...Романът "Хайка за вълци" - нова, актуализирана версия за събитията и човешките страсти в периода на колективизацията, показва, че второто тълкуване е по-адекватно на авторския замисъл. В сравнение с "Мъртвото вълнение" картината на миналото е по-богато нюансирана, аналитично-проникваща и безпощадно изобличителна. Внушавайки усещане за документалната достоверност, романът сплавя елементи от различни белетристични жанрове и представя в отделни глави няколко ретроспективно разгърнати житейски истории. Те се събират в епизода на хайката и отключват поредица трагически въпроси: постижимо ли е едно хуманно общество със антихуманни средства, могат ли да се помирят социалната ангажираност и нравствената автономност, историческата необходимост и индивидуалната свобода, способен ли е човешкият индивид да се освободи от миналото в себе си.
Петров оставя знак за равенство между миналото и връзката със земята, труда, собствеността. Тази връзка е изконна и свещенна, а накърняването и е едно от най-страшните престъпления срещу човечността...
Ivailo Petrov (Bulgarian: Ивайло Петров) (19 January 1923, Bdintsi � 16 April 2005, Sofia) was a Bulgarian writer, who authored more than 20 books in his life. He is one of the greatest writers in Bulgarian literature. Among his most famous work are the novels "Wolf Hunt" (1982-1986), "Before I was born and other stories" (1968).
Ivailo Petrov is a recipient of multiple awards for his contributions to Bulgarian literature and culture. In 2006 a national literary prize was established in his honour.
Чакат удобен момент да убият или с години давят жертвите си, уверени в собственото си превъзходство, жестокост и право. А когато настъпят вълчите времена, започват кървава вакханлия без край.
Но един ден разбират, че има хайка организирана и докато чакат жертвите да преминат, удобно разположени на пусията, сами не разбират как са се превърнали в дивеч и когато пропукат злобно пушките, за тях вече е късно, справедливостта е въздадена. По девет грама олово за всяко едно черно сърце!
Петров майсторски е описал микрокосмосът на българското село, в едни превратни и тежки за него години, от които никога не успява да се съвземе. През погледа на героите му успяваме да навлезем дълбоко в бездната и аз лично се почувствах съпричастен към случилото се както никога досега, Книгата само щеше да спечели, ако бе писана след 1989 година, но и така си остава знакова и една от най-добрите в литературата ни!
Вътрешният мир на добруджанци е точно, богато и целенасочено описан, историите са много интересни и оплетени, романът не омръзва нито за миг! Отлично е предадена развалата на вековните устои на българите, принудителното отнемане на земята и поминъка им и де факто насилственото им преселение към градовете, където са принудени да робуват в новоизграждащата се по съветски образец безсмислена и икономически неоправдана тежка индустрия, съсипала трайно природата ни и здравето на поколения българи!
Колебаех се някак за оценката си - между 4 и 5*, но последното изречение на книгата унищожи тази ми вътрешна несигурност с един удар!!!
Цитат:
"Ако човек нямаше памет, като ангел щеше да живее на този свят."
P.S. Това е книга, за която ще мисля дълго и вероятно ще препрочета няколко пъти. Най ми легна на сърцето историята за Киро Джелебов и неговото семейство. Когато и да се прочете за първи път - няма да е късно!
I’ve read a few short novellas recently, but at nearly 600 pages this novel is towards the other end of the scale. I read the English translation of course. It was published in 1986 but the time setting is, for the most part, between the 1940s and the 1960s. The period therefore includes the communist takeover of Bulgaria, a central event in the novel.
It opens with a gathering of men in a rural village. It’s midwinter and they have a local ritual where they meet to taste each other’s homemade wine. An awkward scene develops between two of the men, and to break the tension another of the party suggests they go on a wolf hunt. They all head off into the forest, and the novel is then told through the backstory of each of the men.
Incidentally if you are an animal lover, rest assured the group don’t encounter any wolves, not of the animal variety anyway. Also, all the main characters are male. There are female characters but they play only a secondary role.
What’s gradually revealed in the novel is that each of the men harbour deep grudges against at least one of the others. Some of this is down to family dramas � romantic relationships, disputes between in-laws, arguments between neighbours. It’s the universal staff of human interactions, especially the interactions between people in a small village, where everyone sees everyone else on a daily basis. There are certain things in common between all villages, wherever they are in the world. The perspective shifts between the various characters and the author very skilfully shows us how the same events are viewed completely differently by different characters.
What really poisons the mix in this novel is the forced collectivisation of land after the communist takeover, and how the local people are forced to give up their small plots of land, their livestock, tools and basically all of the things they hoped to pass on to their children. Those who try to avoid joining aren’t sent to the Gulag � they experience more subtle pressures - bullying, public humiliation, and being shunned by others. Their children are prevented from attending College, and they are gradually ground down. The character of Stoyan Kralev, the local Party secretary, is a link between many of the other stories.
By the time we reach the 1960s the village is dying. All the young people have left for the nearest city, and everyone who is left is over 50. The age-old chain linking the inhabitants with their ancestors is about to be broken. “Out of eight hundred, only a hundred or so of us are left, and they’re dying off one by one. We don’t go to weddings or baptisms, we go to the graveyard. We’ve forgotten what the young men’s Christmas caroling sounded like, what the children’s New Year ritual was. There are no kids twittering about like back in the day…it’s like we never raised children, never brought up grandchildren.�
As might be gathered, the book is on the bleak side, but in my opinion this is an exceptional novel. The last chapter especially is quite moving.
What a marvellous introduction to Bulgarian literature this is. I started it a little tentatively, as it opens with a group of peasants in a pub, all with strange nicknames and seemingly rather eccentric, deciding to go out on a wolf hunt during a fierce snowstorm one wild night in 1965. But this is not a comic novel about amusing villagers. There’s occasional humour in it, but the lives of these villagers is ultimately a tragic one, and the book is an unrelenting depiction of the destruction of their village through forced collectivisation after the Communist takeover after WWII, when they are forced to abandon their centuries-old traditional way of life for the new Soviet reality. Six characters go out on the hunt and through their multiple perspectives and voices, the backstory of each is filled in and we learn of the links, often unhappy ones, which bind them. It’s a long and densely written novel and I found it took a while to enter into their world but once I did I was fully invested in their stories and was carried along, not least by the increasing tension that the author cleverly maintains right to the end. A complex book, admittedly, but accessible and engaging, and a valuable insight into mid-20th century Bulgarian history.
Прекрасна и мащабна в обхвата си на народопсихологията.
Замислих се, че редица от най-хубавите големи български романи са именно за времето в края на WWII и началото на ОФ периода. Иронично е, но катастрофалните времена се явяват благодатни за разказване в изкуството.
Тук, дори и в едно селце на периферията на събитията, се усеща драмата на случващото се. Дори и когато е поднесено с инструменти на хумора. Дори и да изглеждат по-дребни проблеми на фона на световните събития - да има ли ТКЗС, да няма ли ... Това за някои ще се окаже като да има ли живот, или не. Много харесах историите в книгата, защото са от онези, които се преплитат в многопластови снопове от нишки. Езикът е съвкупност от мисли, действия и описания, на моменти повечко разтеглен, но успешно пренася в съответната епоха. Всички важни теми са покрити - от любов, през чест, та до работата на полето и политиката в трагикомичния й вид. Най-малко книгата е за вълци ... е, за тези в гората.
Книгата ме изненада много приятно. Мислех си, че ще е изпълнена с кръвожадни хора, запалени ловджии и убити животни, а тя се оказа летопис за живота на няколко селски семейства, всички свързани по някакъв начин помежду си. Не знаех как са живели българите от началото на миналия век и живо си представях всяко описание на къщи и дворове, на облекло и външен вид. Много полезно беше за мен да науча за началото на комунизма и настроенията на хората към него. Препоръчвам на всички, които са любопитни да узнаят как са живели българите в миналото.
For whatever reason I've really been fascinated by books about Eastern European villages this past year. Especially peasant villages under struggling though transitions to a communist society or newly capitalist society. Petrov's Wolf Hunt might be my favorite one so far. It starts out with the premise of 6 villagers going out to hunt a troublesome wolf, but is told mostly through flashback about the time right after WW2 where Bulgaria goes under the Soviet curtain. In the village, the collectivization of farms after the government change is the impetus for many of the feuds that are spun through this book.
What sticks with you is how powerless individuals, even brilliant and courageous ones, are under the grind of history. Well written with a nice pace, I couldn't recommend this beautiful book more.
Това не е просто литературно произведение. Това е шедьовър! Изпипан от първата до последната дума!
В романа се говори за всичко, което е нужно, за да ми стане любим - действителни събития и българска история (за периода с проблемите с румънците в Южна Добруджа, за които, между другото, знаех много малко; после за времето на ВСВ и как се отразява на българите от добруджанския край и най-вече за началото на комунизма у нас и създаването на ТКЗС-тата), философски размисли за живота и смъртта, за Бога, за универсалните човешки ценности, за любовта във всичките ѝ форми, семейна драма, за братската обич и различия, за това дали винаги целта оправдава средствата и дали доброто може да се постигне със злини, за бит и традиции на българите и т.н. Много теми и проблеми са разгледани, не бих могла да изредя всички.
Само вълци нямаше във книгата, поне не и от животинския вид. (И слава Богу! За любителите на животни като мен казвам: "Спокойно, в сюжетната линия нито един вълк не пострада". Доста ми беше притеснено в началото, че книгата ще е за лов на вълци! 😂 )
За тези от вас, които не са чели книгата още ще кажа: "Не се колебайте, прочетете я! Ще бъдете много обогатени от нея!"
Споделям няколко от най-добрите за мен пасажи от нея:
📌"Ако човек нямаше памет, като ангел щеше да живее на този свят. От нея иде всичкото."
📌"Че какво да й разбираш на политиката! � засмя се той простодушно. � Политиката � където ти отърва. Опозицията нищо не ми дава, ама и нищо не ми иска. И комунистите нищо не дават, а всичко искат. И зърното, и млякото, и вълната, и земята. Както са почнали, и гащите ни ще свалят. Каква власт е, дето все иска, а нищо не дава?"
📌"Каквото и да разправяш, хубави времена бяха онези. Сега какво е? Справедливост, ред, свобода � вятър. Пак за едни има свобода, за други няма. За една дума я̀ сопата, я̀ в дранголника. Каквото ти рече еди-кой си, туй ще правиш. Имаш думата, ама ще приказваш, каквото му отърва. Нямаш свои очи, своя уста, свой ум. Като всички си. Не си уж като тях, а си като тях. Жаба, като всички жаби в гьола. В онези времена сам си бях господар, сам си бях цар. Туря главата в торбата и тръгвам. Не зная подир час какво ще стане с мене, но вървя напред. Каквото и да се случи, аз съм си го направил. Важното е, че светът си е мой. За един ден или за една нощ, но си е мой. Може и живота ти да струва, важното е, че отиваш натам, дето не знаеш какво те чака, какво ще видиш там и как ще излезеш от положението. Не било законно еди-какво си. Че то всичко на този свят е законно и нищо не е законно. Зависи от коя страна го гледаш. Ако ти отърва, законно е, ако не ти отърва, не е законно. Животът тъй е направен, че всеки си има свой закон. И всеки ограбва другия. По-силният ограбва по-слабия, по-богатият � по-бедния, по-умният � по-глупавия. И по-красивият ограбва по-грозния, макар и да не го иска. Щото хората не са еднакви. Станат ли еднакви, няма да има живот, няма да има кой да ти опече хляб да ядеш."
📌"Две са внучетата, момиче и момче. Момчето се казва Солвейг. На другия си дядо Слави кръстено. Момичето пък Кет, то пък на баба си Кита кръстено. Аз добитъка си с нашенски имена съм кръщавал. Едната ми кобилка Стоянка се казваше, другата � Мица. И кучето ми се казваше Личко. И нивите ми имаха имена � баба Рада, Витановата, Черешката. А внуците ми � Солвейг и Кет.Когато писаха, че ще ни дойдат на гости, една неделя напред сме повтаряли с жената имената им, да ги научим, да не ги объркаме. Покрай тях сега и на жената взеха да казват баба Кет."
📌"Но фашизма го познавам. И у нас, и в чужбина. Това е политически пароксизъм. Видях го в окупирана Франция, видях една демокрация под ботуш. Видях го и в Германия. На никой народ не е натрапена такава стадна психоза. Никъде личността не е тъй потисната и унифицирана за сметка на един посредствен кръвожаден фюрер. И за сметка на една свита от хвалипръцковци. Как може един народ да се управлява от банда лумпени, които имат наглата самоувереност, че ще преобразят света. Как славословим народа, а той е една тълпа, която всеки може да потиска, ако има амбиции и способност за това. И тук има пръст смъртта. Страхът от нея превръща хората в стадо. Потисникът, призваният потисник, знае това."
📌"Но аз се обърквам. Объркан съм. Нали бог е дух. Ако го има, той действително трябва да бъде дух. Светът, в който живеем, е тъй абсурден, безсмислен, че може би само приобщаването ни с духа ще ни спаси. Ето в това е тайната на религията. Тя всъщност се бори за хубав живот тук, на земята. Тя ни съблазнява с възкресение в отвъдния свят, защото тук сме обречени на безсмислена смърт. Нашето спасение следователно е в духовния свят. Щом го приемем, за нас вече няма да съществува непреодолимата природна необходимост. Така ние вече ще сме станали съвършени и ще сме преживели щастливо живота си тук, на земята, а това е смисълът на нашето съществуване."
📌"С цялото си същество бе отдаден на магията на женската плът, която го правеше глух и сляп за околния свят, и само в кратките мигове на отрезвяване се питаше и не проумяваше защо хората се делят на партии, защо спорят и се карат, когато в живота има толкова ласки и любов, толкова щастие и красота."
📌"Как тъй някой ще ми заповядва да му предам имота си до шуш в еди-кой си ден, да ме обижда на всичко отгоре, а аз да не мога да защитя честта си! Дръж се, казвах си, а не можех да се владея, цял треперех като в треска, стана ми гадно и краката ми се подкосиха. Мислех си какво ще стане със синовете ми отсега нататък и като знаех, че с нищо не мога да им помогна, изгарях от мъка и омраза. Ще трябва, казвах си, да напиша молбата си за членство, да му я отнеса още сега и така да свърши всичко. Тази работа, все едно, няма да ми се размине, ако не сега, догодина най-късно трябва да стане. Откачих някоя и друга година заради синовете, но повече, види се, няма да мога. Кажи-речи, всички влязоха в стопанството, само аз ли ще стърча като кол сред селото! Седнах да напиша молбата си, но щом написах два реда, ръката ми се вдърви. Не мога да продължа, не мога да преглътна волята си и да преклоня глава. А трябва да я преклоня, казвах си, налага се. Времето го налага. Добре, но защо насила? В името на какво ме мачкат като червей, плюят ме в лицето и слагат ръка на имота и честта ми? В името на доброто, казват. Че защо ми е това добро, щом ми го тикат насила в ръцете, натрапеното добро е по-лошо от злото. Както в училище � бият и наказват децата, за да ги учат на ум и разум, а като пораснат, всяко дете става такъв човек, какъвто е трябвало да стане. Умният � умен, глупавият � глупав. А кой знае, мислех си от друга страна, може пък при социализма да бъде по-добре, отколкото сега. Сега боли, но утре няма да боли, както става след операция. Днес ти изрязват живо месо, утре си здрав. Но дали след сегашната операция ще стане по-добре на хората? Ако не излезе сполучлива, едни ще умрат, други ще останат сакати за цял живот."
“� все съм се чудил, какво нещо е туй човешката памет. Искаш да забравиш нещо лошо, да изчистиш душата си, а паметта го пази цял живот. Ако човек нямаше памет, като ангел щеше да живее на този свят. От нея иде всичкото.� За мен беше удоволствие да погледна през очите на всеки един от героите, да усетя атмосферата в Добруджа по това време, за което съм слушал само разкази от баба ми.
За мен това е най-доброто описание - оригинално и разтърсващо- на онзи преломен момент, на онези бурни времена в българското село. Много фин разрез на обществото, правдиво описание на народопсихологията и социалните и икономически аспекти. Не знам дали е пряко отражение на действителността, защото все пак е издадена през социализма, но сравнена с разказите на моите баби и дядовци определено ми оставя усещане за достоверност. Прадядо ми - последен се включил в селското стопанство,а през 70-те пожелал да завещае родната си къща на баща ми и когато седнал пред нотариуса попитал дали не може да му завещае и земите взети от кооператива. Настанало всеобщо смущение и съмнение,че старецът е с всичкия си. Земята, воловете и плугът са били вселената на селския човек, от поколения,от хилядолетия. Все едно е дали има принос в исторически аспект, ако в художествен е пример за блестяща литература на световно ниво.
Необикновени скици на обикновени типажи от българското село, неподготвено за промените след Войната, но въпреки това някак намерило начин да се натамани.
Каквото и да кажа за романа, няма да е достатъчно описателно или оправдаващо оценката, "Хайка за вълци" просто трябва да се прочете, да се изживее.
От всички герои, най-близък ми дойде Киро Джелебов, чета че не съм единствен. Особено ме спечели частта със семейният летопис, същият какъвто аз имам и като първороден ще наследя, за да допълвам. Надявам се ��оят да не завърши като неговия, надявам се да не преживея подобни диви времена, превръщащи човеците във вълци.
Оставям няколко впечатления от текста:
"Че защо ми е това добро, щом ми го тикат насила в ръцете, натрапеното добро е по-лошо от злото."
"Не било законно еди-какво си. Че то всичко на този свят е законно и нищо не е законно. Зависи от коя страна го гледаш. Ако ти отърва, законно е, ако не ти отърва, не е законно. Животът тъй е направен, че всеки си има свой закон. И всеки ограбва другия. По-силният ограбва по-слабия, по-богатият � по-бедния, по-разумният � по-глупавия. И по-красивият ограбва по-грозния, макар и да не го иска."
"Ако човек нямаше памет, като ангел щеше да живее на този свят. От нея иде всичкото. Хубаво направи Иван Шибилев, че ни помами към гората."
Ето моят опит за анализ на този роман, тъй като видях, че малко хора са писали за него.
НАЧАЛОТО И КРАЯТ В нашата литература има няколко емблематични произведения, които по особен начин очертават превратностите в българската съдба от Освобождението насам: "Под игото" - борбата за национално освобождение, "Бай Ганьо" - деформацията на възрожденските нрави и появата на новия собственически дух; тетралогията "Железният светилник" - крахът на идеала за обединена България; "Тютюн" - разрухата на личността в навечерието на една нова епоха; и сега "Хайка за вълци" - преглед на отминалата комунистическа епоха. Описаните "процеси" се открояват с хронологическа кондензираност - само няколко десетки години, и с едновременно протичане, което до голяма степен обуславя вечния проблем на българската действителност: липсата на трайна стабилност в обществения живот, водеща до политическото, икономическо и най-вече нравственото изоставане от световното развитие и до разпада на националното самосъзнание. Чрез мащабния си поглед авторите над отделните исторически периоди гореспоменатите романи са изградили за нас нишка, която можем да проследим и да излвечем поуката за българското и за себе си - за това как сме стигнали до тук и как трябва да живеем, за да променим съдбата си.
Поставил съм "Хайка за вълци" сред тези романи, защото за мен това е именно такова произведение-равносемтка, което надскача тривиалността на останалите литературни опити и притежава заряда на класическото. За него може да се спори много, както е с всеки един от другите големи романи, тъй като той е нееднозначен, комплексен в своите внушения. Освен това "Хайка за вълци" е и литературна граница - отваря и затваря модернистическия период, който настъпва към края на тоталитарната епоха. Възраждането на това направление се дължи на ограничаващата същност на социалния реализъм, наложен от комунистическата партия; на възникването на нужда от "понижаването на обективно-социалния патос и изтъкването на преден план на субективно-личностни проблеми" (така Св. Игов определя причините за ранния модернизъм). Но, от друга страна, тъй като това направление отдавна е идейно изчерпано, и поради големия си художествен магнитуд, Хайка за вълци" служи за затваряне на модернизма и начало на новата постмодернистична епоха с нейното ново мислене и възприемане на света. Тоест, това е роман, който може да се разглежда като исторически и литературен прелом - два от най-важните критерии на класиката.
ПСИХОЛОГИЗЪМ "Хайка за вълци" е едно гениално потапяне в човешката душа. За първи път в българската литература се появяват толкова много конфликти, вътрешни противоречия, трагични развръзки. Ивайло Петров е постигнал своята цел да разкрие типично българското и универсално значимото, така че двете категории се преплитат и допълват в хармонично единство. От една страна, е очертана картината на общността с нейните типични качества и проблеми, но от друга, героите са видени като уникални частици от този голям свят.
Героите в този роман коренно се различават от Вазовите, Алековите и Талевите, макар че също са плод на епическата традиция в българската литература - те не са типизирани. До известна степен героите са близки до Димовите "обречени души". Ивайло Петров обаче е постигнал далеч по-значима психологизация на персонажите. Липсва и изразената социалност на Димовите герои, която неизменно диктува действията им. Новаторството на "Хайка за вълци" се състои в разглеждането на личността изцяло като психологически феномен, а не като плод на своето време (без разбира се да го изключваме като фактор). И на героите не като функция на сюжета, а на сюжета като функция на героите, както самият Ивайло Петров пише в своята книга: "Той тртъгна за гората не да ходи някакви си вълци, не от солидарност към другите, а, както сам мислеше, да гони собствената си мъка".
Изключиелно интересна е структурата на романа. Тя се състои от пет новели, всяка от които е съсредоточена около някой от основните герои. Широко използвано е първоличностното повествование, което позволява по-ефектно задълбаване в човешката мотивация и мисли. Всевиждащият разказвач, без да е същински участник в сюжета, принадлежи към колектива на селото и води действието. Открит е баланс на повествованието - първа, трета и пета глава са от трето лице, а втора и четвърта са от първо лице. Впечатление правят и различните методи за преплитане на сюжета. Авторът често използва ретроспекцията, чрез която се връща назад във времето, за да разясни произхода на душевните сътресения на героите.
ИЗПИТАНИЕТО Всеки един от тях е изправен пред личностно изпитание за смисъла на собствения си живот. Усамотението по време на хайката за вълци е удобен момент, в който те преосмислят житейската си съдба и за пореден път се опитват да достигнат до отговори на големите си въпроси. Драматичността се поражда от невъзможността да намерят разрешение на конфликтите със себе си и с околните, като пречката е наранената им чест. Според Панко Анчев „Хайк� за вълци� е роман, населен с егоцентрици, болезнено честолюбиви и непримиримо горди. Те могат да се примирят с много външни фактори, които ги засягат (политическата ситуация например), но никога с наранената чест. Тя е способна до края на живота им да ги тласка към желанието за отмъщение. А отмъщението, разплатата, е една от основните проблеми на романа. Замесени по отделно в междуличностни спорове (Калчо-Жендо, Иван-Николин, Киро-Стоян), единствено смъртта може да избави героите от дългогодишните напрегнати състояния. Тя е и възмездие, и изкупление.
Другото голямо изпитание, пред което са поставени героите, е новата епоха. Действието в романа обхваща именно 20-60-те години на 19в. Комунизмът от години се опитва да пусне трайни корени в България, но без масова подкрепа. Когато политическата ситуация го налага, животът на героите завинаги се променя. Интересно е, че те не са поставени пред невъзможен конфликт, тъй като непрекъснато се подчертава неизбежността на новия режим. Само че на отделните личности им отнема известно време да се разделят с частната си собственост, а с нея и с цялото си досегашно битие, което е и истинското изпитание. Идва краят на идиличния семеен труд, на възможностите за развитие, на личното мнение.
СОЛЕН КАЛЧО Чрез него се залага и разрешава първият голям конфликт в романа. Калчо е въведен чрез своето честолюбие. Неговата униформа е символ, чрез който мъжа подклажда самочувствието си на важен и способен човек. Показателен е и прякорът му - Троцки. Поддражанието позволява на Калчо да спечели авторитет пред останалите, но в същото време го прави подчертано фалшив и безволеви, защото той не оправдава този авторитет. Попадането му в безизходната ситуация става именно защото той не може да прецени правилно житейската си ситуация и от жажда за личностно облагодеталстване. Така с промяната на прякора му се променя и цялото обществено мнение за него.
Калчо става модел за развитието на конфликтите и на другите герои. Втората фаза се явява опита му за смирение. Сред природата, в труда, при животните той открива личностно спасение, макар и временно. Сцените с описанията на пейзажа пред хижата, с раждането на телето са трогателни и са доказателство за гения на Ивайло Петров да покаже многостранно характера на даден герой. Примирението на Калчо („Всичк� са добри, казва Солен Калчо на жена си, само че, нали ти казвам, животът ги кара да вършат разни работи.") обаче се оказва само привидно, само потискане на истинските чувство. За него смятам най-определящ този цитат: "В дългите часове на размисъл и съзерцание сред природата той стигаше до и една и съща мисъл, че хората ще се оправят само "ако дават път на истината". Но каква бе тази истина, никога не бе мислил, както не си даваше сметка, че може би всеки си има истина. Ето защо с доверие приемаше като своя истината на онзи, който умееше да му я внуши най-убедително, и така стигаше до парадоксалното положение да служи на своята истина и същевременно на много други истини. Така той се луташе между истините и това именно му причиняваше страдание".
ЖЕНДО ХАЙДУТИНА Втората новела градира сюжетно първата, разкривайки истината за подбудите на Жендо при женитбата с Радка. По този начин авторът внушава, че една и съща ситуация може да изглежда различно в очите на различни хора, тоест задълбочава психологизма. Жендо е противоположен като персонаж на Калчо, от където произтича и ненавистта му към него. Докато Калчо "играе" ролята на силната и решителна личност, Жендо е истински смел и готов на всичко човек. За подсилването на това внушение е разказана историята с хайдушките подвизи на героя - контраст с военните подвизи на Калчо.
Планът на Жендо да заграби земята на Калчо осветява личността му. Низката постъпка се конфронтира с току що описаните случки на борба с румънците в името на онеправданите. На очевидният въпрос на читателят защо Жендо не си поставя за цел да отмъсти на Стоян Кралев, който го унижава съзнателно, авторът отговаря: „П�-късно, когато го свалиха, поомекна, но в онези времена беше мъж на място. Вървеше напред, без да се озърта настрани, като истински мъж, а истинския мъж аз не мога да мразя. Ще се карам с него, бой ще се бия, но да го мразя - не.�
И Жендо Хайдутина прави опит да преодолее наранената си чест след като Калчо взема трупа на Радка от дома му. С годините той преживява метаморфоза от дързък и импулсивен мъж в улегнал стопанин, а с това у него се появява и смирението: „П�-късно, като помислих на чиста глава, споделя Жендо, разбрах, че и на него не му е било лесно, че може и да не е знаел какво прави. Щото и той е човек кашкав, знае само да лежи на гръб и да брои звездите, та да пренесе дъщеря си мъртва от една къща в друга, значи не е бил с всичкия си�. Опитът да се потърси оправдание при героите от "Хайка за вълци" е опит да се забрави ударът върху честта, но това се оказва невъзможно. Според Пенко Анчев думите на Жендо в края на новелата: „Н� се старее лесно, момче, туй от мене да го знаеш…�, трябва да се четат: не се забравя лясно, момче, туй от мене да го знаеш.
НИКОЛИН РОГЛьОТО И ИВАН ПЕНКИЛЕРА Третата новела очевидно е най-психологичната и най-комплексно организираната от всичките. Отправната точка на конфликта отново е злополучната сватба, която се явява мястото на преплитане на сюжетите на третата и първите две новели. Авторът въвежда Мона - жената на раздора, сетне повествованието се разделя, за да разкрие по отделно формирането на личностите на двамата герои - единият загатнат като хиперактивен деец, а другият като стеснителен добряк. Напрежението се поддържа от това, че до края не става ясно за какво всъщност е разривът между двамата.
Иван Шибилев е олицетворение на свободната творческа личност. Чрез него и по-късно чрез Мона и Мела се разкрива ролята на ариста в обществото. Той не се интересува от забрани, а даже се мотивира от тях. Води вятърничав живот, но на стари години започва да съжалява и се замисля: дали е трябвало да го изживее така. Големият грях на Иван е, че открадва Мона. Това прави, защото смята любовта й към него за даденост. Докато Мона го иска, Иван не й обръща нужното внимание, но когато я вижда с Николин ревността му предопределя действията му. Така той става жертва на страстта си и се отказва от големите си цели.
Николин е характеризиран чрез наивността. Неговият поглед над света е простодушен, продиктуван от вярата в доброто и любовта, затова и останалите лесно го манипулирт, затова и му лепват прякора Рогльо. Дори когато Иван Шибилев му признава за Мона и за Мела той пак не може да приеме истината. Причината трябва да се търси за пореден път в наранената чест - Николин предпочита да живее в илюзия, отколкото да допусне такова огромно предателство; да допусне, че животът му е бил лъжа.
Ключово място в тази новела и въбще в целия роман имат записките на Деветаков. На мен лично ми се стори, че вмъкването им е прозрачен похват за директно излагане на философията на автора, което не ми хареса. И все пак изложените мисли носят един силен интелектуален заряд, недостижим за останалите герои. Чрез разискването на метафизични въпроси за смъртта, за смисъла на живота, за Бога Ивайло Петров отваря все по-явно текста си към територията на универсалното. Деветаков се самоубива, защото е поставен в състояние на объркване, в което не знае как да устрой живота си, как да се примири със своята земна същност: "А смъртта, нелепата, безмилостната смрт, осстава като ужасна присъда над човека. Мисълта за нея обезмисля по-нататъшния м иживот. За да я преодолея, трябва да я приема. А нямам сили за това. Вечният мрак, в който трябва да потъна, ме хвърля в ужас и сковава волята ми. Не мога, не мога да превъзмогна инстинка си за живот. Тази сляпа сила ме дърци в ръете си. Колко са щастливи ония безумци, ония нищи духом, юродиви и душевно болни, които изгарят от нетърпение да умрат час по-скоро, за да отидат при своя бог". Историите на Иван Шибилев и Николин се срещат в Мела, която и двамата обичат безвъзвратно. Поради извършения грях обаче, Иван трябва да умре, изкупувайки и възмездявайки вината си.
СТОЯН КРАЛЕШВИЛИ Стоян е героят, който присъства във всяка новели и който прави зло на всички останали. Неговата история е разказана от името на брат му Илко Кралев, като по този начин се излага и историята на Илко. Тук се забелязва една от повтарящите се теми за любовта и невъзможността да откриеш любовното щастие.
Стоян е идеологическият човек, който винаги се води в действията си от комунистическите си убеждения. Според него всяка лоша постъпка е оправдана, ако се върши в името на общото благо и нито едно добро не може да бъде постигнато без жертви. Решеността да постигне "идеалното общество" по какъвто и да е начин обаче го превръща от чувствителен и отговорен човек в диктарор и студен властник, не по-добър в нравствено отношение от "фашистите". Чрез него авторът внушава, че равенството не значи добро, както по-късно ще каже Киро Джелебов, ако е постигнато чрез репресия и неморалност (олицетворение на Стоян): "...за пръв път човек трябва да се откаже от своето. Да бъдат всички равни, да станат добри. От дълго време си мисля какво общо може да има равенството с добрвото. Има бедни и добри хора. Има и богати, а лоши. Значи доброто не зависи от това кой колко ризи има на гърба си, а от нещо друго. Отсега нататък ще заповядат на хората да станат равни, е им заповядат, значи, да станат и добри. Дано пък станат! [...] Добре, но защо насила? В името на какво ме мачкат като червей, плюят ме в лицето и слагат ръка на имота ми. В името на доброто, казват. Че защо ми е това добро, щом ми го натикват насила в ръцете, натрапеното добро е по-лошо от злото."
Безмилостните и подли постъпки на Иван Кралев дори към най-близките му приятели го превръщат в откровено негативен образ, поради което заплаща с живота си. Той е единственият, който става жертва на убийство, тъй като това е единственият начин да бъде разрешен конфликта между двамата герои - или Киро трябва да се самоубие (неуспешно), или да го убие.
КИРО ДЖЕЛЕБОВ С тази новела завършва романът. Киро е най-пълнокровният и симпатичен герой от всичките. Той е здраво стъпил на земята, отдаден на труда, обича образованието, не мрази никого, не крои планове как да се облагодетелства. Единствените му грижи са за децата му - как да си изхрани и изучи. Той обаче става жертва на времето и е принуден да се раздели с предишния си живот. Киро не разбира защо трябва да постъпи в новото стопанство, защо трябва да се примири, но все пак прави компромис с честта си.
Важна част от новелата е темата за християнството. Киро е истински вярващ, търсещ спасение в религията. Той обаче е и този, който се усъмнява, защото разбира, че тя не винаги дава правилните отговори. Показателна е сцената с Господ, докато Киро е заровен в земята. Защо Бог кара Авраам да убие сина си? Защо Иска е готов да го направи, а не предлага своя живот? Интересно е, че Киро сравнява Бог със Стоян Кралев (тоест Партията) - в неговите очи и двата образа са свързани със сляпата вяра, с компромиса и прикритото зад идеалите зло. Затова и в края на романа героят казва: "Друг бог трябваше да си измислят, този е безбожен! Този се грижи само за себе си, за славата и властта си, а човеците обезличава, за да му служат и да го величаят".
РАВНОСМЕТКАТА "Хайка за вълци" поставя фундаментални въпроси за човешкото съществуване: за смисъла му, за честта, за отмъщението, за идеологиите и религията. Конкретни отговори не са дадени, но това не и целта на автора, защото по-важно е самото им задаване. Героите в романа са представители на едно "вълчо общество" (Панко Анчев), каквото, за жалост, е и днешното. Четейки за неговите грешки, гледайки отстрани опита на нашата нация през последните години, ние можем да се поучим и да се поправим. Защото българинът е приспособимо същещество, способно да преодолява този исторически хаос. Тепърва предстои в нашето общество да настъпи стабилност, която да ни позволи да се извисим духовно, но както в "Хайка за вълци" - всичко зависи от нас самите.
П.П. Очаквам в следващите 10-20 години този роман да бъде включен в учебната програмата, защото безспорно има огромно историческо и литературно значение.
This entire review has been hidden because of spoilers.
"Хайка за вълци" е неслучайно любимият ми български роман. Разнообразието и богатството на вътрешния свят на героите е забележително. Засегнати са много и разнообразни теми: За живота и смъртта, за наличието и отсъствието на Бог, за несъответствието между поведението на старозаветния Бог и модерното схващане за добро и зло, за трудностите в съвременния живот, за болестите (един от героите е смъртоносно болен, а друг -жестоко преобразен). Не са подминати и актуални за времето си теми: насилствената колективизация от престъпния комунистически режим, вкарването на хората в ТКЗС, отнемането на земите им.
Петима души, на пръв поглед с нищо общо помежду си, а всъщност с толкова много допирни точки. Ивайло Петров майсторски преплита историите на тези хора, като едновременно с това противопоставя различните типажи герои, за да засили контраста между тях. Замисълът с "хайката" адски много ми хареса и смятам, че накрая всеки герой получи своя справедлив край. Атмосферата в романа силно напомня на онези типично български прозаични произведения, които са ми огромна слабост. Фаворит за мен е историята на Николин и Иван Шибилев, но и тази на Киро Джелебов ми направи силно впечатление.
In "Wolf Hunt," the threads of village passions come together as a group sets off on a wolf hunt that serves as a pretext for something even more murderous. Living side-by-side for decades, right through the upheavals of WWII and forced collectivization, has inflamed resentments rather than drawing people together, leading to a violent denouement.
Long, dense, and complex, in the tradition of East European prose, the story is told through multiple narrative voices, utilizing flashbacks and flash-forwards, internal monologue, inserted documents such as letters and journal entries, and generous portions of skaz, or oral/dialectical speech integrated into the text. The effect may be somewhat disconcerting to the Western reader more used to the mental candy of contemporary genre fiction or the stylings of Hemingway and his imitators, but it provides a richness, a depth, and a sense of interiority that a sparer style cannot achieve.
We are given the history of an approximate two-decade period, from WWII into the 1960s, of a single small village, as experienced by different village inhabitants, some of whom are mortal enemies of the others. The result is something like a very subtle detective novel, as we are told first one side of the story, and then another, completely different side that throws the events and the characters in an entirely new light, while minor events and characters in one chapter become central in the next. Along the way we are given a precis of mid-20th-century Bulgarian history and the attempts at collectivization and building a communist society. Readers familiar with Russian history and literature of the period, which is more widely known in the West than that of Bulgaria, may find the comparisons between the two to be particularly interesting, and for any reader this will be a fascinating introduction to a literature and culture that all too rarely receives exposure in the West. Not a quick read, but an extremely worthwhile one for anyone interested in Eastern Europe, especially its smaller and lesser known regions. Readers looking for something culturally exotic should take this opportunity to acquaint themselves with a literature they are unlikely to find elsewhere.
My thanks to NetGalley and the publisher for providing a review copy of this book. All opinions are my own.
Прекрасна книга. Съжалявам само, че не съм я прочела по-рано.
Тя разказва за събитията преди и след 9ти септември през призмата на обикновения селски човек и в дълбочина проследява мечтите и трудностите, през които преминават различните герои. Въпросите, които се повдигат и отговорите, до които достигат не са никак розови, но пък описанието на този процес е наистина въздействащо. Приятно четене!
Една много близко на сърцето за всеки българин книга. Уникална и увлекателна, даде ми много добра и за съжаление печална представа за неволите и проблемите на нашите баби и дядовци, които са живели в толкова смутни времена.
Обожавам да чета селото, да чета откъде идваме, а когато е и в комбинация с такива майсторски преплитания, просто не ми се говори. Бедно ще е. Голяма българска книга.
Ами няма такава книга! Защо не сме я учили едно време - не знам.. Прекрасно написана, богат език, грабва те по всеки параграф.. Романът започва със събиране в селската кръчма, където всеки носи от домашното си вино, хем да се похвали, хем и да опита от чуждото. И така в този студен зимен ден се получава вест, че около селото бродят вълци. Моментално се организира хайка, грабват се пушките и патрондажа и се отива в гората. И тук Ивайло Петров ни разказва как се е развил животът на всеки един от 6-те персонажа, за да стигне до точно този момент в мразовитата гора, с пушка на рамо. Рисува сложна и многопластова картина, защото такива са и човешките взаимоотношения - изпъстрени с върхове и низове и макар върховете да ни правят истински щастиви, паденията са тези, които помним цял живот, още повече тези, които са по чужда вина. А в снежната буря не всеки ще пребори миналото и ще посрещне утринта.
Tr. Angela Rodel. There’s no getting away from the fact that this is a pretty dense read but at the same time it’s completely absorbing. Less about a wolf hunt and more about intersecting lives in a Bulgarian village before and after collectivisation, this is a wonderful study in how different characters respond in highly charged (and fluid) political situations. Shot through with petty argument after petty argument and then with the occasional more substantial betrayal there’s not much to feel upbeat about, but somehow for the most part this doesn’t feel oppressive (except when it really wants to) and I think that’s because there’s still something quite beautiful about the descriptions of everyday village life. In my opinion a must read for anyone who enjoys Eastern European literature.
Невероятна книга. Героите и са дълбоки и истински, начинът, по който е развита историята е прекрасен, държи те през цялото време и не те пуска до края. А колко мъка има насъбрана вътре, думи не могат да опишат.
Стигнах до книгата от една друга, която описваше цензурата преди 1989та, и наистина е интересно, че е прокарана. От сегашната гледна точка обаче доста неща вътре изглеждат омекотени - няма нищо за лагерите, разправата около 9ти е доста малка, народен съд и т.н. няма. Чудно ми е какво ли щеше да е, ако беше написал книгата 20-тина години по-късно.
За книгата несъмнено е писано много. Аз ще си оставя тук само две бележки: - Много обичам всичко да се навързва и да не остават немарливо висящи краища. - "Отмъщение" не е точната дума. Тези герои нямат избор. Техните коловози толкова са се стеснили, че те трябва да причинят смърт въпреки вътрешната си съпротива, а не благодарение на жаждата си за мъст. И това "стесняване" кулминира в жребия (дори случайността влиза в същите коловози), теглен от селския артист/бунтар/клоун (колко подходящо за Пъклото). А в тълковния речник второто значение на "жребий" е "съдба, участ".
best book i’ve read so far this year. so good, that i even convinced my other half, who’s Bulgarian, to get the original Bulgarian version to read, just so we can discuss the book afterwards. enjoying every bit of it, in fact, i was reading it super slow as it is the only book by Ivailo Petrov that’s been translated to English, and because it’s so good i felt reluctant to end it so soon.
Изключителен роман! Невероятно написана и увлекателна илюстрация на един народ, на “вълците� и “овцете� му, на коренната промяна в човешкото самосъзнание, след като се докосва до властта. Илюстрация на обикновените човешките потребности и емоции в едно време на тихо шушукане, подозрителност и фалшиво чувство за общност и приемственост.
Прекрасна история за криворазбраната жажда за власт и обществено положение, за тарикатлъка и липсата на свобода, но и за косвените невинни жертви на комунизма, които, от друга страна, са и негови мълчаливи съучастници.
Щях да напиша, че съм силно впечатлен от Ивайло Петров и неговата "Хайка за вълци". Истината обаче е, че се чувствам разтърсен. Тази книга, според мен, е поредното доказателство, че ако все още можем да говорим за някакво общобългарско национално богатство, то това безспорно е българската литература. Него поне няма как и няма кой да ни го открадне. Или поне така ми се струва. Дали обаче ние българите го познаваме и ценим достатъчно? Съмнявам се. Пред очите ми, страница след страница, авторът се легитимира като умел разказвач и истински народопсхихолог. Познавач в най - тънки детайли на това странно, диво, нелогично и в същото време толкова красиво и необяснимо нещо като българската душевност. Прави впечатление голямата любов и внимание, с които той изгражда един по един цялата тази галерия от богати образи и характери. Това, според мен, придава на романа едно от най-големите му достойнства, правейки го една много човешка книга. Някак между другото и между редовете Ивайло Петров казва истини за действителността в България през 50-те и 60-те години на миналия век, които дълго време бяха грубо натикани зад митологемите на комунистическия режим. Като снимка на другаря Сталин, закачена на стената в някой селсъвет, а около нея - следи от рамката на портрета на цар Борис III. Изричането на глас на тези истини дълги години беше немислимо, а днес те отново са неудобни за една партия. На всичкото отгоре романът е богат и с многото изстрадана философия в себе си. Представена по елегантен начин, тя не ти дава готови отговори и морални алгоритми, а те кара да се замислиш. А това - мисленето, както е известно, е едно от нещата, които никой режим не харесва. Не си спомням точно коя книга бяха нарочили като "Българската Библия", но ако трябва да продължа в тази стилистика, то вече съм сигурен, че "Хайка за вълци" задължително трябва да бъде едно от евангелията в нея.