„Изстив� медлено кръвта и слънцето изгубва сили; под бързите автомобили изхвръкват птички и листа. Отново скитам аз невесел. Какво ще кажеш ти, сърце? Тя е все тази скръбна есен и тук, в Париж, на Ке Волтер. Картината е все една: вида й тъжен не изменят ни плаващите върху Сена широки маслени петна, ни мостовете, чийто свод е опушван вечно от дима на толкоз много параходи, нито крайбрежната стена, където тоди миг във здрача седи разчорлено момче и гледа как до него скача на две нозе едно врабче. Трепери голото дърво, разтърсвано невем от спазми, и моето сърце е празно като напуснато гнездо. Какво да искам? Вехне всичко: и сенчестите дървеса, и книгите на букиниста. Шуми стъмената река и като времето тече; би казал, с нея ще отплуват стената, зданията, Лувър, момчето, сивото врабче.�
depression but ~in spring~ the title poem is so good omg taking back every bad thing I said abt dalchev, the ministry selection was at fault the entire time