разчувства, разплаче или размее с еднакъв интензитет.
Сюжетът лакатуши през тъмните времена в Италия преди и след Втората световна война, промените, случили се в държавата и в живота на хората, борбата за равнопоставеност и пътищата на изкуството - дали ще говорим за книги, скулптори или картини няма значение. Както съм споменавала и в минали мои ревюта - животът на обикновения човек в такива обстановки ми е много по-интересен и тук Жан-Батист Андреа е успял да балансира всички споменати елементи с финес, на който свалям шапка.
И като споменах обикновения човек осъзнавам, че по-скоро съм ви подвела. Главните герои в книгата, Микеланджело (Мимо) Виталиани и Виола Орсини, са всичко друго, но не и обикновени. Те са коренно различни, живеещи дори бих казала в отделни светове, които нямат припокриване и на пръв поглед всеки би казал (както се случва и в книгата), че те нямат никакви допирни точки. Но всъщност не е така. Отношенията между двамата са много добре изградени, авторът е успял някак да направи невъзможното възможно и да предизвика колизия между тези две контрастни вселени - тази на младия и беден скулптор и тази на богатата дъщеря на извествен род.
Не мога да кажа много повече, защото ще рискувам да ви разкрия нещо от сюжета, а държа вие сами да преминете през книгата и да откриете всички малки хубави неща, скрити там. Забравих само да спомена, че един от ключовите елементи в "Да бди над нея" е мистерията около последната творба на Мимо - Пиета Виталиани. Няма да казвам повече :D
В заключение ще ви кажа нещо изтъркано - просто прочетете "Да бди над нея" от Жан-Батист Андреа. Прочетете я заради магичните описания на Пиетра д'Алба, Флоренция, Рим. Заради историческите събития, разтърсили цял свят. Заради невероятните герои, които ще обикнете. Заради цялото изкуство, събрано в страниците. Заради незабравимите и неповторими отношения, изградени от автора. Заради всички теми, които надникват от ъгълчето на всяка страница. Но най-вече - за да си подарите едно топло преживяване, което ще остави следи у вас и ще помните дълго.
Споделям и няколко цитата, които не включват никакви спойлери. Понеже са повечко идеята ми да застанат между текста отпадна главоломно, затова са събрани отдолу.
Важно уточнение: цитатите поместени тук може да бъдат изменени с финалната редакция на романа.
Пиетра д'Алба беше красиво със своя леко розовеещ камък - в него бяха вградени хиляди зазорявания.
За своите тринайсет години аз бях преждевременно развит, но по онова време това понятие още не съществуваше. Тогавашният свят беше по-простичък. Хората бяха богати или бедни, мъртви или живи. На времето не му беше до нюанси.
Необходими ми бяха осемдесет и две години, осем десетилетия недобросъвестност и дълга агония, преди да си призная онова, което вече знаех. Без Виола Орсини няма Мимо Виталиани.
"Тя е толкова дребничка и толкова крехка, че къде ще скрие цяла мечка?" Аз познавах Виола добре и знаех, че може да крие в себе си няколко мечки, цяла менажерия, цирк в едно с шатрата му, запас барут, самолети, океани и планини. Виола беше демиургът на нашите животи, подреждаше ги, както ѝ скимнеше, с едно щракване на пръстите или с една усмивка.
Само ще ти кажа, че може би ще дойде ден, когато съвестта ти ще струва повече от часовника на китката ти. И в този ден ще разбереш, че тя е единственото нещо в този свят, което твоите пари няма да ти позволят да откупиш.
Моето ренесансово момиче познаваше света единствено от книгите.
Трябваше да се взреш във Виола, наистина да я погледнеш, за да разбереш. Очите ѝ бяха портал към други светове, знание, граничещо с лудост.
Скоро бях навършил двайсет и една години и още не бях във възрастта, в която смяташ, че преди е било по-хубаво. Сега живеех в това "преди", за което по-късно щях да съжалявам.
- Той ще е скулптор - заявила тя.
Баща ми изругал, рекъл, че това е гаден занаят, от който ръцете, гърбът и очите се съсипват много по-бързо от камъка и освен ако не си Микеланджело, по-добре да не се захващаш с него.
Майка ми кимнала и решила да ми даде начален тласък.
Казвам се Микеланджело Виталиани.
Ще се опитам да не залитам в клишета, да усмиря малко хвалбите, които по принцип бълвам, когато някоя книга много ми замае главата. Но ако някъде говоря твърде възторжено за нея - не се извинявам.
"Да бди над нея" е роман чудо. Чудо, защото обединява толкова много неща, които обичам - исторически факти, добре изградени герои, интересна история, красиви гледки, политика, религия, изкуство. Жан-Батист Андреа е написал книга за невероятните отношения между героите, случващи се на фона на събития, разтресли Италия, и не само. Топлината, която блика от редовете, няма как да остави безучастен читателя - тя ще го разчувства, разплаче или размее с еднакъв интензитет.
Сюжетът лакатуши през тъмните времена в Италия преди и след Втората световна война, промените, случили се в държавата и в живота на хората, борбата за равнопоставеност и пътищата на изкуството - дали ще говорим за книги, скулптори или картини няма значение. Както съм споменавала и в минали мои ревюта - животът на обикновения човек в такива обстановки ми е много по-интересен и тук Жан-Батист Андреа е успял да балансира всички споменати елементи с финес, на който свалям шапка.
И като споменах обикновения човек осъзнавам, че по-скоро съм ви подвела. Главните герои в книгата, Микеланджело (Мимо) Виталиани и Виола Орсини, са всичко друго, но не и обикновени. Те са коренно различни, живеещи дори бих казала в отделни светове, които нямат припокриване и на пръв поглед всеки би казал (както се случва и в книгата), че те нямат никакви допирни точки. Но всъщност не е така. Отношенията между двамата са много добре изградени, авторът е успял някак да направи невъзможното възможно и да предизвика колизия между тези две контрастни вселени - тази на младия и беден скулптор и тази на богатата дъщеря на извествен род.
Не мога да кажа много повече, защото ще рискувам да ви разкрия нещо от сюжета, а държа вие сами да преминете през книгата и да откриете всички малки хубави неща, скрити там. Забравих само да спомена, че един от ключовите елементи в "Да бди над нея" е мистерията около последната творба на Мимо - Пиета Виталиани. Няма да казвам повече :D
В заключение ще ви кажа нещо изтъркано - просто прочетете "Да бди над нея" от Жан-Батист Андреа. Прочетете я заради магичните описания на Пиетра д'Алба, Флоренция, Рим. Заради историческите събития, разтърсили цял свят. Заради невероятните герои, които ще обикнете. Заради цялото изкуство, събрано в страниците. Заради незабравимите и неповторими отношения, изградени от автора. Заради всички теми, които надникват от ъгълчето на всяка страница. Но най-вече - за да си подарите едно топло преживяване, което ще остави следи у вас и ще помните дълго.
Споделям и няколко цитата, които не включват никакви спойлери. Понеже са повечко идеята ми да застанат между текста отпадна главоломно, затова са събрани отдолу.
Важно уточнение: цитатите поместени тук може да бъдат изменени с финалната редакция на романа.
Пиетра д'Алба беше красиво със своя леко розовеещ камък - в него бяха вградени хиляди зазорявания.
За своите тринайсет години аз бях преждевременно развит, но по онова време това понятие още не съществуваше. Тогавашният свят беше по-простичък. Хората бяха богати или бедни, мъртви или живи. На времето не му беше до нюанси.
Необходими ми бяха осемдесет и две години, осем десетилетия недобросъвестност и дълга агония, преди да си призная онова, което вече знаех. Без Виола Орсини няма Мимо Виталиани.
"Тя е толкова дребничка и толкова крехка, че къде ще скрие цяла мечка?" Аз познавах Виола добре и знаех, че може да крие в себе си няколко мечки, цяла менажерия, цирк в едно с шатрата му, запас барут, самолети, океани и планини. Виола беше демиургът на нашите животи, подреждаше ги, както ѝ скимнеше, с едно щракване на пръстите или с една усмивка.
Само ще ти кажа, че може би ще дойде ден, когато съвестта ти ще струва повече от часовника на китката ти. И в този ден ще разбереш, че тя е единственото нещо в този свят, което твоите пари няма да ти позволят да откупиш.
Моето ренесансово момиче познаваше света единствено от книгите.
Трябваше да се взреш във Виола, наистина да я погледнеш, за да разбереш. Очите ѝ бяха портал към други светове, знание, граничещо с лудост.
Скоро бях навършил двайсет и една години и още не бях във възрастта, в която смяташ, че преди е било по-хубаво. Сега живеех в това "преди", за което по-късно щях да съжалявам.
- Той ще е скулптор - заявила тя.
Баща ми изругал, рекъл, че това е гаден занаят, от който ръцете, гърбът и очите се съсипват много по-бързо от камъка и освен ако не си Микеланджело, по-добре да не се захващаш с него.
Майка ми кимнала и решила да ми даде начален тласък.
Казвам се Микеланджело Виталиани.
October 17, 2024
Mimo Vitaliani is klein van gestalte, maar beschikt over een uitzonderlijk talent.
Op de openingspagina’s is hij stervende, maar eigenlijk al lang dood.
Wat hem niet tegenhoudt om op zijn leven terug te kijken, want “sinds wanneer mogen de doden hun verhaal niet vertellen?�
Het begint in 1914, als een granaat zijn vader aan stukken rijt en hij als tienjarige knaap op de trein naar Italië wordt gezet, het koninkrijk waar “schoonheid altijd kansloos is�.
Behalve als Vitaliani het uit marmer mag houwen.
Hij komt in Pietra d’Alba in Toscane terecht, bij een zielenpoot en een dronkenlap, een oom die zijn oom niet is: “Alberto haatte me, ik had een hekel aan hem, maar we leunden op elkaar om niet te vallen.�
Zijn leven zit gevangen in een blok steen, tot hij Viola Orsini ontmoet.
Wat volgt is een wervelende, in technicolor gevatte geschiedenis van een fascistisch land - langs kunst, het Vaticaan, circus en film, drank en hoerderij - gezien door de ogen van een man die al te makkelijk over het hoofd wordt gezien.
Tot dat niet meer lukt.
Maar, net als zijn vorige boeken is het bovenal een in welhaast vloeibare taal gegoten ode aan de liefde.
“Ik wou dat ik al mijn gebreken op een hoop kon leggen en kon verbranden, om weer degene te worden van wie ze hield.�
Jean-Baptiste Andréa is een grote meneer.
Met een uitzonderlijk talent.
Op de openingspagina’s is hij stervende, maar eigenlijk al lang dood.
Wat hem niet tegenhoudt om op zijn leven terug te kijken, want “sinds wanneer mogen de doden hun verhaal niet vertellen?�
Het begint in 1914, als een granaat zijn vader aan stukken rijt en hij als tienjarige knaap op de trein naar Italië wordt gezet, het koninkrijk waar “schoonheid altijd kansloos is�.
Behalve als Vitaliani het uit marmer mag houwen.
Hij komt in Pietra d’Alba in Toscane terecht, bij een zielenpoot en een dronkenlap, een oom die zijn oom niet is: “Alberto haatte me, ik had een hekel aan hem, maar we leunden op elkaar om niet te vallen.�
Zijn leven zit gevangen in een blok steen, tot hij Viola Orsini ontmoet.
Wat volgt is een wervelende, in technicolor gevatte geschiedenis van een fascistisch land - langs kunst, het Vaticaan, circus en film, drank en hoerderij - gezien door de ogen van een man die al te makkelijk over het hoofd wordt gezien.
Tot dat niet meer lukt.
Maar, net als zijn vorige boeken is het bovenal een in welhaast vloeibare taal gegoten ode aan de liefde.
“Ik wou dat ik al mijn gebreken op een hoop kon leggen en kon verbranden, om weer degene te worden van wie ze hield.�
Jean-Baptiste Andréa is een grote meneer.
Met een uitzonderlijk talent.
January 30, 2025
История, с която заживях и която ме накара да пожелая да вляза в нея - като една любопитна Алиса, която иска да я преживее! Богат и красив език, който изцяло те завладява и сякаш авторът е скулптирал думите по страниците.
Абсолютно съвършена от първата до последната страница! Любов, изкуство и Италия, изваяни и въплътени на хартия. От заглавието, което за мен е перфектно, до последното изречение преди финалната точка. Най-любимата ми книга за 2024г., която ще подаря на всички, които обичам.
Като с всяка любима история и тази на Мимо Виталиани и Виола Орсини не прави изключение и ми е трудно да си събера мислите и да разкажа за нея. Без капка съмнение мога да споделя, че баланса между сюжет и герои е постигнат. История, която искаш да преживееш, персонажи, които са плътни, завладяващи, провокативни. В години на размирици, които всяват двете Световни войни и зараждащият се в Италия фашизъм, те мечтаят творят, борят се, провалят се, падат стават, грешат, обичат, мразят.
Историческият контекст е много плътен и ярък, атмосферата в Рим, Флоренция и Пиетра Д’Алб� е наситена със страсти, емоции и събития, които е невъзможно да оставят читателя безразличен. Авторът е създал едни от най-красивите природни картини и описания на градове, които съм срещала в литературата.
Роман за любовта, за приятелството, за омразата, за предателството, превратностите на живота, неочакваните обрати, политика, история и най-вече за силата на изкуството!
ЛЮБИМА!
“Родо� съм от земя, където красотата е неизменно заплашена. За пет минути да заспи и грозотата безмилостно ще и пререже гърлото.�
“Итали�, кралство от мрамор и боклуци. Моята страна.�
“Чич� ми Алберто никога не е бил велик скулптор. Затова и аз дълго бях посредствен. Защото заради него много дълго вярвах, че съществува хубав камък, и бях глух за единствения глас, който ми казваше обратното. Няма хубав камък. Знам го, защото прекарах години да го търся. До момента, когато проумях, че е достатъчно да се наведа и да взема онзи, който се търкаля в краката ми.�
“Усмихн� ми се, усмивка, която трая трийсет години и за чието ъгълче се хващах, за да прескоча много пропасти.�
“Протегна ми ръка и аз я хванах. Просто, ей така, прекрачвайки само с една стъпка бездънни пропасти от условности и класови пречки. Виола ми подаде ръка и и аз я хванах, случка, която никога не обсъдихме на глас, една безмълвна революция. Виола ми подаде ръка, аз я хванах и точно в този миг аз станах скулптор.�
“Хвана� се как за миг си помислих, че нищо няма да се промени. Но силите, които я тласкаха вече се бяха задействали, клетките се струпваха, костите се разтягаха и молекула по молекула Виола се отдалечи от мен.�
“Нит� величието на Рим, нито магията на Венеция или лудостта на Неапол ме накараха да забравя Флоренция. Тя не беше един от най-красивите градове в Италия, тя беше най-красивият.�
“Моет� ренесансово момиче познаваше света единствено от книгите.�
“Флоренция беше съблазняваща и притворно срамежлива. Преструваше се, че не иска да се отдаде и в същото време приканваше с фини подсказки - залез, открехната врата., потъване в улиците и. Рим ми беше приятел. Но във Флоренция бях влюбен.
“Д� се скулптира, е много просто. Само трябва да премахваш пластовете история и случки, онези, които са безполезни, и така, докато стигнеш до историята, която засяга всички ни, теб, мен, този град и цялата страна, историята, която ако оголваш още, ще я развалиш. Тогава трябва да спреш да удряш.�
Абсолютно съвършена от първата до последната страница! Любов, изкуство и Италия, изваяни и въплътени на хартия. От заглавието, което за мен е перфектно, до последното изречение преди финалната точка. Най-любимата ми книга за 2024г., която ще подаря на всички, които обичам.
Като с всяка любима история и тази на Мимо Виталиани и Виола Орсини не прави изключение и ми е трудно да си събера мислите и да разкажа за нея. Без капка съмнение мога да споделя, че баланса между сюжет и герои е постигнат. История, която искаш да преживееш, персонажи, които са плътни, завладяващи, провокативни. В години на размирици, които всяват двете Световни войни и зараждащият се в Италия фашизъм, те мечтаят творят, борят се, провалят се, падат стават, грешат, обичат, мразят.
Историческият контекст е много плътен и ярък, атмосферата в Рим, Флоренция и Пиетра Д’Алб� е наситена със страсти, емоции и събития, които е невъзможно да оставят читателя безразличен. Авторът е създал едни от най-красивите природни картини и описания на градове, които съм срещала в литературата.
Роман за любовта, за приятелството, за омразата, за предателството, превратностите на живота, неочакваните обрати, политика, история и най-вече за силата на изкуството!
ЛЮБИМА!
“Родо� съм от земя, където красотата е неизменно заплашена. За пет минути да заспи и грозотата безмилостно ще и пререже гърлото.�
“Итали�, кралство от мрамор и боклуци. Моята страна.�
“Чич� ми Алберто никога не е бил велик скулптор. Затова и аз дълго бях посредствен. Защото заради него много дълго вярвах, че съществува хубав камък, и бях глух за единствения глас, който ми казваше обратното. Няма хубав камък. Знам го, защото прекарах години да го търся. До момента, когато проумях, че е достатъчно да се наведа и да взема онзи, който се търкаля в краката ми.�
“Усмихн� ми се, усмивка, която трая трийсет години и за чието ъгълче се хващах, за да прескоча много пропасти.�
“Протегна ми ръка и аз я хванах. Просто, ей така, прекрачвайки само с една стъпка бездънни пропасти от условности и класови пречки. Виола ми подаде ръка и и аз я хванах, случка, която никога не обсъдихме на глас, една безмълвна революция. Виола ми подаде ръка, аз я хванах и точно в този миг аз станах скулптор.�
“Хвана� се как за миг си помислих, че нищо няма да се промени. Но силите, които я тласкаха вече се бяха задействали, клетките се струпваха, костите се разтягаха и молекула по молекула Виола се отдалечи от мен.�
“Нит� величието на Рим, нито магията на Венеция или лудостта на Неапол ме накараха да забравя Флоренция. Тя не беше един от най-красивите градове в Италия, тя беше най-красивият.�
“Моет� ренесансово момиче познаваше света единствено от книгите.�
“Флоренция беше съблазняваща и притворно срамежлива. Преструваше се, че не иска да се отдаде и в същото време приканваше с фини подсказки - залез, открехната врата., потъване в улиците и. Рим ми беше приятел. Но във Флоренция бях влюбен.
“Д� се скулптира, е много просто. Само трябва да премахваш пластовете история и случки, онези, които са безполезни, и така, докато стигнеш до историята, която засяга всички ни, теб, мен, този град и цялата страна, историята, която ако оголваш още, ще я развалиш. Тогава трябва да спреш да удряш.�
November 28, 2023
Ça fait bien longtemps que je ne m’étais pas senti orphelin en refermant un livre.
C’est une fresque sublime, un duo bouleversant, une nuée d’étoiles dans les yeux et le cœur, une plume sensible et un grand roman.
J’avais oublié qu’on pouvait autant s’évader en lisant.
Grandiose ♥️
C’est une fresque sublime, un duo bouleversant, une nuée d’étoiles dans les yeux et le cœur, une plume sensible et un grand roman.
J’avais oublié qu’on pouvait autant s’évader en lisant.
Grandiose ♥️
December 9, 2023
Une excellente surprise pour moi que ce roman. J'avoue, mes attentes étaient limitées (j'ai l'esprit de contradiction) mais j'ai été tout de suite embarquée dans l'histoire de ce sculpteur dans l'Italie du début du siècle. Et cette fin... franchement, j'aime!
January 20, 2024
Le Prix Goncourt plainement mérité.
January 31, 2025
“Навикъ� е най-голямото насилие.�
"Да бди над нея"e книга за изкуството, войната и връзките между хората. И за още сто дребни неща. Малко се затруднявах да определя за какво е тази книга, докато я четях. Фразата „Навикъ� е най-голямото насилие� обаче отекна с много голяма сила, когато я прочетох някъде в последната 1/3, защото за мен тя успя да дефинира за какво е най-вече тази книга: за това как навикът, компромисите, комфортната зона могат да разяждат човешкия дух на равно с външните конфликти като войната. А осъзнаването идва с десетилетия по-късно.
Изкуството в романа е като съпротива срещу хаоса, който разрушава. Хаосът не може да бъде спрян, но може да бъде забавен и да живеем с надеждата, че в това забавяне ще осъзнаем истините на време, а не в края на живота си. Това напрежение � между разрушението и съзиданието, между навика и осъзнаването � е сърцето на тази история и най-силното ѝ послание.
"Да бди над нея"e книга за изкуството, войната и връзките между хората. И за още сто дребни неща. Малко се затруднявах да определя за какво е тази книга, докато я четях. Фразата „Навикъ� е най-голямото насилие� обаче отекна с много голяма сила, когато я прочетох някъде в последната 1/3, защото за мен тя успя да дефинира за какво е най-вече тази книга: за това как навикът, компромисите, комфортната зона могат да разяждат човешкия дух на равно с външните конфликти като войната. А осъзнаването идва с десетилетия по-късно.
Изкуството в романа е като съпротива срещу хаоса, който разрушава. Хаосът не може да бъде спрян, но може да бъде забавен и да живеем с надеждата, че в това забавяне ще осъзнаем истините на време, а не в края на живота си. Това напрежение � между разрушението и съзиданието, между навика и осъзнаването � е сърцето на тази история и най-силното ѝ послание.
February 14, 2025
На втората страница знаех, че ще заобичам тази книга. На страница 300 мислех, че ще я намразя. На последната страница разбрах, че съм била права и за двете и че ще мисля за нея много, много дълго време.
July 7, 2024
“Velar por Ela� ganhou o Goncourt 2023, o principal prémio literário francês, através de um desempate realizado pelo presidente depois de 14 rondas a terminarem 5 contra 5. “Sarah, Susanne et l'écrivain� de Eric Reinhardt, o candidato natural a este tipo de prémio, ficou pelo caminho. Dito isto, “Velar por Ela� afasta-se das convenções dos prémios literários não conotando com complexidade, profundidade nem singularidade. Contudo, a história é original, a escrita é poética e fluída, e a trama enreda-nos em velocidade e até à última página. O cenário é uma aldeia no norte de Itália atravessado por toda a primeira parte do século XX. O nó do conflito centra-se sobre a amizade improvável entre uma menina da alta, Viola, intelectualmente dotada mas retraída pela família e costumes, e um jovem anão, Mimo, sem família nem posses, mas com um dom de génio para a escultura. Um cenário que nos transporta para o “Cinema Paradiso� (1988), com peripécias dignas de “O Pintassilgo� (2013), de Donna Tartt, envoltas em discussões sobre arte à lá “Inferno� (2013) de Dan Brown.
Continua no blog, com imagens e links:
4.5/5
Continua no blog, com imagens e links:
4.5/5
January 13, 2025
Най-трудни са ми ревютата за книги, които са ми харесали силно и са докоснали душата ми с историята, която разказват. Някак си думите не ми стигат да опиша читателското ми преживяване и каквото и да напиша ми звучи слабо. Недостатъчно. Такъв е и случаят с „Д� бди над нея� от Жан-Батист Андреа.
Това е книга, която ме порази. С прекрасния си стил на писане, който те омагьосва и просто те обгръща като една пелена докато четеш и те отделя от целия заобикалящ те свят. Не съм от хората, които подчертават и вадят цитати, но тук буквално на всяка втора страница съм се спирал и съм препрочитал втори, дори трети път даден пасаж, защото просто всяка една дума ме удря в сърцето и ме кара да се замисля. И не говорим за изказвания, които са фейсбук клишета и ще съберат много лайкове, ако ги извадим от контекст. Говорим за мъдри мисли, написани по най-точния начин, събрали в себе си мъдростта, болките, желанията на писателя и поднесени по типично френски начин на листа.
За мен „Д� бди над нея� е едно блаженство. Книжно преживяване, на което трябва да се отдадете изцяло. Аз не можах да я чета в метрото или на някое шумно място. Винаги оставах насаме с историята или в някой ъгъл на къщата или свит в леглото, без никой да знае, че вече съм буден, за да ме притеснява. Моята връзка с „Д� бди над нея�, Жан-Батист Андреа, Мимо и Виола беше лична, неприкосновена и само за мен.
Освен с красивото френско писане, готово винаги да те омае, „Д� бди над нея� ме спечели с умерената провокация, която съдържа в себе си и с интересна история, която ме караше да разлиствам страниците на книгата и да не искам да свършва. Спечели ме заради голямата мистерия, последната творба на Мимо - Пиета Виталиани, чието разбулване ми хареса изключително много, но няма да кажа нищо повече, за да може сами да стигнете до тази част и да изживеете всичко както мен,
Темите в книгата за разнообразни. Имаме образът на религията като нещо константно, но изменчиво спрямо личните виждания за нея. Имаме политическата ситуация в Италия преди и след Втората световна война. Много голяма тема е равнопоставеността между хората, ролята на малкия обикновен човек и заможните фамилии с власт.
Най-силно обаче ме спечели образът на Мимо � човек, който може да не изпъква с височина, но направо избожда очите с човечност, отношение към другите, огромния си талант и ценностите, които носи в себе си. Човек, който има принципи и ги отстоява до колкото може. Отношенията им с Виола са на ръба на смешни, но в същото време са смесица от абсурдни, романтично, страстни, сладки, динамични ситуации. Отношения, които не могат да бъдат вкарани в рамка, защото самите двама герои трудно биха били описани с лекота.
За финал просто искам да кажа, че трябва да прочетете „Д� бди над нея�. Само така ще разберете напълно моите думи. Книгата на Жан-Батист Андреа не просто се чете .. тя се чувства, преживява. И съм сигурен, че ще породи много коментари, защото всеки един читател ще я прочете по различен начин и ще допринесе частица от себе си към цялото (книжно) преживяване.
Това е книга, която ме порази. С прекрасния си стил на писане, който те омагьосва и просто те обгръща като една пелена докато четеш и те отделя от целия заобикалящ те свят. Не съм от хората, които подчертават и вадят цитати, но тук буквално на всяка втора страница съм се спирал и съм препрочитал втори, дори трети път даден пасаж, защото просто всяка една дума ме удря в сърцето и ме кара да се замисля. И не говорим за изказвания, които са фейсбук клишета и ще съберат много лайкове, ако ги извадим от контекст. Говорим за мъдри мисли, написани по най-точния начин, събрали в себе си мъдростта, болките, желанията на писателя и поднесени по типично френски начин на листа.
За мен „Д� бди над нея� е едно блаженство. Книжно преживяване, на което трябва да се отдадете изцяло. Аз не можах да я чета в метрото или на някое шумно място. Винаги оставах насаме с историята или в някой ъгъл на къщата или свит в леглото, без никой да знае, че вече съм буден, за да ме притеснява. Моята връзка с „Д� бди над нея�, Жан-Батист Андреа, Мимо и Виола беше лична, неприкосновена и само за мен.
Освен с красивото френско писане, готово винаги да те омае, „Д� бди над нея� ме спечели с умерената провокация, която съдържа в себе си и с интересна история, която ме караше да разлиствам страниците на книгата и да не искам да свършва. Спечели ме заради голямата мистерия, последната творба на Мимо - Пиета Виталиани, чието разбулване ми хареса изключително много, но няма да кажа нищо повече, за да може сами да стигнете до тази част и да изживеете всичко както мен,
Темите в книгата за разнообразни. Имаме образът на религията като нещо константно, но изменчиво спрямо личните виждания за нея. Имаме политическата ситуация в Италия преди и след Втората световна война. Много голяма тема е равнопоставеността между хората, ролята на малкия обикновен човек и заможните фамилии с власт.
Най-силно обаче ме спечели образът на Мимо � човек, който може да не изпъква с височина, но направо избожда очите с човечност, отношение към другите, огромния си талант и ценностите, които носи в себе си. Човек, който има принципи и ги отстоява до колкото може. Отношенията им с Виола са на ръба на смешни, но в същото време са смесица от абсурдни, романтично, страстни, сладки, динамични ситуации. Отношения, които не могат да бъдат вкарани в рамка, защото самите двама герои трудно биха били описани с лекота.
За финал просто искам да кажа, че трябва да прочетете „Д� бди над нея�. Само така ще разберете напълно моите думи. Книгата на Жан-Батист Андреа не просто се чете .. тя се чувства, преживява. И съм сигурен, че ще породи много коментари, защото всеки един читател ще я прочете по различен начин и ще допринесе частица от себе си към цялото (книжно) преживяване.
December 2, 2024
São trinta e dois. Trinta e dois a viver ainda na abadia naquele dia de outono de 1986, (�) Dentro de algumas horas, haverá menos um.
É a partir do seu leito de morte que Michelangelo Vitaliani � Mimo � relembra a sua vida desde que chegou a Itália. Nunca fez os votos, mas foi naquela abadia que viveu os últimos quarenta anos, enclausurado para ficar com ela: a sua Pietà, a sua obra-prima.
(...) ele está naquele lugar para velar por ela. Ela, que espera, na sua noite de mármore, a algumas centenas de metros da pequena cela. Ela, que aguarda pacientemente há quarenta anos.
Mimo nasceu em França, sofre de acondroplasia, perdeu o pai durante a Primeira Guerra Mundial, e a mãe manda-o para Turim para, junto de um tio, para aprender um ofício.
Mas é em Pietra d’Alba que acabam por se estabelecer com uma oficina, onde Mimo é explorado, maltratado, espancado pelo zio Alberto.
Pietra d’Alba surgiu, esculpida na luz do sol nascente, no seu cume rochoso.
Em Pietra d’Alba vivem os Orsini, os marqueses ricos e poderosos da vila.
Os Orsini eram tão ricos, dizia ele, que quando um deles espirrava, os criados roubavam-lhe o lenço para extrair o pó de ouro.
É aqui que conhece Viola, a sua irmã cósmica, que é uma menina inteligente, brilhante, sonhadora, independente e que tal como ele se depara com as desigualdades e os preconceitos de uma sociedade patriarcal e obscurantista. Eles travam a mesma luta, contra a forma como a sociedade os vê como diferentes e contra o papel que lhes atribui: um anão só pode estar num circo e uma mulher só pode ser mãe e esposa, confinada ao espaço familiar. Nasce entre eles uma amizade/amor improvável que apesar das suas diferenças nunca deixará de unir estas duas almas.
� O que é que é ridículo, Mimo?
� Tu, eu. A nossa amizade. Num dia amamo-nos, no outro odiamo-nos� Somos como dois ímanes. Quanto mais nos aproximamos, mais nos repelimos.
� Não somos ímanes. Somos uma sinfonia. E até a música precisa de silêncios.
Dois opostos que se atraem, Mimo e Viola irão conhecer o pior e o melhor. Através das suas vidas, desenrola-se a história de Itália como pano de fundo (a Segunda Guerra Mundial, Mussolini, a ascensão do fascismo, as lutas pelo poder...). Mimo tornar-se-á o escultor que todos desejam,
Se a pedra me fez naquilo que sou, se uma magia negra teve alguma influência, também me compensou pelo que me tirou. A pedra sempre falou comigo � todas as pedras, calcárias, metamórficas, as tumulares também, aquelas em que me deitaria em breve para ouvir histórias de jazidos.
Esculpir é muito simples. Trata-se apenas de retirar camadas de histórias, de pequenos episódios, os que são desnecessários, até chegar à história que nos diz respeito a todos, a ti e a mim e a esta cidade e a todo o país, a história que já não pode ser reduzida sem a danificar.
enquanto Viola terá de se conformar com o seu lugar.
Viola e Mimo vão afastar-se, reencontrar-se, amigos ou inimigos, sem nunca admitirem a verdade.
Foram precisos oitenta e dois anos, oito décadas de má-fé, e uma longa agonia, para reconhecer o que já sabia. Não há Mimo Vitaliani sem Viola Orsini.
Jean-Baptiste Andréa oferece-nos um romance muito bonito, convida-nos a viajar sob os céus italianos, uma ode à amizade e ao amor, uma homenagem à beleza da arte e finalmente dois personagens inesquecíveis.
Tramontana, siroco, áfrico, poente e mistral, chamo-te em nome de todos os ventos.
Mimo e Viola ❤️
É a partir do seu leito de morte que Michelangelo Vitaliani � Mimo � relembra a sua vida desde que chegou a Itália. Nunca fez os votos, mas foi naquela abadia que viveu os últimos quarenta anos, enclausurado para ficar com ela: a sua Pietà, a sua obra-prima.
(...) ele está naquele lugar para velar por ela. Ela, que espera, na sua noite de mármore, a algumas centenas de metros da pequena cela. Ela, que aguarda pacientemente há quarenta anos.
Mimo nasceu em França, sofre de acondroplasia, perdeu o pai durante a Primeira Guerra Mundial, e a mãe manda-o para Turim para, junto de um tio, para aprender um ofício.
Mas é em Pietra d’Alba que acabam por se estabelecer com uma oficina, onde Mimo é explorado, maltratado, espancado pelo zio Alberto.
Pietra d’Alba surgiu, esculpida na luz do sol nascente, no seu cume rochoso.
Em Pietra d’Alba vivem os Orsini, os marqueses ricos e poderosos da vila.
Os Orsini eram tão ricos, dizia ele, que quando um deles espirrava, os criados roubavam-lhe o lenço para extrair o pó de ouro.
É aqui que conhece Viola, a sua irmã cósmica, que é uma menina inteligente, brilhante, sonhadora, independente e que tal como ele se depara com as desigualdades e os preconceitos de uma sociedade patriarcal e obscurantista. Eles travam a mesma luta, contra a forma como a sociedade os vê como diferentes e contra o papel que lhes atribui: um anão só pode estar num circo e uma mulher só pode ser mãe e esposa, confinada ao espaço familiar. Nasce entre eles uma amizade/amor improvável que apesar das suas diferenças nunca deixará de unir estas duas almas.
� O que é que é ridículo, Mimo?
� Tu, eu. A nossa amizade. Num dia amamo-nos, no outro odiamo-nos� Somos como dois ímanes. Quanto mais nos aproximamos, mais nos repelimos.
� Não somos ímanes. Somos uma sinfonia. E até a música precisa de silêncios.
Dois opostos que se atraem, Mimo e Viola irão conhecer o pior e o melhor. Através das suas vidas, desenrola-se a história de Itália como pano de fundo (a Segunda Guerra Mundial, Mussolini, a ascensão do fascismo, as lutas pelo poder...). Mimo tornar-se-á o escultor que todos desejam,
Se a pedra me fez naquilo que sou, se uma magia negra teve alguma influência, também me compensou pelo que me tirou. A pedra sempre falou comigo � todas as pedras, calcárias, metamórficas, as tumulares também, aquelas em que me deitaria em breve para ouvir histórias de jazidos.
Esculpir é muito simples. Trata-se apenas de retirar camadas de histórias, de pequenos episódios, os que são desnecessários, até chegar à história que nos diz respeito a todos, a ti e a mim e a esta cidade e a todo o país, a história que já não pode ser reduzida sem a danificar.
enquanto Viola terá de se conformar com o seu lugar.
Viola e Mimo vão afastar-se, reencontrar-se, amigos ou inimigos, sem nunca admitirem a verdade.
Foram precisos oitenta e dois anos, oito décadas de má-fé, e uma longa agonia, para reconhecer o que já sabia. Não há Mimo Vitaliani sem Viola Orsini.
Jean-Baptiste Andréa oferece-nos um romance muito bonito, convida-nos a viajar sob os céus italianos, uma ode à amizade e ao amor, uma homenagem à beleza da arte e finalmente dois personagens inesquecíveis.
Tramontana, siroco, áfrico, poente e mistral, chamo-te em nome de todos os ventos.
Mimo e Viola ❤️
April 6, 2025
Този роман стои на високо, където се реят птиците и свободата, героите му греят и се "открояват на хоризонта", а посланието му настъпва нежно, но неумолимо у читателя, както "на все още тъмното небе светла точка лениво описва орбита".
December 28, 2024
6⭐️
Тази книга ме съсипа и съживи едновременно🖤
Писателят така добре си е написал домашното, така добре е проучил всичко, така добре оплита история, символика, изкуство, природа, градове, човешката душа, нрави, мястото на дадени хора в обществото. Знанията ми са прекалено бедни, за да разбера цялата дълбочина в конкретика от раз! И това ми харесва. 🖤 Ровя се в интернет, в речниците по символика, разсъждавам... Обожавам, когато книгите ме карат да правя това.
Тази книга ще я мисля дъъълго време.
Освен всичко друго е написана толкова красиво и обсебващо, такива чудни думи са му хрумнали да опише разни неща или да ги сравни, а чувството за хумор си е моето.
А езиците, които се прокрадват из изреченията - ах!😍
Моята книга си е това🥹
Тази книга ме съсипа и съживи едновременно🖤
Писателят така добре си е написал домашното, така добре е проучил всичко, така добре оплита история, символика, изкуство, природа, градове, човешката душа, нрави, мястото на дадени хора в обществото. Знанията ми са прекалено бедни, за да разбера цялата дълбочина в конкретика от раз! И това ми харесва. 🖤 Ровя се в интернет, в речниците по символика, разсъждавам... Обожавам, когато книгите ме карат да правя това.
Тази книга ще я мисля дъъълго време.
Освен всичко друго е написана толкова красиво и обсебващо, такива чудни думи са му хрумнали да опише разни неща или да ги сравни, а чувството за хумор си е моето.
А езиците, които се прокрадват из изреченията - ах!😍
Моята книга си е това🥹
January 9, 2025
"Виола ми подаде ръка, аз я хванах и точно в този миг станах скулптор."
Уверила съм, че колкото повече ти хареса някоя книга, толкова по-трудно е да седнеш и да напишеш нещо за нея. И ето ме тук, опитваща се да се преборя с хаотичните си мисли, защото "Да бди над нея" от Жан-Батист Андреа е роман, който заслужава да бъде четен, обсъждан и обикнат от още много читатели. Той е и носителят на "Гонкур" за 2023 година.
Заглавието е много красиво, но нека не ви заблуждава, че ще е някаква любовна история, защото нито има стандартна романтична връзка, нито това изчерпва темите, които плавно, но с голяма мощ се разгръщат с всяка следваща глава. Ще започна с едно от големите удоволствия за мен � когато необикновени човешки отношения се развиват на фона на исторически събития, в случая става дума за първата половина на ХХ век в Италия. Това, както знаете, е динамичен период, богат на събития � зараждането и възхода на фашизма, сложните отношения между църквата и политическия режим, появата на грандомански архитектурни монументи, финансови кризи, та ако щете дори електрифицирането и първите култови италиански автомобили. Животът се променя сякаш с всяка следваща секунда и в цялата тази трескава събитийност се раждат, срещат и порастват Мимо и Виола. Неизбежно времената, в които живеят, ще оставят своя отпечатък, както става с всички нас.
- Той ще е скулптор - заявила тя.
Баща ми изругал, рекъл, че това е гаден занаят, от който ръцете, гърбът и очите се съсипват много по-бързо от камъка и освен ако не си Микеланджело, по-добре да не се захващаш с него.
Майка ми кимнала и решила да ми даде начален тласък.
Казвам се Микеланджело Виталиани.
Някои глави идват като мистериозен шепот от края на 80-те. Този тайнствен глас ще ви застави да скитате из лабиринта на един от най-емблематичните манастири в Италия � "Ла Сакра", където един възрастен човек е на смъртния си одър. Малко се знае за него от другите обитатели на абатството, но "най-тайната версия е, че той е тук, за да бди над нея". Другите глави са директни и проследяват хронологично съдбите на Мимо и Виола � той е беден скулптор, необичайно нисък, тя е от заможно аристократично семейство и невероятно странна като персонаж. Мисля, че спокойно мога да дам тежката заявка, че вече е една от любимите ми фиктивни жени. Толкова е различна от всички останали, че единствено друг с необичайна съдба и характер може да я разбере и обикне � нашият малък Мимо. Но не съм снизходителна, напротив, само голям човек може да застане рамо до рамо с "Пиета" на Буонароти и да я направи част от личната си житейска легенда.
"Това не е гном, деца. Всъщност това е великан. Просто нисък великан."
И след толкова много думи, чак сега стигам до друга любима моя тема в романа � тази за твореца, неговия път и това колко голямо проклятие, но и дар е да си гений. Съдбата отрежда на Мимо толкова много предизвикателства, приключения, обрати, възходи и падения, които ту ще го отдалечават от Виола, ту ще го приближават, но винаги по неконвенционален начин. Няма място за класическа романтика, все пак става дума за момиче, което обича да лежи на гробове и предпочита да общува с мечки, отколкото да се омъжи. Тя е един Икар в почти буквален и преносен смисъл, който има нужда от свобода и простор във времена, когато правата на жените тепърва започват да се обсъждат. Когато мисля за Виола, която знае имената на всички ветрове, в ума ми зазвучава "Стихии" на Багряна.
"Без Виола Орсини няма Мимо Виталиани. Но Виола Орсини съществува, без да се нуждае от никого."
Впечатляваща е ерудицията на автора, всичките му препратки към Ренесанса, изкуството, италианския футуризъм, вълнуващите описания на Флоренция, Рим и Пиетра д'Алба обогатяват текста. Усещах мисира на борови клонки и портокалови дръвчета, чувах клавишите на пианото и много ясно си представях героите и картините, не ме напускаше мисълта, че това е роман, който трябва да бъде екранизиран (и чак после научих, че авторът е бил и режисьор). Виждах дързостта, която Мимо влага във всяка една скулптура, неговият ясен отличителен знак. Харесва ми и че образът му е безпощадно изследван, с всички мрачни моменти, нерешителности и понякога неособено морални избори. Именно в тези моменти сложността на човешката природа се разгръща и ни кара да се питаме как бихме постъпили ние самите.
Някъде из страниците мернах, че всяко пътуване в Италия е потенциално легендарно. Такава е и срещата с романа на Жан-Батист Андреа � от първите, та чак до финалните страници, които прочетох няколко пъти.
Благодаря на издателство Orange Books за предварителния екземпляр. Корицата, която виждате не е финална, аз самата чакам с нетърпение да видя какво са ни приготвили. "Да бди над нея" излиза на 1 февруари, преводът е на Валентина Бояджиева.
Уверила съм, че колкото повече ти хареса някоя книга, толкова по-трудно е да седнеш и да напишеш нещо за нея. И ето ме тук, опитваща се да се преборя с хаотичните си мисли, защото "Да бди над нея" от Жан-Батист Андреа е роман, който заслужава да бъде четен, обсъждан и обикнат от още много читатели. Той е и носителят на "Гонкур" за 2023 година.
Заглавието е много красиво, но нека не ви заблуждава, че ще е някаква любовна история, защото нито има стандартна романтична връзка, нито това изчерпва темите, които плавно, но с голяма мощ се разгръщат с всяка следваща глава. Ще започна с едно от големите удоволствия за мен � когато необикновени човешки отношения се развиват на фона на исторически събития, в случая става дума за първата половина на ХХ век в Италия. Това, както знаете, е динамичен период, богат на събития � зараждането и възхода на фашизма, сложните отношения между църквата и политическия режим, появата на грандомански архитектурни монументи, финансови кризи, та ако щете дори електрифицирането и първите култови италиански автомобили. Животът се променя сякаш с всяка следваща секунда и в цялата тази трескава събитийност се раждат, срещат и порастват Мимо и Виола. Неизбежно времената, в които живеят, ще оставят своя отпечатък, както става с всички нас.
- Той ще е скулптор - заявила тя.
Баща ми изругал, рекъл, че това е гаден занаят, от който ръцете, гърбът и очите се съсипват много по-бързо от камъка и освен ако не си Микеланджело, по-добре да не се захващаш с него.
Майка ми кимнала и решила да ми даде начален тласък.
Казвам се Микеланджело Виталиани.
Някои глави идват като мистериозен шепот от края на 80-те. Този тайнствен глас ще ви застави да скитате из лабиринта на един от най-емблематичните манастири в Италия � "Ла Сакра", където един възрастен човек е на смъртния си одър. Малко се знае за него от другите обитатели на абатството, но "най-тайната версия е, че той е тук, за да бди над нея". Другите глави са директни и проследяват хронологично съдбите на Мимо и Виола � той е беден скулптор, необичайно нисък, тя е от заможно аристократично семейство и невероятно странна като персонаж. Мисля, че спокойно мога да дам тежката заявка, че вече е една от любимите ми фиктивни жени. Толкова е различна от всички останали, че единствено друг с необичайна съдба и характер може да я разбере и обикне � нашият малък Мимо. Но не съм снизходителна, напротив, само голям човек може да застане рамо до рамо с "Пиета" на Буонароти и да я направи част от личната си житейска легенда.
"Това не е гном, деца. Всъщност това е великан. Просто нисък великан."
И след толкова много думи, чак сега стигам до друга любима моя тема в романа � тази за твореца, неговия път и това колко голямо проклятие, но и дар е да си гений. Съдбата отрежда на Мимо толкова много предизвикателства, приключения, обрати, възходи и падения, които ту ще го отдалечават от Виола, ту ще го приближават, но винаги по неконвенционален начин. Няма място за класическа романтика, все пак става дума за момиче, което обича да лежи на гробове и предпочита да общува с мечки, отколкото да се омъжи. Тя е един Икар в почти буквален и преносен смисъл, който има нужда от свобода и простор във времена, когато правата на жените тепърва започват да се обсъждат. Когато мисля за Виола, която знае имената на всички ветрове, в ума ми зазвучава "Стихии" на Багряна.
"Без Виола Орсини няма Мимо Виталиани. Но Виола Орсини съществува, без да се нуждае от никого."
Впечатляваща е ерудицията на автора, всичките му препратки към Ренесанса, изкуството, италианския футуризъм, вълнуващите описания на Флоренция, Рим и Пиетра д'Алба обогатяват текста. Усещах мисира на борови клонки и портокалови дръвчета, чувах клавишите на пианото и много ясно си представях героите и картините, не ме напускаше мисълта, че това е роман, който трябва да бъде екранизиран (и чак после научих, че авторът е бил и режисьор). Виждах дързостта, която Мимо влага във всяка една скулптура, неговият ясен отличителен знак. Харесва ми и че образът му е безпощадно изследван, с всички мрачни моменти, нерешителности и понякога неособено морални избори. Именно в тези моменти сложността на човешката природа се разгръща и ни кара да се питаме как бихме постъпили ние самите.
Някъде из страниците мернах, че всяко пътуване в Италия е потенциално легендарно. Такава е и срещата с романа на Жан-Батист Андреа � от първите, та чак до финалните страници, които прочетох няколко пъти.
Благодаря на издателство Orange Books за предварителния екземпляр. Корицата, която виждате не е финална, аз самата чакам с нетърпение да видя какво са ни приготвили. "Да бди над нея" излиза на 1 февруари, преводът е на Валентина Бояджиева.
February 2, 2025
Докато четях "Да бди над нея" на Жан-Батист Андреа усетих една рядко срещана днес сплав � позабравеното очарование на класиците и силата, увлекателността и размаха на съвременната литература. Тази книга е изкусно изваяно пътуване във времето, в което читателят заживява и дори може да почувства полъха на вятъра и мириса на цъфналите портокали и несбъднатите мечти. Жан-Батист Андреа е разказал вечната история на твореца, с неговите прокоби и лудости, с неговия гений и решителността му, с лутането и намирането, заблудите и прозренията, съблазните и аскетизма. В героя на този роман живеят всички творци, които някога са създавали нещо и които ще го направят в бъдеще, ще се сблъскват с реалността и времената си, ще бъдат съблазнявани от силните и богатите, но и ще са готови във всеки момент да отрежат с един замах въжето, което ги свързва с меценатите им, дори и пропастта под тях да е безкрайна. Защото писателят, скулпторът, всеки истински творец може да е верен единствено на таланта си, на онова, което го кара да вижда невидимото. "Да бди над нея" за мен е образец на това каква бих искал да бъде съвременната европейска и световна литература. Изпълнена с история и дълбочина, с великолепен език и увлекателни сюжети, с внимание и към детайла, и към голямата картина. Но най-вече � пропита с идеи и смисъл.
January 7, 2025
Няма по-приятно усещане от това дадена книга да надмине големите очаквания, които имаш. Затова дълго време ще препоръчвам "Да бди над нея" от Жан-Батист Андреа, която се нареди сред любимите ми книги не само за миналата година, а изобщо.
Това не е любовна история, а е по-скоро история за любовта между две сродни души, които се припознават в момента, в който се срещнат. Но това е и история за изкуството, таланта, порастването, приятелството, стремежа към повече, към по-добър живот. Всичко това на фона на една бурна Италия между двете световни войни, със зараждането на фашизма и с насилието и безнаказаността, които следват в годините след падането му. С тайните на Ватикана, където нищо не е такова, каквото изглежда.
Героите са толкова пълнокръвни, че се питаш възможно ли е да не са съществували наистина, а да са само плод на въображението на писателя. Микеланджело, или Мимо, както го наричат, от раждането си сякаш е обречен да има малък и незадоволителен живот. Той е джудже и винаги е подценяван заради външния си вид. Но успява да надскочи себе си и средата си и да се превърне в най-успешния и търсен скулптор в Италия. Виола идва от най-заможното семейство в селцето Пиетра д'Алба, но властта и парите са последното, което я интересува. Двамата с Мимо са колкото еднакви, толкова и различни, но приятелството и любовта им успяват да издържат теста на времето, макар че цената, която плащат за това, да е висока.
За "Да бди над нея" Жан-Батист Андреа получава френската литературна награда "Гонкур" за 2023 година. Романът те поглъща още от първата страница, защото авторът пише без претенция и толкова увлекателно и умело, че те кара да спираш и да препрочиташ някои пасажи по няколко пъти.
Това не е любовна история, а е по-скоро история за любовта между две сродни души, които се припознават в момента, в който се срещнат. Но това е и история за изкуството, таланта, порастването, приятелството, стремежа към повече, към по-добър живот. Всичко това на фона на една бурна Италия между двете световни войни, със зараждането на фашизма и с насилието и безнаказаността, които следват в годините след падането му. С тайните на Ватикана, където нищо не е такова, каквото изглежда.
Героите са толкова пълнокръвни, че се питаш възможно ли е да не са съществували наистина, а да са само плод на въображението на писателя. Микеланджело, или Мимо, както го наричат, от раждането си сякаш е обречен да има малък и незадоволителен живот. Той е джудже и винаги е подценяван заради външния си вид. Но успява да надскочи себе си и средата си и да се превърне в най-успешния и търсен скулптор в Италия. Виола идва от най-заможното семейство в селцето Пиетра д'Алба, но властта и парите са последното, което я интересува. Двамата с Мимо са колкото еднакви, толкова и различни, но приятелството и любовта им успяват да издържат теста на времето, макар че цената, която плащат за това, да е висока.
За "Да бди над нея" Жан-Батист Андреа получава френската литературна награда "Гонкур" за 2023 година. Романът те поглъща още от първата страница, защото авторът пише без претенция и толкова увлекателно и умело, че те кара да спираш и да препрочиташ някои пасажи по няколко пъти.
July 31, 2024
Volto, invariavelmente, à leitura dos grandes prémios. O Goncourt � apesar de haver um, recente, que hesito há dois anos em lançar no opróbrio dos abandonados � é incontornável.
As minhas expectativas, todavia, eram limitadas. Prémio é prémio, lá viria mais uma construção de excelente qualidade marchetando com habilidade um bom número de ‘grandes� causas do momento, polvilhadas, ad nauseam, de referências a obras maçadores e inadimplentes.
A leitura rápida da sinopse, transportou-me � fantasias minhas � de imediato, para o ‘Nome da Rosa�. Só daqui, desta expectativa frustrada, poderia ter nascido uma implicância. Mas não.
Jean-Baptiste Andrea, escreveu uma obra maior. Há muito tempo que não pousava um livro com aquela sensação sublime de orfandade: e agora? O que é que eu vou fazer/ler depois disto?
‘Velar por ela� é muito, muito bom. Pergunto-me se haverá uma correlação com o facto de ter passado incólume por entre os pingos das recomendações que me propõe, incansável, o algoritmo do IG.
Caso não tenha ficado claro: ‘Velar por ela� é muito, muito bom.
É a qualidade (superlativa) da escrita, é a história e os personagens (grandes) que a povoam. J-BA utilizou aqui o mix perfeito de História (lugares, factos e momentos) que entreteceu com uma ficção magnética e de altíssima qualidade.
É a história da amizade improvável entre os dois personagens principais, a menina-marquesa provinciana (surpreendentemente culta e inteligente) e o anão-escultor desfavorecido, sobre-talentoso, baptizado de Michelangelo, a quem a mãe, que o abandona cedo, chamará a vida toda, ‘o meu grandalhão�, atravessam de mão-dada, literalmente, a primeira metade do século XX, o período das duas guerras, o período intermédio em que elas estiveram em banho-maria, e todas as outras pequenas e grandes que as precederam e nunca cessaram de lhes suceder.
Toda a narrativa está imbuída de um encanto próprio, natural, e de uma dinâmica poderosa, nem sempre trazida com êxito para este género literário.
O século vinte terminou há quase um quarto de outro século e a estória continua com uma actualidade gritante que, não tenho qualquer dúvida, continuará presente daqui a várias décadas: os homens não mudam, e as mulheres, malgré tout, pouco.
Voltando às expectativas: o feeling foi tão forte que me apressei a comprar a versão portuguesa. Logo no início, temi que o prazer fosse ofuscado por uns borborigmos da tradução. Vejamos: o protagonista é um homem anão, está a nadar num lago, e ‘imagina� que tem uma estatura semelhante à de todos os outros nadadores.
“Eu era alto, forte, musculado, exceto da cabeça para cima, a única fora de água.� p94
Fiquei com a proverbial pulga atrás da orelha e fui procurar a versão (francesa) original.
“J'étais grand, puissant, musclé, sous cette tête qui seule dépassait.�
Como suspeitara, não é, efectivamente, o mesmo. Estas coisas encanitam-me� se eu, na minha leitura leda e queda, sem qualquer competência específica, tropeço, então fico com uma suspeita: haverá outras que não detectei, que mermaram a compreensão da narrativa?...
Não! A obra é tão grande, que regenera, tudo!
Se ainda não leram: apressem-se!
A melhor leitura deste ano � sem sombra de dúvida. Há muito tempo que o cheque de 10 euros do Goncourt não valia tanto.
5* +++
As minhas expectativas, todavia, eram limitadas. Prémio é prémio, lá viria mais uma construção de excelente qualidade marchetando com habilidade um bom número de ‘grandes� causas do momento, polvilhadas, ad nauseam, de referências a obras maçadores e inadimplentes.
A leitura rápida da sinopse, transportou-me � fantasias minhas � de imediato, para o ‘Nome da Rosa�. Só daqui, desta expectativa frustrada, poderia ter nascido uma implicância. Mas não.
Jean-Baptiste Andrea, escreveu uma obra maior. Há muito tempo que não pousava um livro com aquela sensação sublime de orfandade: e agora? O que é que eu vou fazer/ler depois disto?
‘Velar por ela� é muito, muito bom. Pergunto-me se haverá uma correlação com o facto de ter passado incólume por entre os pingos das recomendações que me propõe, incansável, o algoritmo do IG.
Caso não tenha ficado claro: ‘Velar por ela� é muito, muito bom.
É a qualidade (superlativa) da escrita, é a história e os personagens (grandes) que a povoam. J-BA utilizou aqui o mix perfeito de História (lugares, factos e momentos) que entreteceu com uma ficção magnética e de altíssima qualidade.
É a história da amizade improvável entre os dois personagens principais, a menina-marquesa provinciana (surpreendentemente culta e inteligente) e o anão-escultor desfavorecido, sobre-talentoso, baptizado de Michelangelo, a quem a mãe, que o abandona cedo, chamará a vida toda, ‘o meu grandalhão�, atravessam de mão-dada, literalmente, a primeira metade do século XX, o período das duas guerras, o período intermédio em que elas estiveram em banho-maria, e todas as outras pequenas e grandes que as precederam e nunca cessaram de lhes suceder.
Toda a narrativa está imbuída de um encanto próprio, natural, e de uma dinâmica poderosa, nem sempre trazida com êxito para este género literário.
O século vinte terminou há quase um quarto de outro século e a estória continua com uma actualidade gritante que, não tenho qualquer dúvida, continuará presente daqui a várias décadas: os homens não mudam, e as mulheres, malgré tout, pouco.
Voltando às expectativas: o feeling foi tão forte que me apressei a comprar a versão portuguesa. Logo no início, temi que o prazer fosse ofuscado por uns borborigmos da tradução. Vejamos: o protagonista é um homem anão, está a nadar num lago, e ‘imagina� que tem uma estatura semelhante à de todos os outros nadadores.
“Eu era alto, forte, musculado, exceto da cabeça para cima, a única fora de água.� p94
Fiquei com a proverbial pulga atrás da orelha e fui procurar a versão (francesa) original.
“J'étais grand, puissant, musclé, sous cette tête qui seule dépassait.�
Como suspeitara, não é, efectivamente, o mesmo. Estas coisas encanitam-me� se eu, na minha leitura leda e queda, sem qualquer competência específica, tropeço, então fico com uma suspeita: haverá outras que não detectei, que mermaram a compreensão da narrativa?...
Não! A obra é tão grande, que regenera, tudo!
Se ainda não leram: apressem-se!
A melhor leitura deste ano � sem sombra de dúvida. Há muito tempo que o cheque de 10 euros do Goncourt não valia tanto.
5* +++
February 16, 2025
3.5
Ultima sută de pagini aduce mai multă substanță și mai puțină predictibilitate (deși nu renunță total la clișee și exces sentimental - "Dacă Isus e suferință, atunci, nu vă fie cu supărare, Isus este femeie") unei cărți scrise pentru a fi un succes comercial.
O experiență de lectură plăcută, care te prinde, dar m-a făcut să mă întreb pe ce criterii se acordă premiul Goncourt și să-mi răspund singură că nu pentru originalitate sau inovație stilistică. Nu m-am mirat să citesc că juriul premiului ia hotarârea în timpul unei mese la restaurant 🙂.
Dar m-am bucurat să o citesc, oricum: Italia, artă pe înțelesul tuturor, o femeie mai inteligentă decât toți din jurul ei, încercând să-și croiască propriul drum și evenimente istorice majore, traduse în istorii mici (și dramatice)? Povestea are destule cârlige să te țină până la final. Îi lipsesc doar consistența de idei și ruptura de stil din care ies capodoperele.
Ultima sută de pagini aduce mai multă substanță și mai puțină predictibilitate (deși nu renunță total la clișee și exces sentimental - "Dacă Isus e suferință, atunci, nu vă fie cu supărare, Isus este femeie") unei cărți scrise pentru a fi un succes comercial.
O experiență de lectură plăcută, care te prinde, dar m-a făcut să mă întreb pe ce criterii se acordă premiul Goncourt și să-mi răspund singură că nu pentru originalitate sau inovație stilistică. Nu m-am mirat să citesc că juriul premiului ia hotarârea în timpul unei mese la restaurant 🙂.
Dar m-am bucurat să o citesc, oricum: Italia, artă pe înțelesul tuturor, o femeie mai inteligentă decât toți din jurul ei, încercând să-și croiască propriul drum și evenimente istorice majore, traduse în istorii mici (și dramatice)? Povestea are destule cârlige să te țină până la final. Îi lipsesc doar consistența de idei și ruptura de stil din care ies capodoperele.
January 10, 2025
Povestea Violei și a lui Mimo, este o lecție măreață de viață și prietenie cum nu mai există. Sau poate doar în visele noastre. Dragostea pe care o revarsă Mimo asupra marmurei în care își sapă culcușul emoțiilor și iubirii este unică și neprețuită. O carte atât de frumos scrisă și un subiect atât de emoționant și înălțător îți lasă lacrimi pe obraz și în suflet. E povestea Pieta,e divinitate și măreție supremă, e dragoste profundă, e prietenie și mai presus de orice loialitate.
March 12, 2025
Давам си сметка, че ми е трудно да говоря за едното без да спомена и другото. Две произведения, които много живо съществуват в съзнанието ми и в този момент, на пръв поглед много различни, но всъщност си приличат повече, отколкото предполагам.
Когато гледах „Бруталистът�, последният филм на режисьора Брейди Корбей - с Ейдриън Броуди, не знаех какво да очаквам, размахът на историята си личеше от първите минути. Звук, картина и кадри, които се преплетитат в бруталистични форми, за да рисуват една Америка далеч не толкова гостоприемна майка, колкото мащеха, защото ain’t no rest for the wicked. Това обаче не е ревю на „Бруталистът�, за него вече писах, макар и кратко, а той все още тихо живее в забутаните кътчета на подсъзнанието ми и от време на време ми припомня за себе си и вълната от емоции, която ме заля след края му.
Ще говоря за „Д� бди над нея�, съвсем различен по сюжет роман, много по-светъл, „п�-лек� и по-живописен от мрака и безмилостната съдба на „Бруталистът�.
„Д� бди над нея� е едно живо и дишащо произведение, което ни среща с откровено чудати герои, които са деца на също толкова безмилостна епоха, но самият изказ на автора прави историята далеч по-разказвателна. Медиумът на книгата не разчита на звук, картина и брилятна актьорска игра, той има само майсторско писане (в добрия случай) и въображението на читателя. При малко повече късмет двете имат симбиоза и подобна на влюбването от пръв поглед (отречете, че не ви се е случвало), изпитваш неопреодолима симпатия, която прераства в желание. Искаш да се потопиш до края в тази история, а тя те води в Италия � платното на най-великото ренесансово изкуство, среща те с Мимо (Микеланджело) и Виола, към които няма как да не изпиташ обич, а те от своя страна са верни на природата си до края � да бъдат гении.
Нека се върна на Ласло Тот � героят на Ейдриън Броуди от „Бруталистът�. Той е архитект, завършил е „Баухаус� и е оставил всичките си творения на милостта на бомбардировачите по времето на Втората Световна война в Европа. В Америка той започва от нулата, но е благодарен, че е спасил живота си. Поне в началото.
Мимо, скулпторът на Жан Батист-Андреа, е с не по-леката съдба да бъде различен, но безкрайно талантлив. Още от първите страници на романа и той е изправен пред същите предизвикателства като Тот � непрекъснато да доказва себе си в един свят, който признава само силните. Истината е обаче, че адаптивните оцеляват до края, за да видят и победителите и победените.
Виола е надраснала и поколението и века си, затова ни е ясно, че и нейната история няма да е лека.
Както Мимо намира спасение в мрамора, в призванието, което му дава насока, така и Тот намира утеха в новите проекти, които страната на неограничените възможности му възлага. Иронично героят е наречен на един от най-мразените атентатори, посягал някога на произведение на изкуството. Може би като бунт? Може би като провокация. Но няма значение, това не е онзи Тот, а с Мимо го свързва само нишката на гения и късата клечка на съдбата � да бъдеш артист в ръцете на властта.
Кое е по-важно, дестинацията или крайната точка? Тук пътищата на двамата се разделят. Но това, което не ми дава покой е симбиозата на тези образи � на творците, чието призвание е там, над чертажа, над мрамора от Карара, те виждат неща, които ние не можем да усетим, те имат светоусещане, което ги доближава до една космич��ска безкрайност, а тя става отражение на познатите им образи. Къде обаче е границата, която си поставят, има ли изкуството цена, трябва ли да загърбиш принципите си?
„Д� бди над нея� е брилятно написан роман, който не се усеща, въпреки тежестта си, но както филма, с който го сравнявам, продължава да живее дълго в ъгълчетата на паметта , да ти припомня сцени, думи, моменти, да те кара да преосмилиш посредственото си битие и вдигнеш поглед � към сградата, сътворена от мечтател, украсена със статуя, дялана от гении. Защото в крайна сметка, това което остава и което ни свързва през поколения, травми, войни, конфликти, раздели е именно изкуството (е, любовта също).
Когато гледах „Бруталистът�, последният филм на режисьора Брейди Корбей - с Ейдриън Броуди, не знаех какво да очаквам, размахът на историята си личеше от първите минути. Звук, картина и кадри, които се преплетитат в бруталистични форми, за да рисуват една Америка далеч не толкова гостоприемна майка, колкото мащеха, защото ain’t no rest for the wicked. Това обаче не е ревю на „Бруталистът�, за него вече писах, макар и кратко, а той все още тихо живее в забутаните кътчета на подсъзнанието ми и от време на време ми припомня за себе си и вълната от емоции, която ме заля след края му.
Ще говоря за „Д� бди над нея�, съвсем различен по сюжет роман, много по-светъл, „п�-лек� и по-живописен от мрака и безмилостната съдба на „Бруталистът�.
„Д� бди над нея� е едно живо и дишащо произведение, което ни среща с откровено чудати герои, които са деца на също толкова безмилостна епоха, но самият изказ на автора прави историята далеч по-разказвателна. Медиумът на книгата не разчита на звук, картина и брилятна актьорска игра, той има само майсторско писане (в добрия случай) и въображението на читателя. При малко повече късмет двете имат симбиоза и подобна на влюбването от пръв поглед (отречете, че не ви се е случвало), изпитваш неопреодолима симпатия, която прераства в желание. Искаш да се потопиш до края в тази история, а тя те води в Италия � платното на най-великото ренесансово изкуство, среща те с Мимо (Микеланджело) и Виола, към които няма как да не изпиташ обич, а те от своя страна са верни на природата си до края � да бъдат гении.
Нека се върна на Ласло Тот � героят на Ейдриън Броуди от „Бруталистът�. Той е архитект, завършил е „Баухаус� и е оставил всичките си творения на милостта на бомбардировачите по времето на Втората Световна война в Европа. В Америка той започва от нулата, но е благодарен, че е спасил живота си. Поне в началото.
Мимо, скулпторът на Жан Батист-Андреа, е с не по-леката съдба да бъде различен, но безкрайно талантлив. Още от първите страници на романа и той е изправен пред същите предизвикателства като Тот � непрекъснато да доказва себе си в един свят, който признава само силните. Истината е обаче, че адаптивните оцеляват до края, за да видят и победителите и победените.
Виола е надраснала и поколението и века си, затова ни е ясно, че и нейната история няма да е лека.
Както Мимо намира спасение в мрамора, в призванието, което му дава насока, така и Тот намира утеха в новите проекти, които страната на неограничените възможности му възлага. Иронично героят е наречен на един от най-мразените атентатори, посягал някога на произведение на изкуството. Може би като бунт? Може би като провокация. Но няма значение, това не е онзи Тот, а с Мимо го свързва само нишката на гения и късата клечка на съдбата � да бъдеш артист в ръцете на властта.
Кое е по-важно, дестинацията или крайната точка? Тук пътищата на двамата се разделят. Но това, което не ми дава покой е симбиозата на тези образи � на творците, чието призвание е там, над чертажа, над мрамора от Карара, те виждат неща, които ние не можем да усетим, те имат светоусещане, което ги доближава до една космич��ска безкрайност, а тя става отражение на познатите им образи. Къде обаче е границата, която си поставят, има ли изкуството цена, трябва ли да загърбиш принципите си?
„Д� бди над нея� е брилятно написан роман, който не се усеща, въпреки тежестта си, но както филма, с който го сравнявам, продължава да живее дълго в ъгълчетата на паметта , да ти припомня сцени, думи, моменти, да те кара да преосмилиш посредственото си битие и вдигнеш поглед � към сградата, сътворена от мечтател, украсена със статуя, дялана от гении. Защото в крайна сметка, това което остава и което ни свързва през поколения, травми, войни, конфликти, раздели е именно изкуството (е, любовта също).
August 30, 2024
A história começa com Mimo Vitaliani à beira da morte, num mosteiro italiano entregue aos cuidados dos monges. Passou parte da sua vida a "velar por ela", uma enigmática estátua que o próprio criou.
A outra protagonista desta história é Viola Orsini, filha de uma família abastada de Pietra d’Alba. A relação entre os protagonistas é intensa, marcada por uma profunda ligação e por momentos de grande sofrimento.
A narrativa decorre durante uma grande parte do século XX, acompanhando as Guerras mundiais, o período fascista italiano e a queda da ditadura. Este pano de fundo histórico serve como um contraponto à história, destacando os desafios e as perdas que a política impõe aos indivíduos.
A escrita do autor é elegante, poética e com sentido de humor. A narrativa é rica em detalhes que dão vida às personagens e aos cenários.
Recomendo este livro a quem gosta de personagens marcantes. É também uma excelente opção para quem procura uma leitura que explore temas como a amizade, arte e política.
Para mim, o Prémio Goncourt de 2023 foi muito bem atribuído. Será certamente um dos meus livros favoritos deste ano.
A outra protagonista desta história é Viola Orsini, filha de uma família abastada de Pietra d’Alba. A relação entre os protagonistas é intensa, marcada por uma profunda ligação e por momentos de grande sofrimento.
A narrativa decorre durante uma grande parte do século XX, acompanhando as Guerras mundiais, o período fascista italiano e a queda da ditadura. Este pano de fundo histórico serve como um contraponto à história, destacando os desafios e as perdas que a política impõe aos indivíduos.
A escrita do autor é elegante, poética e com sentido de humor. A narrativa é rica em detalhes que dão vida às personagens e aos cenários.
Recomendo este livro a quem gosta de personagens marcantes. É também uma excelente opção para quem procura uma leitura que explore temas como a amizade, arte e política.
Para mim, o Prémio Goncourt de 2023 foi muito bem atribuído. Será certamente um dos meus livros favoritos deste ano.
September 12, 2024
è una meraviglia... tra "martin eden" di london è "l'uomo che ride" di hugo... il protagonista che racconta la sua vita mentre si trova nell'abbazia de "il nome della rosa"
la lei non è una donna... a voi il compito di dare un nome a questa lei
la lei non è una donna... a voi il compito di dare un nome a questa lei
February 10, 2025
Някои романи те оставят безмълвен. След някои романи ти се иска просто да помълчиш.. защото след това, което си прочел, след всички емоции, които са бушували в теб някак не искаш да разваляш магията. Искаш да попиеш всяка прочетена дума, да запомниш всеки любим момент и да го преживееш отново 🤍
За мен такъв роман е “Д� бди над нея� - съвършен с всичките си несъвършенства 🤍
“Топлинат� беше рядкост както в къщите, така и в сърцата.�
“Животъ� е поредица от избори, които бихме направили по различен начин, ако можехме да започнем всичко отначало, Мимо. Ако си успял да направиш правилния избор от първия път, без никога да сбъркаш, значи си бог. И въпреки цялата любов, която изпитвам към теб, въпреки факта, че си ми син, дори аз не вярвам, че съм родила бог.�
“Просто не желаех пътят ми отново да се пресече с някого, който бе видял моята най-лоша версия, от страх да не открия, че тъкмо тя е истинската.�
За мен такъв роман е “Д� бди над нея� - съвършен с всичките си несъвършенства 🤍
“Топлинат� беше рядкост както в къщите, така и в сърцата.�
“Животъ� е поредица от избори, които бихме направили по различен начин, ако можехме да започнем всичко отначало, Мимо. Ако си успял да направиш правилния избор от първия път, без никога да сбъркаш, значи си бог. И въпреки цялата любов, която изпитвам към теб, въпреки факта, че си ми син, дори аз не вярвам, че съм родила бог.�
“Просто не желаех пътят ми отново да се пресече с някого, който бе видял моята най-лоша версия, от страх да не открия, че тъкмо тя е истинската.�
Displaying 1 - 30 of 939 reviews
Can't find what you're looking for?
Get help and learn more about the design.