What do you think?
Rate this book
Хавра
След тринайсет години живот в Америка и поредица от провали Никола Марков се връща за пръв път в родния си град за погребението на баща си, загинал при наглед нещастен случай. Синът не може да прости греховете му, а и няма време да се връща към миналото си, защото зад Океана го чакат неотложни проблеми. Плановете му обаче се преобръщат внезапно, а това, срещу което се изправя, ще промени посоката на живота му завинаги.
В края на 19 век младата руска аристократка Вера Елегина копнее за независимост � от тираничната си сестра, от закостенелите порядки, от монотонността на битието си, докато светът навън кипи от промени. Съдбата я сблъсква с американски военен журналист � колкото арогантен, толкова и гениален � и заедно с него тя поема по драматичния път към истината и свободата, която ги свързва завинаги с историята на българския народ.
Докато Никола започва собствено разследване, което го въвлича в тъмна мрежа от интереси, конфликти и все по-опасни разкрития, ръкописът, пренесъл любовта и историята на Вера, се превръща в съдбовна част от живота му. Той се изправя пред най-важния въпрос: Истината до свобода ли води, или до смърт?
Отчасти трилър, отчасти драматичен роман за любовта, „Хавра� ни транспортира с лекота между настояще и минало, между съспенс и лиричност, между пороците на един морално прогнил свят и силата на любовта и прошката. Малките и големите битки � за личната и за националната свобода � рисуват картина на света ни с размах, както само Захари Карабашлиев умее � с нежност, проникновеност и красота.
В края на 19 век младата руска аристократка Вера Елегина копнее за независимост � от тираничната си сестра, от закостенелите порядки, от монотонността на битието си, докато светът навън кипи от промени. Съдбата я сблъсква с американски военен журналист � колкото арогантен, толкова и гениален � и заедно с него тя поема по драматичния път към истината и свободата, която ги свързва завинаги с историята на българския народ.
Докато Никола започва собствено разследване, което го въвлича в тъмна мрежа от интереси, конфликти и все по-опасни разкрития, ръкописът, пренесъл любовта и историята на Вера, се превръща в съдбовна част от живота му. Той се изправя пред най-важния въпрос: Истината до свобода ли води, или до смърт?
Отчасти трилър, отчасти драматичен роман за любовта, „Хавра� ни транспортира с лекота между настояще и минало, между съспенс и лиричност, между пороците на един морално прогнил свят и силата на любовта и прошката. Малките и големите битки � за личната и за националната свобода � рисуват картина на света ни с размах, както само Захари Карабашлиев умее � с нежност, проникновеност и красота.
704 pages, Paperback
Published August 22, 2017
97 people are currently reading
964 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 137 reviews
August 24, 2017
От шестте приложени дефиниции на думата "Хавра" избирам шестата, а именно "бъркотия", защото точно така мога да опиша този роман.
"Хавра" започва (и завършва, но повече за това по-късно) с доста голям привкус от "18% сиво". Имаме герой българин от САЩ, неразбран (донякъде) артист със съпруга, която вече не е в картинката, който някак си се забърква с мафията. Началото на романа е приемливо силно, езикът и прозата на Карабашлиев са приятни и интересни за четене, а и сюжетът започва що-годе добре. След края на първата част обаче става ясно, че форматът на този роман ще го спъне и този нюанс на езика изчезва, прикрит от очевидните проблеми на сюжетните линии. Проблемът тук е, че за 600 страници или ще очаквам невероятен край, или ще очаквам интригуваща история, която да ме държи буден през тези 600 страници (в най-добрия случай двете). В "Хавра" не прочетох това. Вместо това прочетох един объркан сюжет за съвремието и един несвързан сюжет за миналото, които с развитието си стават по-лоши и по-скучни, а в края на краищата нямат рационална причина да са свързани в един роман (нещо, което дори Карабашлиев признава в бележките си). В един момент си помислих, че може би няма да е толкова подобна на "18% сиво", все пак тук има изречение описващо Варна с 550 думи и Лира е интересен персонаж, който афектира сюжета в първата трета от романа и после за жалост изчезва, но краят е също толкова неадекватен колкото беше в предишния роман, особено когато Карабашлиев де факто започва да компилира плейлист за две страници към края вместо да разрешава проблемите на сюжета.
Говорейки с проблемите на сюжета съвременната част е прекалено разтеглена. Герои, които придвижваха сюжета в началото, като Лира и роднините на Никола, просто изчезват в един момент и биват заместени от други герои, които просто забавят действието. Заплаха от злодейската организация почти няма, тъй като Никола никога не е нападнат лично за глупостите си. Сюжетът едвам-едвам се движи, а Никола става все по-нерационален със своите хрумвания (не помня даже колко пъти си смени мнението за сделката със земята). По едно време пристъпва до такава ирационалност, че да поръча убийството на човек, чиято вина дори не е 100% сигурна в ума на самия Никола. Внезапно в края на книгата този съвременен сюжет се сеща, че не само българската мафия има проблеми с Никола (не че правят нещо по въпроса), а руската спомената в началото (която най-накрая прави нещо по въпроса) също съществува и има проблеми с него, затова Никола прелита до САЩ, разрешава проблемите си без никаква реална цена или лоши последствия, и се връща, просто ей така, като по чудо... Връща се в България, бива заловен от злодеите и спасен по възможно най deus ex machina начинът от приятел на Тото. Край на тази сюжетна линия. Какво става с Лира? Ана? Антев? Мария? МАК? Кой всъщност е убиецът и каква беше тази сложна игра на котка и мишка за земята? Все въпроси без отговор. Споменах, че приликите с "18% сиво" включват и края, е, ето го, край, който няма никакъв смисъл и не е по никакъв начин задоволителен (особено след 600 страници).
Втората сюжетна линия пък е безинтересна. Захари Карабашлиев може би трябваше да напише една ода или статия за постиженията на Джанюариъс Макхаган, защото да го свърже със съвременната история няма смисъл. В началото писмата са някаква любовна история на руска аристократка, после се превръщат в писма от Марко Поло circa 19-ти век, а накрая се оказва, че връзката между съвременния сюжет и този е, че Макхаган е отговорен за освобождението на Българие. Е, по тази логика тези писма биха имали еднакво място примерно в "Шекспир 3D" на Иво Сиромахов, тъй като са еднакво свързани с нейния сюжет, а пък и със сюжета на всяка българска книга поставена в България след Освобождението.
"Хавра" представлява роман микс от две истории, които нямат място между същите корици и биха могли да бъдат разказани за 300 страници (и даже може би по-малко), не за 600. Втората сюжетна линия е интересна и има важно историческо значение, но не може просто ей така да се хвърли в недодялан съвременен псведо-трилър/човешка драма. Хубаво е да се прочете за Макхаган, но не така, и е хубаво да има български съвременни романи с читави герои и проза, но също не така.
"Хавра" започва (и завършва, но повече за това по-късно) с доста голям привкус от "18% сиво". Имаме герой българин от САЩ, неразбран (донякъде) артист със съпруга, която вече не е в картинката, който някак си се забърква с мафията. Началото на романа е приемливо силно, езикът и прозата на Карабашлиев са приятни и интересни за четене, а и сюжетът започва що-годе добре. След края на първата част обаче става ясно, че форматът на този роман ще го спъне и този нюанс на езика изчезва, прикрит от очевидните проблеми на сюжетните линии. Проблемът тук е, че за 600 страници или ще очаквам невероятен край, или ще очаквам интригуваща история, която да ме държи буден през тези 600 страници (в най-добрия случай двете). В "Хавра" не прочетох това. Вместо това прочетох един объркан сюжет за съвремието и един несвързан сюжет за миналото, които с развитието си стават по-лоши и по-скучни, а в края на краищата нямат рационална причина да са свързани в един роман (нещо, което дори Карабашлиев признава в бележките си). В един момент си помислих, че може би няма да е толкова подобна на "18% сиво", все пак тук има изречение описващо Варна с 550 думи и Лира е интересен персонаж, който афектира сюжета в първата трета от романа и после за жалост изчезва, но краят е също толкова неадекватен колкото беше в предишния роман, особено когато Карабашлиев де факто започва да компилира плейлист за две страници към края вместо да разрешава проблемите на сюжета.
Говорейки с проблемите на сюжета съвременната част е прекалено разтеглена. Герои, които придвижваха сюжета в началото, като Лира и роднините на Никола, просто изчезват в един момент и биват заместени от други герои, които просто забавят действието. Заплаха от злодейската организация почти няма, тъй като Никола никога не е нападнат лично за глупостите си. Сюжетът едвам-едвам се движи, а Никола става все по-нерационален със своите хрумвания (не помня даже колко пъти си смени мнението за сделката със земята). По едно време пристъпва до такава ирационалност, че да поръча убийството на човек, чиято вина дори не е 100% сигурна в ума на самия Никола. Внезапно в края на книгата този съвременен сюжет се сеща, че не само българската мафия има проблеми с Никола (не че правят нещо по въпроса), а руската спомената в началото (която най-накрая прави нещо по въпроса) също съществува и има проблеми с него, затова Никола прелита до САЩ, разрешава проблемите си без никаква реална цена или лоши последствия, и се връща, просто ей така, като по чудо... Връща се в България, бива заловен от злодеите и спасен по възможно най deus ex machina начинът от приятел на Тото. Край на тази сюжетна линия. Какво става с Лира? Ана? Антев? Мария? МАК? Кой всъщност е убиецът и каква беше тази сложна игра на котка и мишка за земята? Все въпроси без отговор. Споменах, че приликите с "18% сиво" включват и края, е, ето го, край, който няма никакъв смисъл и не е по никакъв начин задоволителен (особено след 600 страници).
Втората сюжетна линия пък е безинтересна. Захари Карабашлиев може би трябваше да напише една ода или статия за постиженията на Джанюариъс Макхаган, защото да го свърже със съвременната история няма смисъл. В началото писмата са някаква любовна история на руска аристократка, после се превръщат в писма от Марко Поло circa 19-ти век, а накрая се оказва, че връзката между съвременния сюжет и този е, че Макхаган е отговорен за освобождението на Българие. Е, по тази логика тези писма биха имали еднакво място примерно в "Шекспир 3D" на Иво Сиромахов, тъй като са еднакво свързани с нейния сюжет, а пък и със сюжета на всяка българска книга поставена в България след Освобождението.
"Хавра" представлява роман микс от две истории, които нямат място между същите корици и биха могли да бъдат разказани за 300 страници (и даже може би по-малко), не за 600. Втората сюжетна линия е интересна и има важно историческо значение, но не може просто ей така да се хвърли в недодялан съвременен псведо-трилър/човешка драма. Хубаво е да се прочете за Макхаган, но не така, и е хубаво да има български съвременни романи с читави герои и проза, но също не така.
August 30, 2017
Какво разочарование е този роман. Две преплитащи се истории, които нямат абсолютно никаква връзка помежду си. Историята на Вера Елегина и Джон Макгеън, които някак са пришити в един том с нещо, което повече подхожда на евтино жълто книжле зад което прозират фантазиите на Карабашлиев. И докато историческата част е донякъде интересна, макар и лишена от задоволителен финал, то булевардния трилър е жалко представление.
Очевидно е че авторът се е вкарал в книгата си, макар и с променено име. Един неуспял и озлобен човек, който се е провалил в Америка, и който идва в България уж да погребе баща си, а всъщност да избяга от проваления си живот в чужбина. Забавно е как някой, който е изкарал толкова години извън страната случайно среща всичките си познати от детството в рамките на няколко дни, учителя си по философия, възрастната лекарка Вера, да не говорим за дружките по заведенията, където кисне по цял ден нашия герой. И безброй други безсмислени персонажи. Как може този човек изобщо да има приятели? Никола е антипатичен и неприятен индивид, който обаче винаги успява някак да се спаси благодарение на Тото, дежурната Deux Ex Machina.
Кой е Тото? Тото е една фикция на автора, която стои толкова кухо, че и сценаристите на Откраднат живот биха се хванали за главата. Тото е бил в Чуждестранния легион и е командос, наемен убиец, стреля със снайпер, скача с парашути, винаги кара мотор с руса мацка на задната седалка, не му трябва да работи, понеже собственоръчно е преборил талибаните. И кучето му се казва Рамщайн, за да ни стане ясно точно колко готин е този абсолютно нелеп персонаж. Ако тази безумица някога бъде филмирана, предвиждам че ще дадат ролята на Асен Блатечки. Тото по една случайност е най-добрия приятел от детство на нашия герой и присъствието му в книгата е единствено с цел да спаси Никола в ситуациите в които Никола сам се е вкарал. Толкова е абсурдно, че ако не беше обема можеше и да е забавно. Но едни 700 страници за нещо такова са абсолютно безумие.
Основния конфликт е между Никола и една организация която се опитва да купи неговата нива, въпросната хавра от заглавието. Никола си мисли че са убили баща му, но както се оказва - нещата са доста по-сапунени, а обратът е толкова тъп, че дори да ви го напиша тук, няма да ми повярвате.
В един момент Никола отива в САЩ, обяснява едни работи на ФБР, агентите естествено му се хващат на всяка дума, после Никола в рамките на няколко абзаца преборва руската (а може би и украинската) мафия в Америка и си хваща самолета обратно за България. Понеже ФБР му благодарят и го пускат ей-така да си ходи.
За Лира и Мария няма да ви говоря много, но отново става въпрос за фантазиите на Карабашлиев. Застаряващият разведен герой, който си търси студентки. Ама е ок, щото едната слуша Лолита на аудиобук и кисне по библиотеките, тоест пада си по чичковци, а другата всъщност е проститутка, обрат който е очевиден още от първата им среща.
Историческата част на романа е пръсната на случаен принцип между трилърчето и въобще не пасва. Вероятно Карабашлиев е гонил срокове, затова просто е събрал две недовършени и слаби произведения в една хомогенна каша. Няма да говоря за грешките които ми попаднаха, нито за обърканата хронология в две от главите - вероятно просто са бързали хората. Работил е обаче човека за обем, описва всичко по много, дори да няма нужда от това. Много е важно читателят да знае, че героят, който се появява точно веднъж, носи шапка с найк или че този герой пие точно тази марка уиски или какъв цвят са раетата на тениската на шофьора на таксито, който го вози до вкъщи. Много е важно и каква музика слуша героя, затова на случаен принцип в текста тук-таме просто виждаме заглавие на песен или името на някой изпълнител. Дори да има някакъв потенциал, всичко това го убива и превръща книгата в абсолютен провал.
Изгубих бройката на героите, а главният персонаж в един момент толкова ме дразнеше, че бях на косъм да хвърля книгата и да си намеря нещо по-смислено за правене. Финалът както казах е незадоволителен и безсмислен. Не препоръчвам наистина, пазете си здравето.
Имаме къде-къде по-талантливи български автори, не си губете времето с тази твърде претенциозна и прехвалена от издателството тухла.
Очевидно е че авторът се е вкарал в книгата си, макар и с променено име. Един неуспял и озлобен човек, който се е провалил в Америка, и който идва в България уж да погребе баща си, а всъщност да избяга от проваления си живот в чужбина. Забавно е как някой, който е изкарал толкова години извън страната случайно среща всичките си познати от детството в рамките на няколко дни, учителя си по философия, възрастната лекарка Вера, да не говорим за дружките по заведенията, където кисне по цял ден нашия герой. И безброй други безсмислени персонажи. Как може този човек изобщо да има приятели? Никола е антипатичен и неприятен индивид, който обаче винаги успява някак да се спаси благодарение на Тото, дежурната Deux Ex Machina.
Кой е Тото? Тото е една фикция на автора, която стои толкова кухо, че и сценаристите на Откраднат живот биха се хванали за главата. Тото е бил в Чуждестранния легион и е командос, наемен убиец, стреля със снайпер, скача с парашути, винаги кара мотор с руса мацка на задната седалка, не му трябва да работи, понеже собственоръчно е преборил талибаните. И кучето му се казва Рамщайн, за да ни стане ясно точно колко готин е този абсолютно нелеп персонаж. Ако тази безумица някога бъде филмирана, предвиждам че ще дадат ролята на Асен Блатечки. Тото по една случайност е най-добрия приятел от детство на нашия герой и присъствието му в книгата е единствено с цел да спаси Никола в ситуациите в които Никола сам се е вкарал. Толкова е абсурдно, че ако не беше обема можеше и да е забавно. Но едни 700 страници за нещо такова са абсолютно безумие.
Основния конфликт е между Никола и една организация която се опитва да купи неговата нива, въпросната хавра от заглавието. Никола си мисли че са убили баща му, но както се оказва - нещата са доста по-сапунени, а обратът е толкова тъп, че дори да ви го напиша тук, няма да ми повярвате.
В един момент Никола отива в САЩ, обяснява едни работи на ФБР, агентите естествено му се хващат на всяка дума, после Никола в рамките на няколко абзаца преборва руската (а може би и украинската) мафия в Америка и си хваща самолета обратно за България. Понеже ФБР му благодарят и го пускат ей-така да си ходи.
За Лира и Мария няма да ви говоря много, но отново става въпрос за фантазиите на Карабашлиев. Застаряващият разведен герой, който си търси студентки. Ама е ок, щото едната слуша Лолита на аудиобук и кисне по библиотеките, тоест пада си по чичковци, а другата всъщност е проститутка, обрат който е очевиден още от първата им среща.
Историческата част на романа е пръсната на случаен принцип между трилърчето и въобще не пасва. Вероятно Карабашлиев е гонил срокове, затова просто е събрал две недовършени и слаби произведения в една хомогенна каша. Няма да говоря за грешките които ми попаднаха, нито за обърканата хронология в две от главите - вероятно просто са бързали хората. Работил е обаче човека за обем, описва всичко по много, дори да няма нужда от това. Много е важно читателят да знае, че героят, който се появява точно веднъж, носи шапка с найк или че този герой пие точно тази марка уиски или какъв цвят са раетата на тениската на шофьора на таксито, който го вози до вкъщи. Много е важно и каква музика слуша героя, затова на случаен принцип в текста тук-таме просто виждаме заглавие на песен или името на някой изпълнител. Дори да има някакъв потенциал, всичко това го убива и превръща книгата в абсолютен провал.
Изгубих бройката на героите, а главният персонаж в един момент толкова ме дразнеше, че бях на косъм да хвърля книгата и да си намеря нещо по-смислено за правене. Финалът както казах е незадоволителен и безсмислен. Не препоръчвам наистина, пазете си здравето.
Имаме къде-къде по-талантливи български автори, не си губете времето с тази твърде претенциозна и прехвалена от издателството тухла.
September 16, 2017
Започнах да чета този роман с известна доза предубеденост поради големия рекламен шум, който се вдигна около него - нещо, което обикновено създава прекалено големи и често неоправдани очаквания.
И го приключвам със смесени чувства; противоречиви бяха и впечатленията ми докато четях.
Да и не.
Хареса ми и не ми хареса.
Това е книга, в която има прекалено много от всичко и сякаш й липсва фокуса... Но в края авторът обяснява защо и как е събрал две книги в едно - въпрос на избор и усещане. Point taken.
Липсваше ми 'силата на първото изречение' (както казва Ваня Щерева), в случая на цялатa първа въвеждаща 'глава', която няма нищо общо с нищо в повествованието дълго време напред. Да не говорим колко кошмарен е езикът на тези първи два страници и половина. Защо?
До средата имах чувството, че двама човека разказват. Историческата линия, предадена през мемоарите на Вера, се лееше гладко и плавно в един чудесен ритъм, а съвременната буксуваше... а и тук-таме си имаше съшити с бели конци случки... Очаквах повече от тази съвременна част, докато онази от 19в ми беше по-интересна.
Ужасно много ми хареса, че има ужасно много Варна - и хубава, и лоша, и свежа, и мрачна (във всякакъв смисъл) - това ми създаваше едно много приятно усещане за познатост, близост, уют, носталгия... ей такива неща...
Имаше моменти, които ми бяха страшно скучни, например битките в Средна Азия. Имаше моменти, в които историята ставаше прекалено клиширана - такива, каквито са болшинството от бг съвременните книги, на които съм попадала - бг мутренски пост-соц.
Да, можеше да е с поне една трета по-кратка, за да привлече повече читатели. Откровено каза о към средата зацикля. Наистина редица подробности, например десена на тениската на бакшиша, спокойно можеше да бъдат спестени. В същото време останаха недовършени/ недоизказани моменти, които очаквах да се развият по-подробно или поне някакси (Лира, синът на Д-р Стоименова).
Финалът ми се стори претупан. Здраво. На фона на гигантските подробности в хода на повествованието, краят на съвременната история е меко казано замазан.
3.5 звезди.
Четвъртата е заради Руско-турската война - тема, която ми е позната и ме вълнува. Чудесно разказана. От една друга гледна точка. Нормално, човек обича да чете за неща, които са му близки.
Хубав роман, но обемът му (неоправдано голям) и безбройните му пластове сякаш му пречат да бъде наистина добър.
И го приключвам със смесени чувства; противоречиви бяха и впечатленията ми докато четях.
Да и не.
Хареса ми и не ми хареса.
Това е книга, в която има прекалено много от всичко и сякаш й липсва фокуса... Но в края авторът обяснява защо и как е събрал две книги в едно - въпрос на избор и усещане. Point taken.
Липсваше ми 'силата на първото изречение' (както казва Ваня Щерева), в случая на цялатa първа въвеждаща 'глава', която няма нищо общо с нищо в повествованието дълго време напред. Да не говорим колко кошмарен е езикът на тези първи два страници и половина. Защо?
До средата имах чувството, че двама човека разказват. Историческата линия, предадена през мемоарите на Вера, се лееше гладко и плавно в един чудесен ритъм, а съвременната буксуваше... а и тук-таме си имаше съшити с бели конци случки... Очаквах повече от тази съвременна част, докато онази от 19в ми беше по-интересна.
Ужасно много ми хареса, че има ужасно много Варна - и хубава, и лоша, и свежа, и мрачна (във всякакъв смисъл) - това ми създаваше едно много приятно усещане за познатост, близост, уют, носталгия... ей такива неща...
Имаше моменти, които ми бяха страшно скучни, например битките в Средна Азия. Имаше моменти, в които историята ставаше прекалено клиширана - такива, каквито са болшинството от бг съвременните книги, на които съм попадала - бг мутренски пост-соц.
Да, можеше да е с поне една трета по-кратка, за да привлече повече читатели. Откровено каза о към средата зацикля. Наистина редица подробности, например десена на тениската на бакшиша, спокойно можеше да бъдат спестени. В същото време останаха недовършени/ недоизказани моменти, които очаквах да се развият по-подробно или поне някакси (Лира, синът на Д-р Стоименова).
Финалът ми се стори претупан. Здраво. На фона на гигантските подробности в хода на повествованието, краят на съвременната история е меко казано замазан.
3.5 звезди.
Четвъртата е заради Руско-турската война - тема, която ми е позната и ме вълнува. Чудесно разказана. От една друга гледна точка. Нормално, човек обича да чете за неща, които са му близки.
Хубав роман, но обемът му (неоправдано голям) и безбройните му пластове сякаш му пречат да бъде наистина добър.
September 26, 2017
Като сюжет „Хавра� е сложен и до голяма степен озадачаващ експеримент. Самият автор споделя в епилога, че е имал две различни идеи за роман. Едната линия е историческата � животът на военния кореспондент Макгахан, чиято съдба по любопитен начин се преплита с тази на българския народ. Другата, съвременната, не е нищо ново � български емигрант в Америка се завръща в родния град, за да погребе баща си и да уреди наследствените земи, нагазва дълбоко в посткомунистическата родна мътилка, забърква се в сложни и опасни схеми с местната групировка и в спонтанни интимни приключения със случайни момичета. Двете линии на пръв поглед нямат допирни точки и спокойно можеха да бъдат две различни книги (едната от тях � осъдена да попадне сред купчина себеподобни произведения от цял куп съвременни български автори, експлоатиращи емигрантската и постсоциалистическата теми). Всъщност, само на пръв поглед. Докато четях, прескачането от тема в тема не беше дразнещо, беше по-скоро любопитно. Опитвах се да разбера къде ще се свържат двете, къде ще са пресечните точки. Ще има ли такива? Открих връзката в най-очевидното. Хавра. Заглавието. Хавра � пущинак, необработено място, бъркотия. Това е според тълковния речник. Това е и българската действителност в безпътицата след промените. Хавра. Бъркотията в залязващата Османска империя, която изкристализира в пепелищата на Априлското въстание какво е? Хавра. Ужас, от който косите ти се изправят � това е Батак. Но това е и Варна, оплетена в безкрайните пипала на всесилната групировка.
„Адъ� не е онова тъмно място под земята с огньовете, дяволите и мъченията.
Адът е навсякъде, където върховенството на закона отсъства. Безправието превръща в ад и най-живописното кътче на земята.
Там, където няма справедливост, демоните и огньовете се появяват неизбежно�
Цялото ревю:
„Адъ� не е онова тъмно място под земята с огньовете, дяволите и мъченията.
Адът е навсякъде, където върховенството на закона отсъства. Безправието превръща в ад и най-живописното кътче на земята.
Там, където няма справедливост, демоните и огньовете се появяват неизбежно�
Цялото ревю:
August 27, 2017
Гледам отдолу са я разкостили литературно книгата. Е, аз я четох като откровен фен, а не като критик, така че съвсем накратко: хареса ми. Даже много ми хареса. Да, има го проблема с прекалено бавното развитие в едни моменти и прекалено бързото развитие в края, но когато човек с фобия от книги-тухли като мен прочете нещо такова на общо взето два дъха, значи има нещо в книгата.
Стилът на писане на Карабашлиев си остава най-лекия и приятен сред съвременните български автори, може би наред с Пенков. Развитието на героите е налице, като особено главния герой първите 150 страници е страшно апатичен, като герой на Камю, а в края е хиперактивен, ирационален и на моменти откровено дразнещ.
Втората линия започва страаааашно мудно, общо взето си почва като бетер руска класика - бавно, бавно, бавно. После, когато рускинята предава щафетата на Макгеън в писането, нещата потръгват. Въпреки че първата линия ми е очевидно по-интересна от втората, в края втората напипва правилното темпо, а първата избързва.
Но както казах - четенето на книгата е удоволствие, дори и когато не си съгласен с всичко в нея, с темпото или със завършека. Книгата е много по-различна, по-заплетена от 18% Сиво, но стилът е същия, което е очевиден плюс за мен. По чисто емоционални и субективни причини ѝ давам по-ниска оценка, но смята, че като литература стойността ѝ е най-малкото равна, по-скоро по-висока.
Стилът на писане на Карабашлиев си остава най-лекия и приятен сред съвременните български автори, може би наред с Пенков. Развитието на героите е налице, като особено главния герой първите 150 страници е страшно апатичен, като герой на Камю, а в края е хиперактивен, ирационален и на моменти откровено дразнещ.
Втората линия започва страаааашно мудно, общо взето си почва като бетер руска класика - бавно, бавно, бавно. После, когато рускинята предава щафетата на Макгеън в писането, нещата потръгват. Въпреки че първата линия ми е очевидно по-интересна от втората, в края втората напипва правилното темпо, а първата избързва.
Но както казах - четенето на книгата е удоволствие, дори и когато не си съгласен с всичко в нея, с темпото или със завършека. Книгата е много по-различна, по-заплетена от 18% Сиво, но стилът е същия, което е очевиден плюс за мен. По чисто емоционални и субективни причини ѝ давам по-ниска оценка, но смята, че като литература стойността ѝ е най-малкото равна, по-скоро по-висока.
December 10, 2017
Сдържах, колкото е възможно, смеха си до момента, в който главния герой (талантлив, но непризнат писател и драматург + добър, но неудачлив барман + боксьор с изострено чувство за справедливост + верен съпруг, случил на неверна жена с поп-фолк име) заплашва шефа на ТИМ (МАК, извинете) посред собствения му рибен ресторант с ФЛАШКА, на която за една седмица ровене в интернет и търговския регистър бил събрал "всякакви мошенничества от 90-те години насам". За най-впечатлителните: открил е даже български снъф, вижте в Kiko's Folder!
Има разлика между литературата и лошите американски трилъри, но в "Хавра" тя не се усеща. Също така, жалко, че някой от тези в "Благодарностите" не е подсетил автора, че царя е гол, и че както и да се казва спирката пред Сиела, колкото и епично да звучи да има и историческа линия, и съвременнен сюжет, резултатът е нищо повече от пошлост с претенции за мащаб. Всъщност, защо да са претенции, наистина си е мащабна пошлост - 700 страници.
Има разлика между литературата и лошите американски трилъри, но в "Хавра" тя не се усеща. Също така, жалко, че някой от тези в "Благодарностите" не е подсетил автора, че царя е гол, и че както и да се казва спирката пред Сиела, колкото и епично да звучи да има и историческа линия, и съвременнен сюжет, резултатът е нищо повече от пошлост с претенции за мащаб. Всъщност, защо да са претенции, наистина си е мащабна пошлост - 700 страници.
October 15, 2017
Интересен опит за задържане на вниманието с двете сюжетни линии - дотъпее ти едната и хоп появява се другата. Харесах "18% сиво", затова си купих и тази, обаче историята за неосъществената американска мечта ми бърка в здравето. Отново имаме Америка, жена, която го зарязва (в предишния умря, в следващия сигурно ще е болна смъртоносно), животът не е бил такъв, какъвто си го е представял. Ясно е, че авторът преплита историята на живота си в романите...но в "Хавра" главният герой е безумно тъп и това ме изнервяше докато четях.
Втората сюжетна линия е добре, но не ми допадна как е преплетена с първата.
Втората сюжетна линия е добре, но не ми допадна как е преплетена с първата.
April 19, 2018
Това е роман, за който наистина съжалявам, че ме разочарова. Чела съм всичко на Захари Карабашлиев и е един от малкото български автори, които следя. И от разказите му имам впечатление, че когато реши да експериментира, не му се получава, понеже този автор си има една зона на комфорт, от която хем иска да избяга, хем не може да избяга (забутаният бар, любимият гимлет, САЩ, объркаността на емигранта, когато е с роднините си). Ето това е "Хавра" - роман на автор, който хем се опитва да избяга от зоната си на комфорт, хем обаче не го прави. И не го прави по един стратегически начин. Прекалено стратегическо писане, в което думите идват като украшения, на места доста поизмъчени украшения на един предварително изграден сюжетен скелет. Аз това го намирам за неискрено и демоде. И говорейки за искреност - за книга от 700 страници се очаква да се изгради по-дълбока връзка между читател и книга, но при мен всяка следваща страница все повече ме дистанцираше.
Първата част е магия, съвършено различен похват на писане - накара ме да се доверя на писателя, да повярвам, че съм със страхотна и съвременна българска книга, но разочарованието идва от втора част и така до края.
Нямам против несвързаната бъркотия от две истории - като читател се радвам на такива нестандартни хрумвания, но стига да има естетика в тази "хавра". Липсва преливане между двете истории, липсва преливане вътре в самите истории, читателят грубо и отсечено е вкарван в различни светове. А екшън света на героя Никола няма да го коментирам, защото прилича на един кичозен български екшън сериал. С това ще запомня книгата. Мисля си колко красиво щеше да бъде, ако вместо тази евтина екшън динамика, авторът бе избрал да измисли история, ситуирана във Варна през 19 век, паралелно с писмата на Вера-Макгеън, а защо не и трети съвременен кротък и философски поглед върху красивия град през 21 век...
Ако някой все още не е чел "Хавра" и се заблуждава, че това е красив роман за Варна и красив роман за историята, да знае, че не е. Ще ви се наложи да четете много страници за мутри, купуване на земи, продаване на земи, следователи и между тях история чрез писмата на Джанюариъс Макгеън за възникването на Руско-турската война
Първата част е магия, съвършено различен похват на писане - накара ме да се доверя на писателя, да повярвам, че съм със страхотна и съвременна българска книга, но разочарованието идва от втора част и така до края.
Нямам против несвързаната бъркотия от две истории - като читател се радвам на такива нестандартни хрумвания, но стига да има естетика в тази "хавра". Липсва преливане между двете истории, липсва преливане вътре в самите истории, читателят грубо и отсечено е вкарван в различни светове. А екшън света на героя Никола няма да го коментирам, защото прилича на един кичозен български екшън сериал. С това ще запомня книгата. Мисля си колко красиво щеше да бъде, ако вместо тази евтина екшън динамика, авторът бе избрал да измисли история, ситуирана във Варна през 19 век, паралелно с писмата на Вера-Макгеън, а защо не и трети съвременен кротък и философски поглед върху красивия град през 21 век...
Ако някой все още не е чел "Хавра" и се заблуждава, че това е красив роман за Варна и красив роман за историята, да знае, че не е. Ще ви се наложи да четете много страници за мутри, купуване на земи, продаване на земи, следователи и между тях история чрез писмата на Джанюариъс Макгеън за възникването на Руско-турската война
September 17, 2017
Аз осъждам. Аз обвинявам. Аз искам възмездие.:
”А� осъждам. Аз обвинявам. Аз искам възмездие.� � това са думи на Джон Макгеан, героя от историческата линия. Но също така може да бъде реплика на Никола, героя от съвременната. И двамата поемат на борба с вятърните мелници � и ако оня от миналото еднозначно я печели, макар искрата му да угасва твърде рано, то този в наши дни трябва да се пребори първо със себе си и с живота в неудачи. На няколко поредни кръстопътя той трябва да избере не утъпкания, удобния, безопасния и дори отвеждащия към светло и славно бъдеще път, а трънливата, мрачна, опасна пътека, отвеждаща към почти сигурна безславна, анонимна и някак безсмислена отвъд простата патетика смърт. Кой би избрал нея, при това не веднъж, което все пак би могло да се обясни с импулсивна и отчаяна смелост, тази привилегия на лудаците? Кой би я избрал пак и пак, и пак, със самоубийствено упорство и непоколебимо твърдоглавие?
CIELA Books
”А� осъждам. Аз обвинявам. Аз искам възмездие.� � това са думи на Джон Макгеан, героя от историческата линия. Но също така може да бъде реплика на Никола, героя от съвременната. И двамата поемат на борба с вятърните мелници � и ако оня от миналото еднозначно я печели, макар искрата му да угасва твърде рано, то този в наши дни трябва да се пребори първо със себе си и с живота в неудачи. На няколко поредни кръстопътя той трябва да избере не утъпкания, удобния, безопасния и дори отвеждащия към светло и славно бъдеще път, а трънливата, мрачна, опасна пътека, отвеждаща към почти сигурна безславна, анонимна и някак безсмислена отвъд простата патетика смърт. Кой би избрал нея, при това не веднъж, което все пак би могло да се обясни с импулсивна и отчаяна смелост, тази привилегия на лудаците? Кой би я избрал пак и пак, и пак, със самоубийствено упорство и непоколебимо твърдоглавие?
CIELA Books
September 8, 2017
В един горещ и зноен августовски ден в Истанбул начевам „Хавра�, чийто пролог пък започва в края на май 1878 година в същия този град. Започвам я с очаквания на висотата на�18% сиво“�(разбирайте � огромни).
Девет години след успеха на дебютния си роман Захари Карабашлиев представя „Хавра�. Харесах повече новото има на романа от старото („Свобода�) и повече стария вариант на корицата, отколкото новия.
Никола Марков се връща от Щатите в родната си Варна. Далеч от представите за американската мечта, той е претърпял провал след провал � в новия си живот там, в кариерата и в брака. Съпругата му Камелия го е напуснала, а той се е забъркал с руската мафия. Но в България го очакват нови проблеми � МАК � престъпна групировка, която Никола подозира в убийството на баща му и един наследствен парцел. Една хавра � пустеещи земи, към които чуждестранни инвеститори проявяват необичаен интерес.
Никола започва свое собствено разследване за странните обстоятелства около смъртта на баща си и доколко това има общо с имота за продан. Но проблемът с руската мафия също не търпи отлагане и тогава Никола получава необичайно писмо от жена, прочела единствената му публикувана книга. Д-р Вера Стоименова му отправя интересно, почти литературно предложение. Да ѝ чете писма на повече от век срещу високо възнаграждение и така те двамата да съживят една стара история.
"Опитвах да се залисам, да започна романа, опитвах да вляза в историята, но не успявах да преодолея буквите, не успявах да отида отвъд тях � като че между тях и съзнанието ми имаше невидима, но съвсем непреодолима преграда."
Оттук започва втората сюжетна линия, която запознава читателя с любовната история на руска аристократка и американски военен кореспондент � Вера Елегина и Джон Макгеан. Ставаме участници в едно пътешествие из Узбекистан, Крим, Одеса, Санкт Петербург, Москва, Средна Азия, пустинята Къзълкум, Париж, Лондон и Константинополв периода от 1871 до 1878 година. Този път ни отвежда до Варна, Плевен и Батак под османска власт.
Американецът Джон Макгеан изиграва решаваща роля в освобождаването на България със своите материали във вестник „Дейл� нюз�. Неговите дописки за зверствата в Батак предизвикват вълна от възмущение и недоволство в Европа срещу зверствата на османската армия.
Близкото му приятелство с генерал Михаил Скобелев му позволява до отрази от първа линия Руско-турската война. През това време Вера отглежда техния син и превежда материалите му за руските вестници.
Тяхната любов ни е показана чрез кореспонденцията, която Никола чете на д-р Вера Стоименова � родственичка на старата Вера. Читателят, който е заинтригуван от тази сюжетна линия лесно би могъл да намери прототипите на тези образи � Варвара Елагина и Джанюарис Макгахан.
"Някъде по света винаги има двама, които са в прегръдките си, а тя пътува през тях, през телата им, докосва ги, изпълва ги, преминава и ги напуска, за да иде в други, и други, и други, и пътува с някаква своя скорост, да я наречем скоростта на любовта, и така живее тя, чрез земните ни тела, а чрез тях живеят и вечните ни души."
Две сюжетни линии, две далечни епохи, две съвсем различни истории, свързани в едно цяло. Обемът на книгата е 700 страници, но това не бива да ви плаши. Карабашлиев си е дал много време, в което да напише един блестящ роман � всеки образ е пълнокръвен и няма блудкав епизод или излишен герой в тези редове.
Трудно ми е да пиша за важни книги; за книги, които съм прочела сякаш на един дъх и след затварянето на последната страница историята е продължила да живее в мен.
Затова завършвам това ревю с думите на автора ѝ:
„О� класиката� лъха топлина. Има човешка топлина. В съвременните романи не е така. А аз имам нужда от топлина. Особено когато наближава старостта и на всеки от нас му става все по-студено. Ние имаме нужда от топлина.�
„Хавра� стопля сърцето.
June 17, 2018
Ще започна с това, че наистина намирам писането на Карабашлиев за увлекателно. Той е добър разказвач, особено когато пише page-turners, така типа кинематографични романи, какъвто е и "18% сиво".
Ясно е, че е е искал да напише епичен съвременен роман, в който да отрази цялта обърканост и загуба на надежда на съвременния българин, чувството за загуба на дом, разместването на пластовете и изплуването на най-безкрупулните и жестоки типове на повърхността.
Обаче - тази история с емигранта, завърнал се в България и опълчил се на местната мафия, малко издиша (да не говорим,че явно героите на съвременните ни романи са само емигранти). Наистина ми се вижда чудно човек, колкото и отчаян и загубил всичко да е, да се впусне с такова безразсъдство да предизвиква "силните на деня". И защо по дяволите тези мутри някак го оставят да прави каквото си иска, уж го бият и заплашват, а всъщност все някак нещата се нареждат. Хубаво deus ex machina...ама малко прекалено.
Все едно гледаш американски екшън, в който, противно на всякаква логика, главният герой винаги оцелява.
И друго - много трогателна беше тази история с ръкописа на Вера Елегина...но докрая не успях да се отърся от усещането, че това е съвсем друга книга, механично прикрепена към първата.
Разбира се, убедена съм, че повечето читатели ще се влюбят - има всички предпоставки за това - увлекателно писане, динамично действие, български мачо, който осъзнава, че there is no place like home, Америка, престрелки, бой, руската мафия, героични епизоди от руско-турската война, секс, любов и сложни семейни взаимоотношение. Напомни на "The Nix" - с опита да обедини толкова много теми, обема и препускането на действието.
И не, че не ми хареса и на мен. Просто очаквах повече.
Ясно е, че е е искал да напише епичен съвременен роман, в който да отрази цялта обърканост и загуба на надежда на съвременния българин, чувството за загуба на дом, разместването на пластовете и изплуването на най-безкрупулните и жестоки типове на повърхността.
Обаче - тази история с емигранта, завърнал се в България и опълчил се на местната мафия, малко издиша (да не говорим,че явно героите на съвременните ни романи са само емигранти). Наистина ми се вижда чудно човек, колкото и отчаян и загубил всичко да е, да се впусне с такова безразсъдство да предизвиква "силните на деня". И защо по дяволите тези мутри някак го оставят да прави каквото си иска, уж го бият и заплашват, а всъщност все някак нещата се нареждат. Хубаво deus ex machina...ама малко прекалено.
Все едно гледаш американски екшън, в който, противно на всякаква логика, главният герой винаги оцелява.
И друго - много трогателна беше тази история с ръкописа на Вера Елегина...но докрая не успях да се отърся от усещането, че това е съвсем друга книга, механично прикрепена към първата.
Разбира се, убедена съм, че повечето читатели ще се влюбят - има всички предпоставки за това - увлекателно писане, динамично действие, български мачо, който осъзнава, че there is no place like home, Америка, престрелки, бой, руската мафия, героични епизоди от руско-турската война, секс, любов и сложни семейни взаимоотношение. Напомни на "The Nix" - с опита да обедини толкова много теми, обема и препускането на действието.
И не, че не ми хареса и на мен. Просто очаквах повече.
Read
June 12, 2018Няма да слагам звезди. Нямам представа как това недоразумение, защото това не е роман, победи "Чамкория". Човек не може да е главен редактор на престижно издателство и автор едновременно, защото се получават такива неща.
За "романа" - по него има много работа на редактор, може би над 1/3 е излишен, има изчистване на сюжетни линии, нагласяне на истории и прочие неща, които Захари знае много добре как се правят, слушал съм негови лекц��и.
Но дори и това всичко да бъде извършено, няма да реши основния проблем на романа - СКУЧЕН Е! Ама много скучен. Това е една от малкото книги, които четох насила, за да видя за какво всъщност и дадоха наградата (за какво се продава добре знам).
Авторът има стил, не мога да отрека, изреченията са навързани, увличат, мисълта тече плавно. Авторът обаче, няма никаква визия. 18% сиво я зарязах, въпреки опитите ми на 1/3, тук е още по-скучно.
Имаме един неуспял българин в Америка, който го зарязва жена му. Той е неуспял не защото не се е адаптирал, а просто защото е мижитурка и наистина нищо не може.
Идва си в България, решават да го използват, пускат му информация и той започва да се прави на мъж. Но... не стига до никъде, защото... ами той просто не става. Има и такива хора - съвсем обикновени.
В романа няма Антагонист! Както съм чел от лекциите на Заро, за да може главния герой (протогониста принципно) да може да се развие, му трябва силен ангагонист. В съвременната линия няма такова нещо. Независимо, че го използват, подхвърлят му информация, карат го да се чувства значим, Никола всъщност до края си остава никой. Той не постига нищо сам, всичките му проблеми ги решават двамата му приятели (незнайно защо са му верни). Самият автор не може да се оправи с героя. За да реши паричния му проблем му пробутва някаква незнайна почитателка, харесала му сборник с разкази издаден преди 15 години. Чрез нея вкарва и втората линия в книгата, която е по-издържана, най-вече защото освен че почива на исторически факти, все пак има някаква история.
Останалото е мъка - всеки един момент, за да се задвижи историята се пробутва някой - Лира, Вълчаков и кой ли не и в момента, в който си свърши работата бива разкаран без обяснения.
Ако г-н Карабашлиев е искал да напише роман за човек, който се блъска в границите си, в опит да ги надскочи, но в един момент кротва, защото вижда, че... просто си е средна ръка - справил се е добре. До голяма степен видях сходства с ГГ - основно с "Естествен роман" като сюжет и "Физика на тъгата" като борба на героя.
Дедективската история и описанието на МАК... - смешка. Нито тимаджиите действат така, нито биха се мотали толкова. Виж украинската мафия в Америка беше описана по-ясно, явно е имало лични наблюдения. Там нещата си бяха точни.
И най-вече в книгата не се дават отговори на два въпроса:
1. Баща му все пак жив ли е? И ако е жив - какво от това, той е мъртъв за семейството. Но какво е пречел бащата на МАК? Само за едни земи? Ако беше това, щяха да го напият, удавят (що трява да правят пожар и да има следствие) и да натиснат майката да разпише каквото трябва.
2. Защо всички си играха с Никола - защо му пробутваха фактите и какво точно целяха? Нещо, което оставя много над историята в книгата, защото както все повече се убеждавам - тя е за малкия човек, от който, колкото ѝ да се бори, нищо не зависи.
Много хубав е паралела - Мак Гахан с перото си и ирландската си смелост обръща съдбата на България, а уж талантливия писател Никола .... не прави нищо. Прави се на мъж. Никъде в книгата не тръгва да се прави на писател. Въпреки че всички му казват, че това му е пътя, дори и най-близките му.
И г-н Карабашлиев е трябвало да си остане само главен редактор и да не се прави на автор.
Ама сърце графоманско не трае!
За "романа" - по него има много работа на редактор, може би над 1/3 е излишен, има изчистване на сюжетни линии, нагласяне на истории и прочие неща, които Захари знае много добре как се правят, слушал съм негови лекц��и.
Но дори и това всичко да бъде извършено, няма да реши основния проблем на романа - СКУЧЕН Е! Ама много скучен. Това е една от малкото книги, които четох насила, за да видя за какво всъщност и дадоха наградата (за какво се продава добре знам).
Авторът има стил, не мога да отрека, изреченията са навързани, увличат, мисълта тече плавно. Авторът обаче, няма никаква визия. 18% сиво я зарязах, въпреки опитите ми на 1/3, тук е още по-скучно.
Имаме един неуспял българин в Америка, който го зарязва жена му. Той е неуспял не защото не се е адаптирал, а просто защото е мижитурка и наистина нищо не може.
Идва си в България, решават да го използват, пускат му информация и той започва да се прави на мъж. Но... не стига до никъде, защото... ами той просто не става. Има и такива хора - съвсем обикновени.
В романа няма Антагонист! Както съм чел от лекциите на Заро, за да може главния герой (протогониста принципно) да може да се развие, му трябва силен ангагонист. В съвременната линия няма такова нещо. Независимо, че го използват, подхвърлят му информация, карат го да се чувства значим, Никола всъщност до края си остава никой. Той не постига нищо сам, всичките му проблеми ги решават двамата му приятели (незнайно защо са му верни). Самият автор не може да се оправи с героя. За да реши паричния му проблем му пробутва някаква незнайна почитателка, харесала му сборник с разкази издаден преди 15 години. Чрез нея вкарва и втората линия в книгата, която е по-издържана, най-вече защото освен че почива на исторически факти, все пак има някаква история.
Останалото е мъка - всеки един момент, за да се задвижи историята се пробутва някой - Лира, Вълчаков и кой ли не и в момента, в който си свърши работата бива разкаран без обяснения.
Ако г-н Карабашлиев е искал да напише роман за човек, който се блъска в границите си, в опит да ги надскочи, но в един момент кротва, защото вижда, че... просто си е средна ръка - справил се е добре. До голяма степен видях сходства с ГГ - основно с "Естествен роман" като сюжет и "Физика на тъгата" като борба на героя.
Дедективската история и описанието на МАК... - смешка. Нито тимаджиите действат така, нито биха се мотали толкова. Виж украинската мафия в Америка беше описана по-ясно, явно е имало лични наблюдения. Там нещата си бяха точни.
И най-вече в книгата не се дават отговори на два въпроса:
1. Баща му все пак жив ли е? И ако е жив - какво от това, той е мъртъв за семейството. Но какво е пречел бащата на МАК? Само за едни земи? Ако беше това, щяха да го напият, удавят (що трява да правят пожар и да има следствие) и да натиснат майката да разпише каквото трябва.
2. Защо всички си играха с Никола - защо му пробутваха фактите и какво точно целяха? Нещо, което оставя много над историята в книгата, защото както все повече се убеждавам - тя е за малкия човек, от който, колкото ѝ да се бори, нищо не зависи.
Много хубав е паралела - Мак Гахан с перото си и ирландската си смелост обръща съдбата на България, а уж талантливия писател Никола .... не прави нищо. Прави се на мъж. Никъде в книгата не тръгва да се прави на писател. Въпреки че всички му казват, че това му е пътя, дори и най-близките му.
И г-н Карабашлиев е трябвало да си остане само главен редактор и да не се прави на автор.
Ама сърце графоманско не трае!
December 14, 2017
Една дума - незавършеност. Безкрайно неприятно ми стана как много от историите просто останаха да висят. Единствено историческата нишка е до край. Бих гласувала с 4, ако бях разбрала ет ди енд, аджеба, как приключва основната сюжетна линия поне. Хмък.
August 28, 2017
Преди минути затворих книгата и тук ще нахвърлям разбърканите мисли, повлияни от емоцията на асимилирането, без опити за анализ. Много харесах този роман и четенето му във Варна вероятно спомогна за това. Смея да твърдя, че е доста добре написан, щом задържа читателския интерес, а и всички значения на думата "хавра" могат да бъдат открити (може би с изключение на синагогата), но хавра е държавата и градът-държава в държавата. Бъркотията и бърборенето (или бъркотията от бърборенето - потъването в думите) са срещани и в двете сюжетни линии. Ник е човек на думите, но на тези върху белия лист - в живота комуникацията му с околните не е твърде успешна и той страда от драмата на почти всеки съвременник : отчужденост и самота, породени от липса на комуникация (с жена си, със семейството си, дори с бизнес партньорите, които го подвеждат), Макгеан има почти същия проблем по отношение на жената, която обича, въпреки че ги разделя близо век и половина с Ник. Но пък в крайна сметка думите ги свързват, тъй като "всички сме истории за себе си". И двете сюжетни линии са интересни и в крайна сметка се преплитат във Варна, а самият град заема централно място в романа. Рядко се среща автор, който така умело да води читателя по улиците на някой град и да го кара едновременно да го обича и да страда за него. Варна на Карабашлиев ме докосна, както и писането му. Единствено краят на съвременната сюжетна линия ми остави някои неясноти. Като цяло обаче четенето на "Хавра" е много приятно изживяване и определено си струва да му се обърне внимание.
November 21, 2017
Великолепна книга! Преди да разбера за какво се разказва в книгата, вече бях попаднала на едно много негативно ревю за нея. Стана ми още по-интересно, как автор, който е боготворен за предишния си роман, е оплюван за този. Колега я прочета и ми я предложи. Взех я без особени очаквания, но с доза любопитство! Много, много ми хареса! Обяснявам защо. Личи си как Захари Карабашлиев се е подготвил по темите, разисквани вътре. А те са много и специфични. Това за мен е достойно за уважение или поне заслужава да бъде отчетено. Направи читателското ми изживяване много вълнуващо. Ще ми се да можех да я прочета в по-кратки срокове, никак не ми се искаше да я оставям. Като майсторство, мога да я сравня единствено с "Ние, удавниците" (от книгите, които съм прочела по-скоро). Хареса ми, защото е засегнат Източният въпрос (ако темата ви вълнува, горещо препоръчвам "Случаят Джем"), а аз обичам исторически романи. Хавра не е само такъв, има две сюжетни линии. Другата е съвременна. Те, разбира се, се пресичат, но не в настоящето. Как, ще научите, ако я прочетете. И не на последно място, харесвам тази книга, защото е написана от българин и я намирам за сериозно и стойностно четиво. А инициатива и труд като този трябва да бъдат подкрепяни!
September 8, 2021
Очевидно не ми достига разбиране защо трябва да се цикли все в едни и същи теми - турското робство, соца, прехода/мутрите и емиграцията. Трите съм ги живяла, вече не са ми интересни. Искам да живея други 1000 живота чрез книгите, а не постоянно да се връщам в нещо, което нито може да се промени, а и поуки е трудно да се извлекат.
September 13, 2017
Две истории за две различни освобождения в различни епохи и на различни езици намират общ път в романа "Хавра". Един роман за личните битки с бурените на миналото, за прехода на една земя, от която не искаш да се откажеш, за справедливостта и възмездието, които не идват даром, за устоите на личността, които движат пластовете на историята, докато търсят своята истина и за любовта, с която не можеш да се разминеш, въпреки всички обстоятелства.
Историческата линия е двойно защитена от патетизъм - в нея влизаме през спомените на Елегина, които са прочетени от Никола. В сегашната линия няма претенция и назидателност - в нея влизаме през кухнята, докато там се мият чинии. Ако търсите непременно пресечни точки между двете сюжетни линии, ще останете неудовлетворени, защотото те са по-скоро паралелни, огледални, контрапункти, отколкото сюжетно навързани. Както младостта на Вера Елегина и старостта на Вера Стоименова, както журналистиката на Макгеан и тази на Лира, както Русия през 19-ти век и Варна в днешни дни. Двете линии негласно се коментират, едната разнежва душата с романтизъм и героизъм, а другата се врязва без упойка в плътта на днешна България, на вчерашните й мечти и съвременни реалности все повече като в Америка, но все не дотам, далеч не като Турция, но пък напомняща мафиотска Русия и все така, очакваща някой да се пребори за нея, да се освободи в нея, да я избере за дом.
Да, този диалог през вековете е далеч по-интересен, многопластов и провокиращ, определено далеч по-възможен между две корици, отколкото ако двата разказа бяха в отделни заглавия. Хавра е покана за дълъг разговор.
Но не това те кара да четеш, по скоро то те кара да поспреш и да помислиш. Четеш с лекота и увлечение над 600 страници, защото се привързваш към героите, които чувстваш близки и реални, защото техните състояния са описани с внимание, мислите им - предадени безпощадно, защото действат на границата между живота и смъртта, а в действията им се разкриват характери, подбуди, морали, избори. В "Хавра" нищо не е еднозначно добро или зло, свое или чуждо, но Хавра се чете настървено, защото героите знаят кое е добро и кое - зло, защото осмислят себе си чрез света и света чрез себе си. “Азъ� това са другите�, а азът е водещ в това повествование.
"Хавра" не дава всички отговори, но финалът е едновременно изненадваща и логична развръзка, кулминация на пътя и философията на героя. На финала Никола е тази пресечна точка, която събира двете дълги истории в един неочакван и оптимистичен лъч, сякаш отломка от красивия залез на нечий неугасващ живот.
Историческата линия е двойно защитена от патетизъм - в нея влизаме през спомените на Елегина, които са прочетени от Никола. В сегашната линия няма претенция и назидателност - в нея влизаме през кухнята, докато там се мият чинии. Ако търсите непременно пресечни точки между двете сюжетни линии, ще останете неудовлетворени, защотото те са по-скоро паралелни, огледални, контрапункти, отколкото сюжетно навързани. Както младостта на Вера Елегина и старостта на Вера Стоименова, както журналистиката на Макгеан и тази на Лира, както Русия през 19-ти век и Варна в днешни дни. Двете линии негласно се коментират, едната разнежва душата с романтизъм и героизъм, а другата се врязва без упойка в плътта на днешна България, на вчерашните й мечти и съвременни реалности все повече като в Америка, но все не дотам, далеч не като Турция, но пък напомняща мафиотска Русия и все така, очакваща някой да се пребори за нея, да се освободи в нея, да я избере за дом.
Да, този диалог през вековете е далеч по-интересен, многопластов и провокиращ, определено далеч по-възможен между две корици, отколкото ако двата разказа бяха в отделни заглавия. Хавра е покана за дълъг разговор.
Но не това те кара да четеш, по скоро то те кара да поспреш и да помислиш. Четеш с лекота и увлечение над 600 страници, защото се привързваш към героите, които чувстваш близки и реални, защото техните състояния са описани с внимание, мислите им - предадени безпощадно, защото действат на границата между живота и смъртта, а в действията им се разкриват характери, подбуди, морали, избори. В "Хавра" нищо не е еднозначно добро или зло, свое или чуждо, но Хавра се чете настървено, защото героите знаят кое е добро и кое - зло, защото осмислят себе си чрез света и света чрез себе си. “Азъ� това са другите�, а азът е водещ в това повествование.
"Хавра" не дава всички отговори, но финалът е едновременно изненадваща и логична развръзка, кулминация на пътя и философията на героя. На финала Никола е тази пресечна точка, която събира двете дълги истории в един неочакван и оптимистичен лъч, сякаш отломка от красивия залез на нечий неугасващ живот.
January 31, 2018
За разлика от �18% сиво�, новият роман на автора се откроява с една завладяваща многопластовост. „Хавра� (изд. „Сиела�, 2017) съдържа богата палитра от реални и исторически герои, всеки в търсене на личната свобода, истината и любовта. Трите теми наравно присъстват в лично, обществено, историческо и политическо. А в основата на всичко е тази хавра � хаосът, безпорядъкът в Османската империя, беззаконието в България.
August 23, 2020
Радвам се, че прочетох "Хавра", защото благодарение на труда на Захари Карабашлиев научих за американския кореспондент и жената до него. Оценявам разказите за Освободителната война, за ген. Скобелев и т.н. За мен това бе стойностното в книгата, а всъщност я започнах, защото обичам Варна...
Оценката ми е такава, защото дочетох този роман една година след като съм го започнала. Няма как това да се случи, ако книгата ми е ужасно интересна. Уви... На моменти ми беше толкова скучно, че се бях отказала да продължавам да чета (предимно в началото на същата тази нишка от миналото)...
Само че не съжалявам, че все пак я преборих и я дочетох. Един път от уважение към автора, втори път, защото се завърнах към любимите варненски пейзажи, но най-вече заради историческата нишка.
Мнението ми за варненската развръзка е малко уклончиво, но като цяло мога да приема този финал с разбиране, въпреки че ми се искаше да бъде различен.
Оценката ми е такава, защото дочетох този роман една година след като съм го започнала. Няма как това да се случи, ако книгата ми е ужасно интересна. Уви... На моменти ми беше толкова скучно, че се бях отказала да продължавам да чета (предимно в началото на същата тази нишка от миналото)...
Само че не съжалявам, че все пак я преборих и я дочетох. Един път от уважение към автора, втори път, защото се завърнах към любимите варненски пейзажи, но най-вече заради историческата нишка.
Мнението ми за варненската развръзка е малко уклончиво, но като цяло мога да приема този финал с разбиране, въпреки че ми се искаше да бъде различен.
April 8, 2018
Купих я с големи надежди, предвид изобилието от сюжетни линии, поставянето на наболели проблеми от съвременността и завръзката с един от най-известните репортери на 19 век, отразявал и руско-турската война. Не се е получило. След прилично начало съвременната линия се насочва към стандартен екшън, главният герой не проявява грам разум или наченки на логика, а не му и трябват, тъй като проблемите му се решават без негово участие. Появяват се и изчезват герои, без да е ясно кои са и за какво са там. Историческата линия пък става абсолютно скучна и нечитаема. Езикът не отговаря на времето и героите, а и никаква ясна връзка с главния герой не се появява. Книгата остава някак безцелна и пропиляна.
This entire review has been hidden because of spoilers.
April 26, 2018
Да си кажа двете хубави думи за книгата. Звездите са 3,5. Четох я с желание, което е важно. Има изчистен език, преживяно, травмирано. Красива е историята от 19 век и диалозите с Д-р Стоименова. Красива е любовта към Варна, която аз не чувствам така близка. Историите с Лира и Мария са малко-много скалъпени.
Влажната кърпичка и ръцете на професора-пчелар, чудно.
Влажната кърпичка и ръцете на професора-пчелар, чудно.
November 3, 2017
Кратката версия: Разочаровна съм. (Ако все още не сте чели романа "Хавра", пропуснете и/ или не следващите редове.
Дългата версия: Не съм чела "18% сиво". Все още не съм стигнала до края на книгата (разбирайте "Хавра"), но не вярвам, че ще си променя мнението. А и дали ще я дочета?!
Заглавието ми хареса ужасно много. Самата игра със значенията на думата. За съжаление обаче тази дума за момента се появи само веднъж, из редовете на около 250 страници. Да кажем, че част от другите значения няма да бъдат отпечатани върху хартия, а за тях ще трябва да се сещаме.
Историята не ми бе особено интересна, тоталната реалност и фактът, че действието се развива през 2017 също не ми харесват. Емигрант, завърнал се в България, смърт, около която се заформя криминална история, престъпна групировка, секс.
Втора сюжетна линия - дневници на рускиня - учителка, която се влюбва в американец. Някакъв за мен по-скоро "опит" за бягство или за изграждане на два паралелни свята - днес и в миналото. (Съвсем различна като тематика, но подобна като начин на изграждане книга е "Хамамът Балкания" - Вл. Баяц, която ми се вижда по-сполучилива).
Относно начина на писане -не е кой знае колко специален, има някои бележки в скоби из началните страници, относно които се питах защо се появяват и за кого са предназначени (автор към себе си и/или редактор; читател).
Като човек, който е бил във Варна два пъти в живота си не мога да коментирам дали описанията на града отговарят на истината. Има едно старшно дълго изречение от около 2 печатни страници - изброяване на тротоари, гларуси и всякакви други предмети, звуци подобни (много менния имаше в "Какво четеш" относно това описание на Варна).
Без да съм лит. критик, завършвам със следното: Щях да съжалявам, ако бях купила книгата на редовна цена, а не на 50%. (Благодаря на автора, редактора и издателтсовто за отделенето време този роман да стане факт върху хартия.)
И (пред)последно : Разочарована съм - е силно казано, (в краткото мнение по-горе) нямах кой знае какви очаквания към книгата, за да се разочаровам. Поддаох се на рекламата и оттук следва разочарованието - повече към мен, отколкото към книгата/ роман?
И един последен коментар - Между Карабашлиев и Георги Томов (като бг автори) избирам Георги Томов (виж ":Розариум", но и тя не ми е "толкова силна" - има си замисъл, но май пак "бяга" изпълнение.
Дългата версия: Не съм чела "18% сиво". Все още не съм стигнала до края на книгата (разбирайте "Хавра"), но не вярвам, че ще си променя мнението. А и дали ще я дочета?!
Заглавието ми хареса ужасно много. Самата игра със значенията на думата. За съжаление обаче тази дума за момента се появи само веднъж, из редовете на около 250 страници. Да кажем, че част от другите значения няма да бъдат отпечатани върху хартия, а за тях ще трябва да се сещаме.
Историята не ми бе особено интересна, тоталната реалност и фактът, че действието се развива през 2017 също не ми харесват. Емигрант, завърнал се в България, смърт, около която се заформя криминална история, престъпна групировка, секс.
Втора сюжетна линия - дневници на рускиня - учителка, която се влюбва в американец. Някакъв за мен по-скоро "опит" за бягство или за изграждане на два паралелни свята - днес и в миналото. (Съвсем различна като тематика, но подобна като начин на изграждане книга е "Хамамът Балкания" - Вл. Баяц, която ми се вижда по-сполучилива).
Относно начина на писане -не е кой знае колко специален, има някои бележки в скоби из началните страници, относно които се питах защо се появяват и за кого са предназначени (автор към себе си и/или редактор; читател).
Като човек, който е бил във Варна два пъти в живота си не мога да коментирам дали описанията на града отговарят на истината. Има едно старшно дълго изречение от около 2 печатни страници - изброяване на тротоари, гларуси и всякакви други предмети, звуци подобни (много менния имаше в "Какво четеш" относно това описание на Варна).
Без да съм лит. критик, завършвам със следното: Щях да съжалявам, ако бях купила книгата на редовна цена, а не на 50%. (Благодаря на автора, редактора и издателтсовто за отделенето време този роман да стане факт върху хартия.)
И (пред)последно : Разочарована съм - е силно казано, (в краткото мнение по-горе) нямах кой знае какви очаквания към книгата, за да се разочаровам. Поддаох се на рекламата и оттук следва разочарованието - повече към мен, отколкото към книгата/ роман?
И един последен коментар - Между Карабашлиев и Георги Томов (като бг автори) избирам Георги Томов (виж ":Розариум", но и тя не ми е "толкова силна" - има си замисъл, но май пак "бяга" изпълнение.
This entire review has been hidden because of spoilers.
August 25, 2018
Отдавна исках да прочета тази книга и ме спираше единствено невъзможността на онлайн магазина на Сиела да ми "достави" без физически адрес електронната и версия, а после и бъговете в интерфейса им за плащането, за момент се бях отказал, но лятната ми ваканция и наличието на книгата в магазин Фантастико (!!!) ме върнаха към желанието ми (въпреки че не е лесно всеки ден да убеждаваш приятелката си да носи книга 700 страници в плажната си чанта, а ти да я четеш супер бавно). Реших и да пиша ревюто за нея, докато я чета, на всеки 100 страници.
* съдържа спойлери (не от коли, а от хартия) *
1-96 страница: Две думи до момента за книгата - плоска, повторяема. Сюжета горе-долу припокрива 18% сиво - българин, живеещ в Америка, съпругата му го е напуснала, вземане-даване с гангстери, проблеми, дългове. Само че този път, героят е в България, при семейството си. Продават семеен имот на мъртвия си баща. Демонизиран мъртъв баща. Може би звучи плоско и изтъркано, защото вече сме чели една такава книга на същия автор и защото всеки има поне един познат (или познат на познат) който живее в чужбина и само смъртен случай може да го върне тук. И то със закъснение. Може би умишлено автора си играе с познати теми, задълбава. За момента нищо ново не е предложено като сюжет, като теми. Книгата върви доста по-бавно от обикновеното, не ангажира читателя достатъчно за да я вземе на един дъх, но по някакъв необясним начин въпреки минусите ангажира достатъчно за да продължа да я чета. Бавно.
96-206 страница: Книгата живна. Въпреки изтърканите теми за романс и преоткриване на себе си, в следващите 100 страници авторът е вдъхнал живот в книгата, до такава степен, че дори "книгата в книгата" (историята за далечните роднини на лекарката, с която главния герой се запознава, предадена чрез дневници, които той и чете) не се усеща като нещо излишно. Очаквам следващите 100 страници до минат доста по-бързо, въпреки малко време, което отделям за четене.
Стр. 206-310:
Отново темпото намаля, и историята вътре в историята се чувства не на място. Все пак има дребни детайли, които тласкат читателя към по-скоростно прочитане(крими нотки, стари приятелства, нови любови и т.н.), доста по-скоростно отколкото в началото. Вече дори не помня кога започнах тази книга - следствие от многото страници и малкото време, което им отделям. Към момента нямам причина да я оставя върху купчината непрочетени книги на бюрото ми, които чакат своя момент, и съдейки по предишни произведения на автора, накрая ще съм принуден да дам повече от първоначалните 2-3 звезди които си бях наумил. А относно "ру��ката нишка" в тези страници, спокойно мога да я нарека вече любовна история вплетена в историята за любов и земя. А, да, в тези страници най-накрая беше представена думата хавра в контекста на книгата.
Страници 310-402:
Следващите 100 страници се изнизаха много по-бързо от предишните. Някак неусетно минаха между криминалния полу-трилър в наши дни и приключенския пътепис в който се превърна руската нишка на историята. Историята се допълва от старите приятели на главния герой от детството, които са още по-луди и неконтролируеми в настоящето и с гот��вност тръгват да му помагат в борбата срещу вятърните мелници. И въпреки, че Макгеан (някъде четох че всъщност, прототип му е МакГахан) се отправи на приключение, понякога неестествено е прекъсната главната история за второстепенната. Продължавам да очаквам да се свържат двете истории, чрез някой от главните герои, но като стигна дотам, ще се направя на шокиран.
Страници 402-519:
Макгахан вече стигна до зверствата от Априлското въстание. Точно така, това е Макгахан. Нямам абсолютно никаква идея защо автора е решил да ползва името Макгеан. Междувременно прочетох интервю, в което автора каза, че е имал достъп до дневника на Елагина (тук е сменил само една буква във фамилията). Тоест, повече от половината книга е преразказ на нечии спомени за определена, преименувана историческа личност. Разочароващо. Също разочароващо е, че този преразказ заема половината книга и по никакъв уместен начин до момента не е обвързан с основната история, която колкото по-напрегната и интересна става, толкова по-дълги са главите от "руската нишка". Без да давам точна бройка, около 70% от тези малко над 100 бавно прочетени страници са заети от любовно-исторически преразказ. Една дума за тези страници - разочароващи.
Страници 519-600:
До момента най-добрите 100-ина страници от книгата. Спомените на Елегина са съкратени на максимум, обвързани са с до болка познатите доклади на Макгахан за турските зверства. Има няколко обрата, действието в наши дни е доста напрегнато и този път на място прекъснато за същите тези спомени, които успешно надграждат напрежението и правят следващите глави по-силни. Неочаквана среща, неочакван обрат, последван от още един и още един. Единственият минус е, че това можеше да се случи преди 200 страници.
Страници 600-704:
Бесен съм! Как е възможно да не успееш да завършиш история в 700 страници?! Единственото завършено е преписката на мемоара с малки исторически бележки! Не, не е хубаво, нито модерно да оставиш полу-завършена история след 700 страници. Да, научихме за произхода на докторката. УАУ! След като още в първите глави тя ни каза че мемоарът е на нейна роднина. Тази книга не трябваше да включва две паралелни истории, след като първо не могат да бъдат обвързани качествено една с друга, второ автора няма представа кога да прекъсва основната история с уж второстепенната и последно - след като не може да бъде завършена подобаващо. Финалният ми рейтинг е 2 звезди, колкото изгубеното ми време в месеци (почти, също и заради малкото време което отделях, тъй като не е достатъчно ангажираща книгата в първите си 500 страници). 2 полу-истори, 2 цели звезди. Много са и!
* съдържа спойлери (не от коли, а от хартия) *
1-96 страница: Две думи до момента за книгата - плоска, повторяема. Сюжета горе-долу припокрива 18% сиво - българин, живеещ в Америка, съпругата му го е напуснала, вземане-даване с гангстери, проблеми, дългове. Само че този път, героят е в България, при семейството си. Продават семеен имот на мъртвия си баща. Демонизиран мъртъв баща. Може би звучи плоско и изтъркано, защото вече сме чели една такава книга на същия автор и защото всеки има поне един познат (или познат на познат) който живее в чужбина и само смъртен случай може да го върне тук. И то със закъснение. Може би умишлено автора си играе с познати теми, задълбава. За момента нищо ново не е предложено като сюжет, като теми. Книгата върви доста по-бавно от обикновеното, не ангажира читателя достатъчно за да я вземе на един дъх, но по някакъв необясним начин въпреки минусите ангажира достатъчно за да продължа да я чета. Бавно.
96-206 страница: Книгата живна. Въпреки изтърканите теми за романс и преоткриване на себе си, в следващите 100 страници авторът е вдъхнал живот в книгата, до такава степен, че дори "книгата в книгата" (историята за далечните роднини на лекарката, с която главния герой се запознава, предадена чрез дневници, които той и чете) не се усеща като нещо излишно. Очаквам следващите 100 страници до минат доста по-бързо, въпреки малко време, което отделям за четене.
Стр. 206-310:
Отново темпото намаля, и историята вътре в историята се чувства не на място. Все пак има дребни детайли, които тласкат читателя към по-скоростно прочитане(крими нотки, стари приятелства, нови любови и т.н.), доста по-скоростно отколкото в началото. Вече дори не помня кога започнах тази книга - следствие от многото страници и малкото време, което им отделям. Към момента нямам причина да я оставя върху купчината непрочетени книги на бюрото ми, които чакат своя момент, и съдейки по предишни произведения на автора, накрая ще съм принуден да дам повече от първоначалните 2-3 звезди които си бях наумил. А относно "ру��ката нишка" в тези страници, спокойно мога да я нарека вече любовна история вплетена в историята за любов и земя. А, да, в тези страници най-накрая беше представена думата хавра в контекста на книгата.
Страници 310-402:
Следващите 100 страници се изнизаха много по-бързо от предишните. Някак неусетно минаха между криминалния полу-трилър в наши дни и приключенския пътепис в който се превърна руската нишка на историята. Историята се допълва от старите приятели на главния герой от детството, които са още по-луди и неконтролируеми в настоящето и с гот��вност тръгват да му помагат в борбата срещу вятърните мелници. И въпреки, че Макгеан (някъде четох че всъщност, прототип му е МакГахан) се отправи на приключение, понякога неестествено е прекъсната главната история за второстепенната. Продължавам да очаквам да се свържат двете истории, чрез някой от главните герои, но като стигна дотам, ще се направя на шокиран.
Страници 402-519:
Макгахан вече стигна до зверствата от Априлското въстание. Точно така, това е Макгахан. Нямам абсолютно никаква идея защо автора е решил да ползва името Макгеан. Междувременно прочетох интервю, в което автора каза, че е имал достъп до дневника на Елагина (тук е сменил само една буква във фамилията). Тоест, повече от половината книга е преразказ на нечии спомени за определена, преименувана историческа личност. Разочароващо. Също разочароващо е, че този преразказ заема половината книга и по никакъв уместен начин до момента не е обвързан с основната история, която колкото по-напрегната и интересна става, толкова по-дълги са главите от "руската нишка". Без да давам точна бройка, около 70% от тези малко над 100 бавно прочетени страници са заети от любовно-исторически преразказ. Една дума за тези страници - разочароващи.
Страници 519-600:
До момента най-добрите 100-ина страници от книгата. Спомените на Елегина са съкратени на максимум, обвързани са с до болка познатите доклади на Макгахан за турските зверства. Има няколко обрата, действието в наши дни е доста напрегнато и този път на място прекъснато за същите тези спомени, които успешно надграждат напрежението и правят следващите глави по-силни. Неочаквана среща, неочакван обрат, последван от още един и още един. Единственият минус е, че това можеше да се случи преди 200 страници.
Страници 600-704:
Бесен съм! Как е възможно да не успееш да завършиш история в 700 страници?! Единственото завършено е преписката на мемоара с малки исторически бележки! Не, не е хубаво, нито модерно да оставиш полу-завършена история след 700 страници. Да, научихме за произхода на докторката. УАУ! След като още в първите глави тя ни каза че мемоарът е на нейна роднина. Тази книга не трябваше да включва две паралелни истории, след като първо не могат да бъдат обвързани качествено една с друга, второ автора няма представа кога да прекъсва основната история с уж второстепенната и последно - след като не може да бъде завършена подобаващо. Финалният ми рейтинг е 2 звезди, колкото изгубеното ми време в месеци (почти, също и заради малкото време което отделях, тъй като не е достатъчно ангажираща книгата в първите си 500 страници). 2 полу-истори, 2 цели звезди. Много са и!
September 12, 2017
Хареса ми историческата част от книгата. Със сигурност ще потърся повече информация и за двамата. Случи се така, че момента със Скобелев и щурмовете за освобождение на родния ми град, съвпадна с честването именно на третия щурм на 11.09. Очаквах по някакъв начин нещо да свърже тази част от миналото с настоящето, но уви. И може би по-добре. Съвременната част накрая стана миш-маш.
Това е първият ми досег с автора. Ще пробвам и с другата му най-известна книга.
Това е първият ми досег с автора. Ще пробвам и с другата му най-известна книга.
January 7, 2018
Чаках книгата с нетърпение от първите дни на излизането й, но когато я получих, сякаш ме беше страх да я зачета. Бях си решила, че ако не ми хареса, просто няма да пиша нищо за нея, все едно не съм я прочела и така няма да засегна нито автора, когото искрено уважавам, нито приятелката, която ми беше донесла до Брюксел своето собствено копие, получено като подарък. При това книгата е 700 страници, а всеки който пътува с малко багаж, знае какъв невероятен жест е това. Междувременно я прочетоха други приятели и техните отзиви бяха повече от хубави. Както и други, които имаха забележки и неоправдани очаквания.
Направих този увод, за да е ясно, че щом пиша за книгата, значи ми е харесала. Много!
Нито за миг не ми изглеждаха изкуствено съшити двете истории � на Макгахан и на Никола. Не просто беше интересно това пътуване във времето, не просто елегично и приключенско, но и с много дръзки препратки към историята, която се повтаря, когато хората не се поучават от нея. „Адъ� не е онова тъмно място под земята с огньовете, дяволите и мъченията. Адът е навсякъде, където върховенството на закона отсъства. Безправието превръща в ад и най-живописното кътче на Земята. Там, където няма справедливост, демоните и огньовете се появяват неизбежно.� Помните ли от коя от двете истории са извадени тези цитати? Въпросът е реторичен.
Съвременната история не я четох като криминале (отдавна не обичам този жанр), а като политически и обществен трилър. Знам, че много хора казват, че им е омръзнало да четат книги и гледат филми за мутри. Може би ще е вярно в някое друго време, когато всичко това ще остане в историята. Днес омръзването е мярка за примирение. И пак да използвам реториката на въпросите � от коя от двете истории е този цитат: „А� осъждам. Аз обвинявам. Аз искам възмездие.�?
За стила е най-лесно да определя какво ми харесва: харесвам начина, по който Захари Карабашлиев описва градове и състояния на герои, как описва малки неща („…главичкат� на детето в скута ми миришеше на влажно врабче…�). Харесва ми как прави кино с книгите си с автентичен диалог, с бързата смяна на кадрите, с непрекъснатото пътуване през континенти, часови зони, векове. Последното е добавка към това, което вече знаем от �18% сиво�.
Разликата с предишната книга? Тази е по-елегична, по-красива. Не само като език. Имах вече повод да споделя догадката си за вероятна причина � писана е от щастлив човек. Може би по-яростен в нетърпимостта си към злото, но и с по-голямо търпение към безусловното добро.
Да, книгата ми хареса много! Аз не съм писател, нито литературен критик, нито учител по литература и не ми е работа да правя анализи. Аз съм това, което някога един приятел � литературен критик, определи като „сантиментале� читател�. За мен книгата е хубава, когато съм изчела 700-те страници на един дъх, повярвала съм на героя и ме е трогнала „човешкат� топлина, която вече толкова рядко лъха от съвременните романи� (казва го д-р Вера Стоименова, не аз). За мен книгата е хубава, когато съм готова да простя липсата на развитие на някои сюжетни нишки, някои може би излишни герои или останали невидими и за редактора „loose ends�. Книгата все пак е такава, каквато авторът е поискал да бъде. А ние, читателите, имаме право да ни харесва или да не ни харесва. Някъде бях чела, че работното име на книгата е било „Свобода�.
Аз благодаря за „Хавра�, Захари Карабашлиев! И браво!
Направих този увод, за да е ясно, че щом пиша за книгата, значи ми е харесала. Много!
Нито за миг не ми изглеждаха изкуствено съшити двете истории � на Макгахан и на Никола. Не просто беше интересно това пътуване във времето, не просто елегично и приключенско, но и с много дръзки препратки към историята, която се повтаря, когато хората не се поучават от нея. „Адъ� не е онова тъмно място под земята с огньовете, дяволите и мъченията. Адът е навсякъде, където върховенството на закона отсъства. Безправието превръща в ад и най-живописното кътче на Земята. Там, където няма справедливост, демоните и огньовете се появяват неизбежно.� Помните ли от коя от двете истории са извадени тези цитати? Въпросът е реторичен.
Съвременната история не я четох като криминале (отдавна не обичам този жанр), а като политически и обществен трилър. Знам, че много хора казват, че им е омръзнало да четат книги и гледат филми за мутри. Може би ще е вярно в някое друго време, когато всичко това ще остане в историята. Днес омръзването е мярка за примирение. И пак да използвам реториката на въпросите � от коя от двете истории е този цитат: „А� осъждам. Аз обвинявам. Аз искам възмездие.�?
За стила е най-лесно да определя какво ми харесва: харесвам начина, по който Захари Карабашлиев описва градове и състояния на герои, как описва малки неща („…главичкат� на детето в скута ми миришеше на влажно врабче…�). Харесва ми как прави кино с книгите си с автентичен диалог, с бързата смяна на кадрите, с непрекъснатото пътуване през континенти, часови зони, векове. Последното е добавка към това, което вече знаем от �18% сиво�.
Разликата с предишната книга? Тази е по-елегична, по-красива. Не само като език. Имах вече повод да споделя догадката си за вероятна причина � писана е от щастлив човек. Може би по-яростен в нетърпимостта си към злото, но и с по-голямо търпение към безусловното добро.
Да, книгата ми хареса много! Аз не съм писател, нито литературен критик, нито учител по литература и не ми е работа да правя анализи. Аз съм това, което някога един приятел � литературен критик, определи като „сантиментале� читател�. За мен книгата е хубава, когато съм изчела 700-те страници на един дъх, повярвала съм на героя и ме е трогнала „човешкат� топлина, която вече толкова рядко лъха от съвременните романи� (казва го д-р Вера Стоименова, не аз). За мен книгата е хубава, когато съм готова да простя липсата на развитие на някои сюжетни нишки, някои може би излишни герои или останали невидими и за редактора „loose ends�. Книгата все пак е такава, каквато авторът е поискал да бъде. А ние, читателите, имаме право да ни харесва или да не ни харесва. Някъде бях чела, че работното име на книгата е било „Свобода�.
Аз благодаря за „Хавра�, Захари Карабашлиев! И браво!
November 13, 2017
Карабашлиев сякаш се е опитал да зарадва и мъжете, и жените сред читателите. Съвременната нишка на повествованието върви изключително тромаво, но е пълна с мафиоти, престъпления, жажда за мъст и един хаотичен живот. Никола Марков се завръща в България след дълги години в САЩ и болезнен развод. Пристига и заради погребението на баща си, но тук му се случват все нови запознанства и случки. Съвременната част от романа, по мое скромно мнение, би могла да бъде значително съкратена и да ни избави от отчайващо скучните обстоятелствени описания, които никак не допринасят за действието, дори напротив.
След първоначалната мъка от първите 100 страници вече идва историческата линия. В нея се разказва изключително увлекателно за приключенския живот на военния кореспондент Джон Макгеан � прототип на известния и у нас Джанюариъс Макгахан. Разбираме за любовта му с руската аристократка Вера Елегина в края на XIX век (историческата личност е Варвара Елагина). Признавам, че Карабашлиев има редкият талант да пише както от мъжка, така и от женска гледна точка, и то достоверно. Множество извори, кореспонденция и спомени са помогнали на писателя да обрисува толкова пълнокръвно една велика историческа л��чност, за която у нас не е писано много. Карабашлиев ни кара да се влюбим в сините игриви очи на Макгеан и да почувстваме трепетите на Вера като наши.
За финал ще отбележа, че романът има доста пропуски в стилистичен характер по отношение на сегашната история, но в историческата си част е наистина страхотен. Най-добре щеше да бъде просто сюжетът да е изцяло исторически, писателят да престане да дълбае тази емигрантска тема, която е започнал още с �18% сиво�. Да ни беше спестил едни отегчителни поне 300 страници и да бе „отсял� историческият шедьовър в максимум 400 страници.
След първоначалната мъка от първите 100 страници вече идва историческата линия. В нея се разказва изключително увлекателно за приключенския живот на военния кореспондент Джон Макгеан � прототип на известния и у нас Джанюариъс Макгахан. Разбираме за любовта му с руската аристократка Вера Елегина в края на XIX век (историческата личност е Варвара Елагина). Признавам, че Карабашлиев има редкият талант да пише както от мъжка, така и от женска гледна точка, и то достоверно. Множество извори, кореспонденция и спомени са помогнали на писателя да обрисува толкова пълнокръвно една велика историческа л��чност, за която у нас не е писано много. Карабашлиев ни кара да се влюбим в сините игриви очи на Макгеан и да почувстваме трепетите на Вера като наши.
За финал ще отбележа, че романът има доста пропуски в стилистичен характер по отношение на сегашната история, но в историческата си част е наистина страхотен. Най-добре щеше да бъде просто сюжетът да е изцяло исторически, писателят да престане да дълбае тази емигрантска тема, която е започнал още с �18% сиво�. Да ни беше спестил едни отегчителни поне 300 страници и да бе „отсял� историческият шедьовър в максимум 400 страници.
February 23, 2018
Две сюжетни линии преплетени с наглед общи съдби.
Добра идея.
Лошо изпълнение на сегашното време.
Миналото явно е по-силната част на Карабашлиев, ОСВЕН, ако не е писана от друг...все едно четях двама в една книга.
Единият, невероятно разпилян и объркан в мислите си.
Другият, подреден, образован, описателно цветен, типично в руски стил. Превъзходно!
И въпреки това, на моменти не вярвах, че тази книга е писана от човек на висока позиция, сред добре образовани и начетени хора, които би трябвало да покажат на царя, че на много места е гол.
Ужасно много повторения на думи, които толкова много ти се набиват в съзнанието, че ти иде да хвърлиш книгата и да се откажеш, а после с рязка смяна се потапяш в блаженството на стила от 1870г. и забравяш какафонията.
Няколко пъти се чудех дали да не взема 25лв. да отида в Сиела и да им върна не само похабените думи, разхвърляни така небрежно из страниците, но и парите!
Не знам дали бих я препоръчала на приятел. Добра идея, но лошо изпълнена - много спокойна натура трябва да е човек, за да премине с лекота по страниците, без да дръзне да се ядоса.
Добра идея.
Лошо изпълнение на сегашното време.
Миналото явно е по-силната част на Карабашлиев, ОСВЕН, ако не е писана от друг...все едно четях двама в една книга.
Единият, невероятно разпилян и объркан в мислите си.
Другият, подреден, образован, описателно цветен, типично в руски стил. Превъзходно!
И въпреки това, на моменти не вярвах, че тази книга е писана от човек на висока позиция, сред добре образовани и начетени хора, които би трябвало да покажат на царя, че на много места е гол.
Ужасно много повторения на думи, които толкова много ти се набиват в съзнанието, че ти иде да хвърлиш книгата и да се откажеш, а после с рязка смяна се потапяш в блаженството на стила от 1870г. и забравяш какафонията.
Няколко пъти се чудех дали да не взема 25лв. да отида в Сиела и да им върна не само похабените думи, разхвърляни така небрежно из страниците, но и парите!
Не знам дали бих я препоръчала на приятел. Добра идея, но лошо изпълнена - много спокойна натура трябва да е човек, за да премине с лекота по страниците, без да дръзне да се ядоса.
June 13, 2020
Харесва ми как пише Карабашлиев, още с �18% сиво� ми стана ясно, че пише увлекателно, емоционално и описва тъжните ситуации хем образно, хем някак леко, без да те смачква мрачно отчаяние. В тази книга паралелно се развиват два романа � един исторически и един съвременен, като моите предпочитания определено са към историческия, който, въпреки че, съгласно бележките на автора, не претендира за пълна достоверност и включва измислени диалози и описания, дава доста реалистична представа за истинската личност и бурен живот на много важния за България Макгахан и неговата руска съпруга (с леко променени имена в книгата). От съвременната сюжетна линия съм малко разочарована. Българската действителност и паралелната мафиотска държава са представени убедително, има красиви описания на чувства, хора и пейзажи, но героят се държи нереалистично саморазрушително, много неща остават необяснени и съвсем неясни, практически просто книгата свършва и защо точно в този момент на съвременната история авторът е решил да сложи край за мен остава загадка. Накрая някак оставаш с усещането, че Карабашлиев е вложил много вдъхновение, любов и страст в описанието на историческия роман, в който няма излишни страници и някак се е поизмъчил със съвременния, в който понякога е малко излишно обстоятелствен. Но няма съмнение - препоръчвам горещо книгата!
October 22, 2023
Загуба на време
August 6, 2024
Карабашлиев неудобно размества (лейко)пластове върху типичните за народа ни рани. Имената на важни исторически личности мълчаливо избледняват по улични табели, затваряме си очите за обществено тайните реалности с оправданието „тук� е така� и най-обичаме кръв и зрелища, ако не сме пряко засегнати.
Displaying 1 - 30 of 137 reviews
Can't find what you're looking for?
Get help and learn more about the design.