What do you think?
Rate this book
Отклонение
„Отклонение� е сред най-обичаните романи на незабравимата българска писателка Блага Димитрова. С книгата си тя успява да ни разкрие любовта във всичките й форми и измерения, независимо от това дали ни носи радост, тъга или разочарование: „Независим� от това изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание�. „Отклонение� е роман за невъзможността влюбените да се завърнат в миналото и да изживеят любовта си. Единственото, което им остава, е истината, че „� живота са повторими само напразните усилия да се върне пропуснатото�.
208 pages, Paperback
First published January 1, 1967
51 people are currently reading
939 people want to read
About the author
Blaga Dimitrova
51books171followersBG: Блага Димитрова
Blaga Nikolova Dimitrova (2 January 1922 � 2 May 2003) was a Bulgarian poetess and Vice President of Bulgaria from 1992 until 1993.
Born to a mother teacher and a father lawyer, Blaga Dimitrova was raised in Veliko Tarnovo and then moved to Sofia. She finished High School in 1942, and Slavic Philology at the University of Sofia in 1945.
In the 1970s, her works became more critical of the communist government, and she received reprimands for not being politically correct. Four of the poetry books Dimitrova wrote in the 1970s- "Fireflies Fading", "Rubber Plant", "Questions", and "Hobbyada"- were all rejected by state publishing houses with no specific reason given.
Blaga Dimitrova was the inspiration behind John Updike's short story "The Bulgarian Poetess".
During the Vietnam War, Dimitrova visited the country several times as a journalist, and in 1967 adopted a Vietnamese girl. Dimitrova was married to literary critic Jordan Vasilev.
She died on May 2, 2003.
Blaga Nikolova Dimitrova (2 January 1922 � 2 May 2003) was a Bulgarian poetess and Vice President of Bulgaria from 1992 until 1993.
Born to a mother teacher and a father lawyer, Blaga Dimitrova was raised in Veliko Tarnovo and then moved to Sofia. She finished High School in 1942, and Slavic Philology at the University of Sofia in 1945.
In the 1970s, her works became more critical of the communist government, and she received reprimands for not being politically correct. Four of the poetry books Dimitrova wrote in the 1970s- "Fireflies Fading", "Rubber Plant", "Questions", and "Hobbyada"- were all rejected by state publishing houses with no specific reason given.
Blaga Dimitrova was the inspiration behind John Updike's short story "The Bulgarian Poetess".
During the Vietnam War, Dimitrova visited the country several times as a journalist, and in 1967 adopted a Vietnamese girl. Dimitrova was married to literary critic Jordan Vasilev.
She died on May 2, 2003.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 110 reviews
November 11, 2013
Безкрайно любима.
Поезия в проза.
Една от най-красивите любовни истории.
Една студентска любов, която се заражда заедно с градежа на комунизма - действието се развива непосредствено след 9-ти септември. Двама млади човеци с амбиции; двама млади човеци, които се опитват да се пазят от емоциите и чувствата си; 10 дни (или май бяха девет?) любов като на кино; и една среща няколко десетилетия по-късно: той - успял инженер в разгара на соц-а, тя - археолог, който се рови по останките от историята - контрастът е предадеден брутално ярко. Действието скача между преди и сега, сега и преди, не, да, не, да...
Поезия в проза.
Една от най-красивите любовни истории.
Една студентска любов, която се заражда заедно с градежа на комунизма - действието се развива непосредствено след 9-ти септември. Двама млади човеци с амбиции; двама млади човеци, които се опитват да се пазят от емоциите и чувствата си; 10 дни (или май бяха девет?) любов като на кино; и една среща няколко десетилетия по-късно: той - успял инженер в разгара на соц-а, тя - археолог, който се рови по останките от историята - контрастът е предадеден брутално ярко. Действието скача между преди и сега, сега и преди, не, да, не, да...
August 15, 2021
Голяма, голяма книга. Съкрушителна в своя откровен прочит за изгубеното време, за изгубения човек, за изгубения смисъл на живота и изгубването в търсенето на тоя прословут смисъл.
Поезия, надрана от острите ръбове на действителността.
Тази книга няма нужда от анализ или представяне. Достатъчно ще бъде да извадя няколко цитата и сентенции. Дотогава - прочетете я. Възможно най-скоро. Само който не се е разделял с някоя любов, само който не е бил млад и не е посрещал живота като ширнало се поле насреща му - страшно и необятно, с блеснал отсреща хоризонт; като безкрайно двупосочно шосе напред и назад, само той не би почувствал "Отклонение".
Още веднъж ще изкажа безкрайното си възхищение от Дария Митушева - омагьосващият глас, с който слушах книгата в Сторител.
Поезия, надрана от острите ръбове на действителността.
Тази книга няма нужда от анализ или представяне. Достатъчно ще бъде да извадя няколко цитата и сентенции. Дотогава - прочетете я. Възможно най-скоро. Само който не се е разделял с някоя любов, само който не е бил млад и не е посрещал живота като ширнало се поле насреща му - страшно и необятно, с блеснал отсреща хоризонт; като безкрайно двупосочно шосе напред и назад, само той не би почувствал "Отклонение".
Още веднъж ще изкажа безкрайното си възхищение от Дария Митушева - омагьосващият глас, с който слушах книгата в Сторител.
March 23, 2015
Роман за любовта. За голямата любов. За неизживяната любов. За студентската любов. За загубената любов.
Тъжна история за силната любов,която пари и прояжда.
Всичко тръгва от един бас, стигайки до любовта на живота им. Като всяка друга бива преплетена от караници, прегръдки, парещи и страстни целувки, но стигайки до своя край. Като всяка игра и тази има своя край. Любовта може да се забравила и нарочно да бъде скрита, но чувствата всеки ден ще напомнят на Неда и Боян какво са загубили и как раната 17 години ще бъде отворена.
Докато не минават тези 17 години и най-добрият приятел на човека - колата няма да иска вода и да извика тази пареща любов обратно. Тези 4-тири очи веднага се познават. Тези 2 сърца си принадлежат. Искрате се запалва, но годините тежат. Всеки е изградил семейство, има деца и кариера, но тайно и дълбоко в дърцето бленда за този миг. Проклина раздялата и чака мига. Ето го и ОТКЛОНЕНИЕТО, което ще ги събера. Една "ненапита" кола, събира две принадлежащи си сърца. Но времето е минало. Всеки има свой друг живот. Любовта вече не е на първо място. Тук са намесени и деца. Не си вече на 20 за да кажеш: "Майната му, любовта е опиат", тук има важност поколениетоз, което ще оставиш, а не любовта, която ще ипиташ. Личността ти е заместена от продължаването на рода. Любовта ти вече е скрита дълбоко в сърцето. Всичко е различно, някак друго. Някак скрито, някак бленусано и чуждо. Помниш топлината на мъжката ръка и усмивката на племенните женски устни толкова добре, а изглеждат толкова далечни. 17 години изписват твоята любов. И чакал отклонението така бленусано, както идва така си и отива. Вече не сте същите Боян и Неда, а сте се превърнали в родители, в кариеристи и половинки на някой друг, чакащ половината си вкъщи в топлия дом, при семейството си.
Това отклонение е както бленусано, така и далечно. Идва момента, а ти вече си друг, вече не си младият влюбен студент.
Времето минава, градът наближава, тръпката расте, но ти не можеш да отвориш сърцето си, защото принадлежиш другаде. Нямате нищо общо, освен 10-те дни, които бяха вашия живот. 10 дни, а цял живот. Всичко друго - задължения и оцеляване.
Денят минава, а вие не сте се доближили и със секунда до онова пламенно време на любов и топлина. Денят минава, а вие не сте си казали нищо. Денят минава и някой заминава. Любовта отново ви се изплъзва. Идвате отново в настоящето, където ви чакат конференции, деца, дом, разкопки и любов по задължение.
Всичко си има край. Дали вашият край е дошъл, не се знае. Боян и Неда отново биват разкъсани от времето, отново биват отдалечени, сърцата им отново няма да бъдат събрани.
Книга, която трябва да се изживее. Това не е обикновен роман, това е откровение. Любов, която пари и изгаря. Това е любовта на Боян и Неда.
Прекланям глава пред великата Блага Димитрова. Всеки влюбен трябва да прочете това "Отклонение". Като главен герой за мен е съдбата. От нея може да очакваме най-неочакваното и романът е точно такъв - неочакван.
Тъжна история за силната любов,която пари и прояжда.
Всичко тръгва от един бас, стигайки до любовта на живота им. Като всяка друга бива преплетена от караници, прегръдки, парещи и страстни целувки, но стигайки до своя край. Като всяка игра и тази има своя край. Любовта може да се забравила и нарочно да бъде скрита, но чувствата всеки ден ще напомнят на Неда и Боян какво са загубили и как раната 17 години ще бъде отворена.
Докато не минават тези 17 години и най-добрият приятел на човека - колата няма да иска вода и да извика тази пареща любов обратно. Тези 4-тири очи веднага се познават. Тези 2 сърца си принадлежат. Искрате се запалва, но годините тежат. Всеки е изградил семейство, има деца и кариера, но тайно и дълбоко в дърцето бленда за този миг. Проклина раздялата и чака мига. Ето го и ОТКЛОНЕНИЕТО, което ще ги събера. Една "ненапита" кола, събира две принадлежащи си сърца. Но времето е минало. Всеки има свой друг живот. Любовта вече не е на първо място. Тук са намесени и деца. Не си вече на 20 за да кажеш: "Майната му, любовта е опиат", тук има важност поколениетоз, което ще оставиш, а не любовта, която ще ипиташ. Личността ти е заместена от продължаването на рода. Любовта ти вече е скрита дълбоко в сърцето. Всичко е различно, някак друго. Някак скрито, някак бленусано и чуждо. Помниш топлината на мъжката ръка и усмивката на племенните женски устни толкова добре, а изглеждат толкова далечни. 17 години изписват твоята любов. И чакал отклонението така бленусано, както идва така си и отива. Вече не сте същите Боян и Неда, а сте се превърнали в родители, в кариеристи и половинки на някой друг, чакащ половината си вкъщи в топлия дом, при семейството си.
Това отклонение е както бленусано, така и далечно. Идва момента, а ти вече си друг, вече не си младият влюбен студент.
Времето минава, градът наближава, тръпката расте, но ти не можеш да отвориш сърцето си, защото принадлежиш другаде. Нямате нищо общо, освен 10-те дни, които бяха вашия живот. 10 дни, а цял живот. Всичко друго - задължения и оцеляване.
Денят минава, а вие не сте се доближили и със секунда до онова пламенно време на любов и топлина. Денят минава, а вие не сте си казали нищо. Денят минава и някой заминава. Любовта отново ви се изплъзва. Идвате отново в настоящето, където ви чакат конференции, деца, дом, разкопки и любов по задължение.
Всичко си има край. Дали вашият край е дошъл, не се знае. Боян и Неда отново биват разкъсани от времето, отново биват отдалечени, сърцата им отново няма да бъдат събрани.
Книга, която трябва да се изживее. Това не е обикновен роман, това е откровение. Любов, която пари и изгаря. Това е любовта на Боян и Неда.
Прекланям глава пред великата Блага Димитрова. Всеки влюбен трябва да прочете това "Отклонение". Като главен герой за мен е съдбата. От нея може да очакваме най-неочакваното и романът е точно такъв - неочакван.
January 26, 2018
Имах трудно начало с "Отклонение" и най-вече с първите ѝ 30-тина страници, но завърших книгата влюбена в стила, в който е написана и пленена от историята на героите в нея. Писането на Блага Димитрова беше въздействащо, красиво, а историята, която разказваше - романтична, но и тъжна, с предначертан край.
Ако времето ми позволи, скоро ще се насоча и към някой друг неин роман.
Ако времето ми позволи, скоро ще се насоча и към някой друг неин роман.
May 23, 2020
След "Лавина", "Пътуване към себе си" и "Копнеж" дойде време и за "Отклонение". Бях слушал няколко десетки пъти за тази книга, тази история. Имах големи, огромни очаквания. По стечение на обстоятелствата прочитането ѝ го отлагах с години, но Storytel ми помогнаха да поправя този пропуск или просто сега беше моментът за нея...
Очарован съм! Не!! Възхитен съм! За пореден път осъзнавам величеството на Блага Димитрова. След тази книга вече с ръка на сърцето мога да кажа, че е любимият ми български автор. Тази описателност на усещанията и душевните терзания на персонажите е неповторима и разпознаваема. Липсваше ми.
Очарован съм! Не!! Възхитен съм! За пореден път осъзнавам величеството на Блага Димитрова. След тази книга вече с ръка на сърцето мога да кажа, че е любимият ми български автор. Тази описателност на усещанията и душевните терзания на персонажите е неповторима и разпознаваема. Липсваше ми.
September 22, 2021
Вгледай се в това лице. Вгледай се внимателно. Не го ли познаваш? Поглед, вторачен напред в нещо, което всеки миг може да се появи, нещо, от което зависи всичко. Ако отделиш само лицето, опитай се да разгатнеш какво го поглъща така. Съсредоточено тъкмо пред научно откритие. Или при обезвредяване на мина. Или устремено към жена в мига на върховно желание...
Не. Това е твоето собствено лице зад волана. Пред него е течението на асфалта.
Така започва една от най-емблематичните книги на Блага Димитрова. С нейното творчество се запознах в университета и съм благодарен, че наскоро отново се върнах към тази история. Сега, след препрочитането на „Отклонение�, знам, че това е един от най-любимите ми български романи. Каквото и да напиша за него ще бледнее, така че няма да се опитвам, но искам повече хора да го прочетат, да го обичат, да го прегръщат и да го пазят в себе си завинаги. Нека романът говори сам за себе си:
Едно малко отклонение от пътя ни срещна. А дали целият ни живот, не е бил едно отклонение?
Защото в паметта има винаги тъга по загубеното. А тъгата е поезия.
Бяхме обяздили два противоположни вятъра и препуснали в две обратни посоки. И все пак, макар и с огромни заобиколки, макар и със зигзаги, ние бяхме вървели през годините един към друг. Неотменно един към друг. За да се срещнем тъкмо в тоя ден. В тоя зрял летен ден, събрал всички ни дни, минали и идни, пропуснати и неосъществени.
Гмурваме се навътре в шарени сенки. Градината навлиза в нас, а не ние в нея. Поемаме дълбок дъх да напоим душите си с тоя нежен лъх на плодове. Обгръща ни целебна тишина и покой. Само такъв покой, далече от шумотевица и бързане, е плодоносен. Дръвчетата са зелени гнезда на прохладен ветрец. Избликва свежест от всяка наша стъпка. Вдигаме един към друг ведри погледи, измити в зеленината, погълнали небето. Очи! Това са нашите небеса, под които можем да виреем ние. Разбираме, че сме живели досега без небе.
Не. Това е твоето собствено лице зад волана. Пред него е течението на асфалта.
Така започва една от най-емблематичните книги на Блага Димитрова. С нейното творчество се запознах в университета и съм благодарен, че наскоро отново се върнах към тази история. Сега, след препрочитането на „Отклонение�, знам, че това е един от най-любимите ми български романи. Каквото и да напиша за него ще бледнее, така че няма да се опитвам, но искам повече хора да го прочетат, да го обичат, да го прегръщат и да го пазят в себе си завинаги. Нека романът говори сам за себе си:
Едно малко отклонение от пътя ни срещна. А дали целият ни живот, не е бил едно отклонение?
Защото в паметта има винаги тъга по загубеното. А тъгата е поезия.
Бяхме обяздили два противоположни вятъра и препуснали в две обратни посоки. И все пак, макар и с огромни заобиколки, макар и със зигзаги, ние бяхме вървели през годините един към друг. Неотменно един към друг. За да се срещнем тъкмо в тоя ден. В тоя зрял летен ден, събрал всички ни дни, минали и идни, пропуснати и неосъществени.
Гмурваме се навътре в шарени сенки. Градината навлиза в нас, а не ние в нея. Поемаме дълбок дъх да напоим душите си с тоя нежен лъх на плодове. Обгръща ни целебна тишина и покой. Само такъв покой, далече от шумотевица и бързане, е плодоносен. Дръвчетата са зелени гнезда на прохладен ветрец. Избликва свежест от всяка наша стъпка. Вдигаме един към друг ведри погледи, измити в зеленината, погълнали небето. Очи! Това са нашите небеса, под които можем да виреем ние. Разбираме, че сме живели досега без небе.
July 13, 2020
Красива, тъжна, поетична...
July 31, 2018
Мисля, че Хайтов беше казал в един от разказите си нещо като: “Едн� часче бягане, едно животче връщане� (по памет). И цял живот връщане няма. Прекрасна поезия в проза, всичко е хубаво в тази книга - и любовта, и сляпата гордост, и житейската река, която влачи към другия бряг, и билезнената красота на отлетелия миг, който осмисля цял един живот.
January 25, 2017
През цялото време докато чета "Отклонение" не мога да се оттърся от образа на Невена Коканова. Всяко отмятане на коса, всяко движение, всеки смях и жест на Неда кара нейното лице да изплува пред очите ми. И всъщност се изненадвам, когато по-късно проверявям и виждам, че именно тя изиграва нейната роля във филма. Идеална е за тази роля и все пак не го очаквах.
Не знам защо започнах с това. Малко ми е трудно да подредя мислите си. Това е третата книга на Блага Димитрова, която чета (след "Лавина" и "Пътуване към себе си") и точно както и предишните два пъти след края й се чувствам заситена с емоции.
Блага Димитрова има свой собствен почерк на писане. Прозата й е като поезия - нежна, философска, противоречива, лека и в същото време толкова силна и въздействаща. Грабва те като есенен вятър, откъсва те от клона, на който досега така уютно си се поклащал, и те понася във вихъра си. Без значение каква история разказва, тя всъщност винаги пише за Любовта. Любовта с главна буква - безкомпромисна, чиста, първична, истинска и искрена, неизискваща и вечна. Любов отвъд всичко и всички.
“Сам� една любов признавам на тоя свят � да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание.�
Нейните герои Неда и Боян се окават в урагана на това красиво и жестоко противоречие. Млади, живи, влюбени - един в друг и всеки в живота. Двамта са противоречиви като деня и нощта. Тя увлечена по миналото, той забързан в бъдещето. Тя - усмихната, вечно засмяна в най-неподходящия момент, той - свъсен като облак.
Толкова е различен животът, когато си на 20. Всичко е възможно и сигурно заради това така с лека ръка двамта позволяват на гордостта им да ги отведе в две различни посоки. Когато си на 20 не просто вярваш, а знаеш, че можеш да се справиш с всичко. Не че по-късно не можеш, но тогава вече започват часовете на примирението. Примирение с отминалата младост, изпусните мигове, неизживянта любов.
Неда и Боян ще се срещнат отново 17 гдини по-късно. всеки вкарал живота си в удобния коловоз на семейство и кариера, всеки малко променен, малко остарял и все пак същите. Една среща, с която ще се опитат да възкреят любовта си, за да осъзнаят, че тя никога не е угасвала. Но могат ли да върнат отново младостта си? Могат ли да изживеят това, което не са си позволили да изживеят тогава? Тогава е било прекалено рано, а сега е сякаш вече прекалено късно. Любовта не признава полувинчати слова и действия. Не и Любовта на Блага - тя е всепоглъщаща, стихийна и безкомпромисна. Не можеш да я подчиниш на правила и норми.И не бива.
„Бягайк� от любовта, ограбвам чувството и се самоограбвам. Светът обеднява� Нека си разбия главата. Да спя на гол камък. Но да не затъвам в това тресавище на полуживот, полулюбов, полусмелост.�
Любовта и младостта трябва да се изживеят, защото подминеш ли ги, не се връщат. Подминеш ли ги, загърбваш цял един живот.
Не знам защо започнах с това. Малко ми е трудно да подредя мислите си. Това е третата книга на Блага Димитрова, която чета (след "Лавина" и "Пътуване към себе си") и точно както и предишните два пъти след края й се чувствам заситена с емоции.
Блага Димитрова има свой собствен почерк на писане. Прозата й е като поезия - нежна, философска, противоречива, лека и в същото време толкова силна и въздействаща. Грабва те като есенен вятър, откъсва те от клона, на който досега така уютно си се поклащал, и те понася във вихъра си. Без значение каква история разказва, тя всъщност винаги пише за Любовта. Любовта с главна буква - безкомпромисна, чиста, първична, истинска и искрена, неизискваща и вечна. Любов отвъд всичко и всички.
“Сам� една любов признавам на тоя свят � да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание.�
Нейните герои Неда и Боян се окават в урагана на това красиво и жестоко противоречие. Млади, живи, влюбени - един в друг и всеки в живота. Двамта са противоречиви като деня и нощта. Тя увлечена по миналото, той забързан в бъдещето. Тя - усмихната, вечно засмяна в най-неподходящия момент, той - свъсен като облак.
Толкова е различен животът, когато си на 20. Всичко е възможно и сигурно заради това така с лека ръка двамта позволяват на гордостта им да ги отведе в две различни посоки. Когато си на 20 не просто вярваш, а знаеш, че можеш да се справиш с всичко. Не че по-късно не можеш, но тогава вече започват часовете на примирението. Примирение с отминалата младост, изпусните мигове, неизживянта любов.
Неда и Боян ще се срещнат отново 17 гдини по-късно. всеки вкарал живота си в удобния коловоз на семейство и кариера, всеки малко променен, малко остарял и все пак същите. Една среща, с която ще се опитат да възкреят любовта си, за да осъзнаят, че тя никога не е угасвала. Но могат ли да върнат отново младостта си? Могат ли да изживеят това, което не са си позволили да изживеят тогава? Тогава е било прекалено рано, а сега е сякаш вече прекалено късно. Любовта не признава полувинчати слова и действия. Не и Любовта на Блага - тя е всепоглъщаща, стихийна и безкомпромисна. Не можеш да я подчиниш на правила и норми.И не бива.
„Бягайк� от любовта, ограбвам чувството и се самоограбвам. Светът обеднява� Нека си разбия главата. Да спя на гол камък. Но да не затъвам в това тресавище на полуживот, полулюбов, полусмелост.�
Любовта и младостта трябва да се изживеят, защото подминеш ли ги, не се връщат. Подминеш ли ги, загърбваш цял един живот.
June 24, 2016
Уникална, вълшебна, истинска поезия в проза.. Жалко, че не съм писател и не мога да я опиша с думите, които заслужава. Радвам се, че от издателство Хермес решиха да я преиздадат. История за голямата любов, която те променя и ти дава криле... история за силните характери, за вътрешната борба, за компромиса... за противоположностите, които се привличат..
Всяка една дума в тази книга си е на мястото, всеки един образ.. всяка нишка те води на някъде.. няма нищо излишно, нищо случайно. Изобщо това е една от книгите, които ме накараха да чета повече българска литература.
Всяка една дума в тази книга си е на мястото, всеки един образ.. всяка нишка те води на някъде.. няма нищо излишно, нищо случайно. Изобщо това е една от книгите, които ме накараха да чета повече българска литература.
November 11, 2021
Езикът на книгата е невероятен, но за съжаление направих грешката да изслушам книгата, а не я прочетох. Гласът на дамата която я чете е много подходящ, но това че времевата линия не е една не е съобразено и много често се губех във времето докато четях.
January 2, 2018
Чакай! Къде си хукнал? Гони ли те някой? Ти ли гониш някого или нещо? Толкова ли е неотложно? Заслужава ли си? Ще пропадне ли светът, ако го изтървеш? Не изпущаш ли нещо друго, по-важно? Растящата бързина те носи с подсвиркване, сякаш те взема на подбив. А ти не чуваш насмешката й. Летиш, за да стигнеш по-скоро. Докъде? Има ли нещо по-далече от края на всеки път?
Спри за миг! Погледни какъв ден! Вкуси го с устни, с дъх, с пори на кожата! Напоен със слънчев сок като кехлибарен, прозрачен грозд.
Мигът. Нима в един миг, в една точка от времето, могат да се напластят толкова дни, дни, избледнели и изведнъж заруменели от кръв? Все гоним мига. И все ни се изплъзва. Все ни се струва, че е в шепата ни. Разтворим я � вече нищо няма. А ние дори не предполагаме, че мигът е рядко, почти противоестествено явление. Времето е поток от мигове, преливащи се един в друг, разтворили едни в друг боята, дъха и трептенията си. Сив поток. Дълъг години наред. Цял живот. Все същите пепеляви, монотонни вълни. Ние чакаме един наситен, интензивен, пълноценен миг. Нищожна е вероятността да го изпита човек. Мигът е извън времето. Мигът не е траене, той е гранична точка.
Цял живот копнеем за един-единствен миг. А щом ни връхлети, все сме недорасли до него, за да го пресрещнем. И все го изтърваме.
Мигът е ням. Той иска да проговори, да извика, да прогласи в света, че е бил, че е съществувал. Аз слушам настойчивия вик на миговете.
Думите са времето, което ние владеем. Един такъв миг, единствен в живота, неповторим, префучава през нас, преди да сме го осъзнали и усетили. Но ние притежаваме вътрешно ехо � да го задържим и повторим, да го удължим и превърнем в микровечност. Колкото и различно да звучи словесното му отражение, колкото и да го пречупва като лъч в броеница капки, все пак то е негово по-трайно превъплъщение. Така думите става време, а времето � осезаема реалност.
Словото е безкрайно. То се простира далеч във времето � назад в миналото и напред в бъдещето. Двете му посоки водят към безкрайност. Словото носи не само трайността на един наш миг, но съдържа и безкрайно число кондензирани мигове на други хора преди нас, а също така безкрайно число възможности за нови, предстоящи мигове на други идни хора. Мъртвите и още неродените съществуват в нашите думи.
За частица от секундата погледите ни се кръстосаха. Толкова бяхме непознати, че се познахме.
Избухнах:
- На вас всичко ви е ясно!
- Не всичко! � отвърна ти тихо, с променен глас.
Хвана ме за ръката и ме привлече към себе си. Открих настръхнала, че не мога да се съпротивлявам на тая ръка. Започна да ме целуваш. Тоя път на сериозно. След дълга целувка, отнела дъха ми, се помъчих да дойда на себе си...
Целуваше косите, лицето, врата ми, повтаряйки името ми. Сякаш искаше да го впиеш в себе си заедно с целувките завинаги, да не го забравиш, то да заечи със самия трепет вътре в тебе през дългите години, които ни очакваха неизвестни и вече предопределени. Раздялата смътно присъствуваше още от първата ни среща...
Младостта бе на митинг. В тая пролетна нощ нямаше двойки. Ние бяхме нарушители на стила на епохата. Едно малко отклонение от общата посока.Началото на една любов, скрито в сенките на вечерта.
Още от прага ти ме откри по смеха. Заобиколена от тайфата, аз се заливах във водоскоци смях, които се удряха в ниския циментен свод, сякаш да го повдигнат по-високо. Бях облякла единствената си рокля, снадена от две разноцветни майчини рокли, която пазех за тържествени случаи. Само аз си позволявах суетата да нося дълги, разпуснати до раменете коси. Все ги оправях назад с ръка. Наричаха ме Дългокосата. Въпреки усилието ми да прикрия това от мене се излъчваше тревожно самоусещане на харесвано момиче. Със смеха си причинявах болка.
Погледнах те през рамо, подчертавайки своята независимост. И в тоя миг открих как зависима бях от тебе, който ме бе целунал.
И ти ме намираш сред това голо поле, пак сред руини, търпелива, потънала в прах, сякаш все така съм те чакала и времето е оставило върху раменете ми, върху косите и лицето, дори върху миглите ми своите прашни стъпки. В тоя миг-проблясък ти съзираш като при щракване на магнезий цялата нелепица � ето защо така трескаво си бързал днес и вчера, и през миналите дни, и през миналите години. И защо така си дърпал лоста на скоростите. И защо жаждата � твоята и на мотора � те е довела тъкмо до това пепелище. Аз също осъзнавам сляпата връзка на нещата � защо съм станала днес така рано преди росата, и вчера също, и през всички прашни дни в живота си и защо държа с такъв трепет тънкия скалпел в ръка, и защо така упорно съм настоявала да ко��аят тая безнадеждна на вид могила сред тая пустинна равнина.
Доизмъквам полустрошената амфора с ловки движения. Не съм разстроена от малката несполука. Свикнала съм. Целият ми живот е поредица от несполуки. Удар след удар, рана след рана, ставах по-силна. Под сплъстената прах съм почти неузнаваема. Като че ли вече не мога да се разсипя в смях. Но край мене витаят младежки смехове. Сякаш съм предала своя смях на другите.
Ти помниш това тяло младо, още неосъществено напълно. Може би за миг ти се струва, че чуваш някогашния ми смях в клокоченето на струята. Как се смеех тогава, с цяло тяло! От всяка пора на кожата ми бликаше смехът. Младостта ми бързо изтече през порите на кожата с тоя пороен смях. За какво толкова съм могла да се смея!
С цяло гъвкаво тяло общувам със слънцето. Обичам това жарко съприкосновение, цялостно осезаване на юга. Да замра в прегръдките на слънцето и да поглъщам, да попивам в себе си неговата знойна светлина, тъй както плодовете. Това е най-трайната взаимност през живота ми. Имам сигурността, че докрай слънцето все така ще ме прегръща, без да охладнее към мене, колкото да погрознея и остарея.
Ти, който се бе запретнал да направиш цялата земя приветлива, сам не можеше да бъдеш приветлив. Упреквах те с очи и затисках вратата с гръб. Тогава ти се връщаше в погледа ми отдалече, отвън, където мислено бе хукнал. Не притежавам вече оня поглед за тебе: той те поглъщаше и повличаше като водовъртеж към зеленото дъно. Ти ме отнасяше на ръце в леглото и забравяше времето. Будилникът цъкаше приглушено над главите ни. Бях победила времето. Чувствах се по-силна от всички твои философи. Гледах нагоре през отверстието на тавана един тънък, поруменял отрез от небето. Наведен над мен, ти виждаше как люлея в очите си зората. От джобовете ти се изръсваха и ме посипваха листчета с немски думи. Ти ги четеше върху раменете и гърдите ми и заучаваше направо от тялото ми.
Някогашните мигове се вплитат в настоящето и стават негова съставна част. Не припомняне, а опомняне. Не търся в спомена повторение, нито доизмисляне, а търся за себе си истината, която съм разпиляла по пътя от много залисии. Лъч по лъч от погледа ми е ограбен. Не смея да се озърна по изминатия път, защото ще съгледам собствената си пустиня. Връщането ми към спомена не е в посока назад, а някъде към неизвестното в самата мене.
Дали ние с тебе отдавна не сме спрели? Може би времето ни е задминало. Може би тъпчем на едно място, а си мислим, че продължаваме напред. Дали не вървим по инерция, а вътрешно сме вече неподвижни? Всяка вечер в устата си чувствувам един блудкав вкус на неудовлетвореност от своя изминал ден. Дали това не е тревожният сигнал, че изживявам чужд, а не свой ден? Ако е така, питам се: от кой миг изгубих крачката си и тръгнах с чужда? А тръгнеш ли с чужда крачка, ти тъпчеш на едно място, ти си повторение, отричаш себе си.
В амфората са поставяни украшения на мъртвите: гривни, обици, мъниста. Тя е скътала в своите пръстени шепи през около 25 столетия накитите и ни ги е донесла до днешни дни, за да ги изсипе в нашите ръце и да ни разкрие отдавнашни естетически представи. Амфората е опазила от времето най-крехкото, най-уязвимото: копнежа за красота и щастие, душевния трепет. Украшенията, скрити в нея, са събрали излъчванията на живи погледи, били са носени от топли ръце, блестели са на развълнувани гърди, на тръпни уши, в които са били нашепвани любовни призиви... Не е ли странно, че от завоеванията и победите на тракийските вождове, от тяхната слава и величие са останали само тия могили, а в тях � нито помен от могъществото на владетеля, от подвизите му. Само онова, което е било сърдечна тайна, спотаен стремеж към изкуство, крехко изваяние на най-човечното: красота, творчество, нежност � само то е оцеляло..
Цялата напаст е тази амбиция да постигнеш свръхзадачи, да хвърлиш свръхсили, да изпълниш свръхпланове. Всичко това се заплаща с вътрешно обедняване, с изчерпване. Иде един миг, озърнеш се � ти си забравил, че си човек, че имаш нужда от глътка.
Какво мислиш?
Това, което и ти.
Крачките ни не се погаждат.
Трябва да ги коригираме, всеки своята според другия.
Но всеки човек си има програмирана стъпка и няма право да я изменя, защото знаем ли едно такова нарушение каква катастрофа може да предизвика?
От всичко свое ли трябва да се лиша, за да те обичам? Може би твърде много те обичам и затова не искам да се лиша от нищо свое, за да не се обезлича в твоите очи.
Няма ли да остареем заедно?
Не е ли по-добре далеч един от друг да остареем?
Ако сме заедно,няма да забележим старостта си.
Сега и младостта си не забелязваме, когато сме заедно
Как да живеем?
Двама влюбени � това е човекът, който не се чувствува самотен сред пустинята на вселената. Колко кратък е неговият живот � почти еднодневка.
Мъж и жена се срещат не само за да родят деца. Но и светът да се роди нов в тях. И те самите да се родят нови в света.
Ти оставяше книгата. Тъмнината се сгъстяваше. Стените изчезваха. Нашата стая-люлка се откъсваше от земята и се понасяше в безпределността. Аз идвах към тебе. Първо изгряваше голото ми рамо. Излизах от тъмнината, а светех цяла. Обицата на новия месец, окачена на ухото ми. Облечени само в лунна светлина, удивени един от друг, заставахме пред вечното първооткритие на влюбените. Твоят пулс като чук удряше в гърдите ми. Полумесецът котешки пълзеше по покрива, надничаше през пролуките, за да ни даде да се видим осветени през различни ъгли, отвред, цели позлатени. И да не можем да се забравим. Ние се виждахме отразени в очите си, красиви един за друг и за никого освен нас. А това е най-високият връх на човешка красота. Люлеехме се в обърната мрежа от звезди. И заспивахме с преплетени тела. И сънищата ни се смесваха.
Смисъл... Ние преминаваме от край до край живота си под терора на смисъла. Всичко, каквото вършим, каквото чувствуваме и мислим, бива претегляно на везните с двете блюда: има смисъл � няма смисъл. И според това, кое блюдо натежи, се определя изборът ни. Раждаме се и умираме в мита за смисъла, без да можем да се изтръгнем поне за миг вън от него, за да го съзрем. И така си остава за нас неясна неговата същина...
Най-грубо ние отъждествяваме смисъла с ползата. Това е примитивната самозащита срещу големия, неутолим глад за смисъл. Така е най-лесно и най-достъпно. Още от малки ни учат, че трябва да избираме игри, другарчета, книжки, от които има полза. Всичко друго е безсмислено, опасно, излишно. По-късно, в зрялата възраст, ние вече сме придобили начална инерция да подбираме приятелства, връзки, среда, пътища, начин на държане, от които имаме изгода. И без да усетим, властният закон за смисъла ни превръща в егоисти, а понякога и в самооправдани престъпници.
Безнадеждната любов е най-силна и незабравима. Отчаяната нервна борба, при която се отива на явна гибел, е върховен акт на духа. С оглед на прекия резултат, на ползата, на възнаграждението � всяка благородна саможертва е безсмислена. Но такава светла, привидна безсмислица придава най-възвишения смисъл на съществуването.
Напразно са били раните, безсъниците, умората, скуката, щом не сме прозрели най-простото: как да живеем свободно. Как? Имаме право на един ден. Защо не го изживеем , без да мислим?
ДЕН ПЪРВИ
Сама идвам и сама ще си отида.
Идвам да позная любовта не от формули, а с риск да получа рани от изгаряне. Дори да са неизлечими. Да преодолея себе си, да пречупя усвоения от векове начин на мислене и поведение. Да сломя инстинктивния си момичешки страх и глупав срам. Да стъпча предразсъдъци, съмнения, скованост. Това е равно на революция. Гледам света отвисоко с освободени очи. Лудешки весело. Усещам най-рядкото щастие на тоя свят: да съм свободна! Да имам самоинициатива в собствения си живот, да направя експеримент в любовта, да измисля нещо, да закопнея за нещо и да имам смелост да го осъществя. Такива ще са хората на бъдещето. Ние в тоя полуразрушен таван сме изгревът на утрешните хора.
Бъдете млади, бъдете влюбени, бъдете като нас! Не вървете по утъпкания път на лицемерния морал � той ще ви заведе до развалини! Подсигуряване, обществено мнение, обвързаност, пресметливост, прикритост, принуда � всичко това убива чувството. А чувството е най-нежното цвете, виреещо на грубата земна кора.
Бъдете изобретатели, откриватели в любовта! Не бъдете епигони, чиновници и бюрократи в собствените си чувства!
Не мога да понасям протегнати ръце, прибързващи да ме откъснат като плод и да ме направят своя собственост. Жадувам за едновременно прострени едни към други ръце, които искат не да вземат , а щедро да дават.
Защо ме гледате, съседи и състуденти, като аномалия? Толкова ли е странно да бъда човек, а не предмет? Чуйте, хора, наведени над коритото на делника! Аз ви извиквам от камбанарията на една рухнала таванска стая:
Човекът започва да става човек!
Сърцето ми мие като камбана:
Покажи ми как обичаш, за да ти кажа какъв си!
Влюбени от цял свят, съединявайте се!
ДЕН ТРЕТИ
Откривам това чудо на природата � мъжа. Искам да изпея химн на мъжа.
Ти си м��й творец � твоето обятие ме създава.
Проникваш в мене, цял от необятност.
Чрез теб аз ставам безбройна.
Сега разбирам. Слепешком съм вървяла към тебе. Все към тебе. Предоставяла съм се на силата да ме влече към тебе, далечния и смътния. Знаех, че рано или късно ще те срещна. Винаги ти беше в мене една липса, по осезаема от всяко присъствие. Осъмвам в твоите очи. Те ме откриват наново и цялата ме измислят. Утрото поруменява. Усещам загадъчната сила на любимия мъж: наново да ме претвори. Зажаднял, погледът ти извлича най-дълбоко скътани, спящи извори и корени в мене. Причинява ми остра болка, сякаш ме изтръгва от самата мене. Възвисена, нова, непредвидена � себе си откривам като далечна звезда.
Само една любов признавам на тоя свят � да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание.
Никога не мога да обичам от благодарност. Нека всичко изгубя! Нека срещна студенина и неразбиране! Аз обичах в пълен капацитет. Не унизих любовта си с пресметливост и благоразумие.
Ръката ти държи рамото ми, а твоят поглед бяга от мене, погълнат от далечината. И аз не го спирам. Любовта е по-свободна от птиците, защото не се подчинява на никого, дори и на себе си.
Не ми връзвай ръцете, за да мога да те прегръщам. Искам да облагородявам, да извайвам, да изтънчавам взаимността. Не искам да повтарям чужди образци.
Не се опитвай да ме заключиш в прегръдката си като в клетка. Тъкмо така ще ме оттласнеш да изхвърча на простор. Остави ме да бъда всичко, което сама не зная още за себе си!
Какво от това, че съм противоречие?
Нека да бъда като любовта � безгранична, променлива, неподчиняваща се никому за нищо!
Любовта ме понесе като буйна планинска река. Одра от мене старата ми кожа. Разби ме о канари и тесни брегове. Сми от мене налепите от фалш и заблуди. Оглади ръбестите ми стени. Стри ме на кремъчен пясък. И ме сля със своите вълни. И ме превърна в буйна планинска река.
Не се страхувайте от риска, страхувайте се от сигурността!
Хора, не се оставяйте да влезете в клопка!
Само любовта крие нещо обещаващо.
Искам да задържа неудържимото.
Любовта ме учи да се усмихвам на болката си.
Случаят е материализирана наша воля, наш дълбок подсъзнателен вик.
Случаят може би е покорен изпълнителна нашите стремежи.
Ние го създаваме, ние го зовем из дълбините на инстинктите и комплексите си, а после се чудим как тъкмо в тоя миг и тъкмо такъв се е появил на пътя ни.
Стига да имаш голям, огромен копнеж, случаят ще се подчини и като хипнотизиран ще го въплъти.
Най-голямата лъжа, натрапена на човека, това е да мами любовта. Да лежиш на едно рамо, а да копнееш за друго. Да целуваш със затворени очи, в които пари отражението на друг образ. Да лъже мълчанието ти повече от думите.
А защо ми се струва, че същите тия дребни грижи с тебе биха се превърнали в щастие? С всекиго другиго се превръщат в ад. Как изтървах любовта, единственото, което ни примирява с живота? Аз, с ловките ръце да вадя глинени отломки от земята и да ги опазвам от най-малкото одраскавне, не можах да опазя най-скъпото.
Животът може да бъде пълен не в празно пространство, а споделен с любов. Само двама обичащи се съставят дом. Всичко друго е кухи стени.
Из „Отклонение� � Блага Димитрова
Спри за миг! Погледни какъв ден! Вкуси го с устни, с дъх, с пори на кожата! Напоен със слънчев сок като кехлибарен, прозрачен грозд.
Мигът. Нима в един миг, в една точка от времето, могат да се напластят толкова дни, дни, избледнели и изведнъж заруменели от кръв? Все гоним мига. И все ни се изплъзва. Все ни се струва, че е в шепата ни. Разтворим я � вече нищо няма. А ние дори не предполагаме, че мигът е рядко, почти противоестествено явление. Времето е поток от мигове, преливащи се един в друг, разтворили едни в друг боята, дъха и трептенията си. Сив поток. Дълъг години наред. Цял живот. Все същите пепеляви, монотонни вълни. Ние чакаме един наситен, интензивен, пълноценен миг. Нищожна е вероятността да го изпита човек. Мигът е извън времето. Мигът не е траене, той е гранична точка.
Цял живот копнеем за един-единствен миг. А щом ни връхлети, все сме недорасли до него, за да го пресрещнем. И все го изтърваме.
Мигът е ням. Той иска да проговори, да извика, да прогласи в света, че е бил, че е съществувал. Аз слушам настойчивия вик на миговете.
Думите са времето, което ние владеем. Един такъв миг, единствен в живота, неповторим, префучава през нас, преди да сме го осъзнали и усетили. Но ние притежаваме вътрешно ехо � да го задържим и повторим, да го удължим и превърнем в микровечност. Колкото и различно да звучи словесното му отражение, колкото и да го пречупва като лъч в броеница капки, все пак то е негово по-трайно превъплъщение. Така думите става време, а времето � осезаема реалност.
Словото е безкрайно. То се простира далеч във времето � назад в миналото и напред в бъдещето. Двете му посоки водят към безкрайност. Словото носи не само трайността на един наш миг, но съдържа и безкрайно число кондензирани мигове на други хора преди нас, а също така безкрайно число възможности за нови, предстоящи мигове на други идни хора. Мъртвите и още неродените съществуват в нашите думи.
За частица от секундата погледите ни се кръстосаха. Толкова бяхме непознати, че се познахме.
Избухнах:
- На вас всичко ви е ясно!
- Не всичко! � отвърна ти тихо, с променен глас.
Хвана ме за ръката и ме привлече към себе си. Открих настръхнала, че не мога да се съпротивлявам на тая ръка. Започна да ме целуваш. Тоя път на сериозно. След дълга целувка, отнела дъха ми, се помъчих да дойда на себе си...
Целуваше косите, лицето, врата ми, повтаряйки името ми. Сякаш искаше да го впиеш в себе си заедно с целувките завинаги, да не го забравиш, то да заечи със самия трепет вътре в тебе през дългите години, които ни очакваха неизвестни и вече предопределени. Раздялата смътно присъствуваше още от първата ни среща...
Младостта бе на митинг. В тая пролетна нощ нямаше двойки. Ние бяхме нарушители на стила на епохата. Едно малко отклонение от общата посока.Началото на една любов, скрито в сенките на вечерта.
Още от прага ти ме откри по смеха. Заобиколена от тайфата, аз се заливах във водоскоци смях, които се удряха в ниския циментен свод, сякаш да го повдигнат по-високо. Бях облякла единствената си рокля, снадена от две разноцветни майчини рокли, която пазех за тържествени случаи. Само аз си позволявах суетата да нося дълги, разпуснати до раменете коси. Все ги оправях назад с ръка. Наричаха ме Дългокосата. Въпреки усилието ми да прикрия това от мене се излъчваше тревожно самоусещане на харесвано момиче. Със смеха си причинявах болка.
Погледнах те през рамо, подчертавайки своята независимост. И в тоя миг открих как зависима бях от тебе, който ме бе целунал.
И ти ме намираш сред това голо поле, пак сред руини, търпелива, потънала в прах, сякаш все така съм те чакала и времето е оставило върху раменете ми, върху косите и лицето, дори върху миглите ми своите прашни стъпки. В тоя миг-проблясък ти съзираш като при щракване на магнезий цялата нелепица � ето защо така трескаво си бързал днес и вчера, и през миналите дни, и през миналите години. И защо така си дърпал лоста на скоростите. И защо жаждата � твоята и на мотора � те е довела тъкмо до това пепелище. Аз също осъзнавам сляпата връзка на нещата � защо съм станала днес така рано преди росата, и вчера също, и през всички прашни дни в живота си и защо държа с такъв трепет тънкия скалпел в ръка, и защо така упорно съм настоявала да ко��аят тая безнадеждна на вид могила сред тая пустинна равнина.
Доизмъквам полустрошената амфора с ловки движения. Не съм разстроена от малката несполука. Свикнала съм. Целият ми живот е поредица от несполуки. Удар след удар, рана след рана, ставах по-силна. Под сплъстената прах съм почти неузнаваема. Като че ли вече не мога да се разсипя в смях. Но край мене витаят младежки смехове. Сякаш съм предала своя смях на другите.
Ти помниш това тяло младо, още неосъществено напълно. Може би за миг ти се струва, че чуваш някогашния ми смях в клокоченето на струята. Как се смеех тогава, с цяло тяло! От всяка пора на кожата ми бликаше смехът. Младостта ми бързо изтече през порите на кожата с тоя пороен смях. За какво толкова съм могла да се смея!
С цяло гъвкаво тяло общувам със слънцето. Обичам това жарко съприкосновение, цялостно осезаване на юга. Да замра в прегръдките на слънцето и да поглъщам, да попивам в себе си неговата знойна светлина, тъй както плодовете. Това е най-трайната взаимност през живота ми. Имам сигурността, че докрай слънцето все така ще ме прегръща, без да охладнее към мене, колкото да погрознея и остарея.
Ти, който се бе запретнал да направиш цялата земя приветлива, сам не можеше да бъдеш приветлив. Упреквах те с очи и затисках вратата с гръб. Тогава ти се връщаше в погледа ми отдалече, отвън, където мислено бе хукнал. Не притежавам вече оня поглед за тебе: той те поглъщаше и повличаше като водовъртеж към зеленото дъно. Ти ме отнасяше на ръце в леглото и забравяше времето. Будилникът цъкаше приглушено над главите ни. Бях победила времето. Чувствах се по-силна от всички твои философи. Гледах нагоре през отверстието на тавана един тънък, поруменял отрез от небето. Наведен над мен, ти виждаше как люлея в очите си зората. От джобовете ти се изръсваха и ме посипваха листчета с немски думи. Ти ги четеше върху раменете и гърдите ми и заучаваше направо от тялото ми.
Някогашните мигове се вплитат в настоящето и стават негова съставна част. Не припомняне, а опомняне. Не търся в спомена повторение, нито доизмисляне, а търся за себе си истината, която съм разпиляла по пътя от много залисии. Лъч по лъч от погледа ми е ограбен. Не смея да се озърна по изминатия път, защото ще съгледам собствената си пустиня. Връщането ми към спомена не е в посока назад, а някъде към неизвестното в самата мене.
Дали ние с тебе отдавна не сме спрели? Може би времето ни е задминало. Може би тъпчем на едно място, а си мислим, че продължаваме напред. Дали не вървим по инерция, а вътрешно сме вече неподвижни? Всяка вечер в устата си чувствувам един блудкав вкус на неудовлетвореност от своя изминал ден. Дали това не е тревожният сигнал, че изживявам чужд, а не свой ден? Ако е така, питам се: от кой миг изгубих крачката си и тръгнах с чужда? А тръгнеш ли с чужда крачка, ти тъпчеш на едно място, ти си повторение, отричаш себе си.
В амфората са поставяни украшения на мъртвите: гривни, обици, мъниста. Тя е скътала в своите пръстени шепи през около 25 столетия накитите и ни ги е донесла до днешни дни, за да ги изсипе в нашите ръце и да ни разкрие отдавнашни естетически представи. Амфората е опазила от времето най-крехкото, най-уязвимото: копнежа за красота и щастие, душевния трепет. Украшенията, скрити в нея, са събрали излъчванията на живи погледи, били са носени от топли ръце, блестели са на развълнувани гърди, на тръпни уши, в които са били нашепвани любовни призиви... Не е ли странно, че от завоеванията и победите на тракийските вождове, от тяхната слава и величие са останали само тия могили, а в тях � нито помен от могъществото на владетеля, от подвизите му. Само онова, което е било сърдечна тайна, спотаен стремеж към изкуство, крехко изваяние на най-човечното: красота, творчество, нежност � само то е оцеляло..
Цялата напаст е тази амбиция да постигнеш свръхзадачи, да хвърлиш свръхсили, да изпълниш свръхпланове. Всичко това се заплаща с вътрешно обедняване, с изчерпване. Иде един миг, озърнеш се � ти си забравил, че си човек, че имаш нужда от глътка.
Какво мислиш?
Това, което и ти.
Крачките ни не се погаждат.
Трябва да ги коригираме, всеки своята според другия.
Но всеки човек си има програмирана стъпка и няма право да я изменя, защото знаем ли едно такова нарушение каква катастрофа може да предизвика?
От всичко свое ли трябва да се лиша, за да те обичам? Може би твърде много те обичам и затова не искам да се лиша от нищо свое, за да не се обезлича в твоите очи.
Няма ли да остареем заедно?
Не е ли по-добре далеч един от друг да остареем?
Ако сме заедно,няма да забележим старостта си.
Сега и младостта си не забелязваме, когато сме заедно
Как да живеем?
Двама влюбени � това е човекът, който не се чувствува самотен сред пустинята на вселената. Колко кратък е неговият живот � почти еднодневка.
Мъж и жена се срещат не само за да родят деца. Но и светът да се роди нов в тях. И те самите да се родят нови в света.
Ти оставяше книгата. Тъмнината се сгъстяваше. Стените изчезваха. Нашата стая-люлка се откъсваше от земята и се понасяше в безпределността. Аз идвах към тебе. Първо изгряваше голото ми рамо. Излизах от тъмнината, а светех цяла. Обицата на новия месец, окачена на ухото ми. Облечени само в лунна светлина, удивени един от друг, заставахме пред вечното първооткритие на влюбените. Твоят пулс като чук удряше в гърдите ми. Полумесецът котешки пълзеше по покрива, надничаше през пролуките, за да ни даде да се видим осветени през различни ъгли, отвред, цели позлатени. И да не можем да се забравим. Ние се виждахме отразени в очите си, красиви един за друг и за никого освен нас. А това е най-високият връх на човешка красота. Люлеехме се в обърната мрежа от звезди. И заспивахме с преплетени тела. И сънищата ни се смесваха.
Смисъл... Ние преминаваме от край до край живота си под терора на смисъла. Всичко, каквото вършим, каквото чувствуваме и мислим, бива претегляно на везните с двете блюда: има смисъл � няма смисъл. И според това, кое блюдо натежи, се определя изборът ни. Раждаме се и умираме в мита за смисъла, без да можем да се изтръгнем поне за миг вън от него, за да го съзрем. И така си остава за нас неясна неговата същина...
Най-грубо ние отъждествяваме смисъла с ползата. Това е примитивната самозащита срещу големия, неутолим глад за смисъл. Така е най-лесно и най-достъпно. Още от малки ни учат, че трябва да избираме игри, другарчета, книжки, от които има полза. Всичко друго е безсмислено, опасно, излишно. По-късно, в зрялата възраст, ние вече сме придобили начална инерция да подбираме приятелства, връзки, среда, пътища, начин на държане, от които имаме изгода. И без да усетим, властният закон за смисъла ни превръща в егоисти, а понякога и в самооправдани престъпници.
Безнадеждната любов е най-силна и незабравима. Отчаяната нервна борба, при която се отива на явна гибел, е върховен акт на духа. С оглед на прекия резултат, на ползата, на възнаграждението � всяка благородна саможертва е безсмислена. Но такава светла, привидна безсмислица придава най-възвишения смисъл на съществуването.
Напразно са били раните, безсъниците, умората, скуката, щом не сме прозрели най-простото: как да живеем свободно. Как? Имаме право на един ден. Защо не го изживеем , без да мислим?
ДЕН ПЪРВИ
Сама идвам и сама ще си отида.
Идвам да позная любовта не от формули, а с риск да получа рани от изгаряне. Дори да са неизлечими. Да преодолея себе си, да пречупя усвоения от векове начин на мислене и поведение. Да сломя инстинктивния си момичешки страх и глупав срам. Да стъпча предразсъдъци, съмнения, скованост. Това е равно на революция. Гледам света отвисоко с освободени очи. Лудешки весело. Усещам най-рядкото щастие на тоя свят: да съм свободна! Да имам самоинициатива в собствения си живот, да направя експеримент в любовта, да измисля нещо, да закопнея за нещо и да имам смелост да го осъществя. Такива ще са хората на бъдещето. Ние в тоя полуразрушен таван сме изгревът на утрешните хора.
Бъдете млади, бъдете влюбени, бъдете като нас! Не вървете по утъпкания път на лицемерния морал � той ще ви заведе до развалини! Подсигуряване, обществено мнение, обвързаност, пресметливост, прикритост, принуда � всичко това убива чувството. А чувството е най-нежното цвете, виреещо на грубата земна кора.
Бъдете изобретатели, откриватели в любовта! Не бъдете епигони, чиновници и бюрократи в собствените си чувства!
Не мога да понасям протегнати ръце, прибързващи да ме откъснат като плод и да ме направят своя собственост. Жадувам за едновременно прострени едни към други ръце, които искат не да вземат , а щедро да дават.
Защо ме гледате, съседи и състуденти, като аномалия? Толкова ли е странно да бъда човек, а не предмет? Чуйте, хора, наведени над коритото на делника! Аз ви извиквам от камбанарията на една рухнала таванска стая:
Човекът започва да става човек!
Сърцето ми мие като камбана:
Покажи ми как обичаш, за да ти кажа какъв си!
Влюбени от цял свят, съединявайте се!
ДЕН ТРЕТИ
Откривам това чудо на природата � мъжа. Искам да изпея химн на мъжа.
Ти си м��й творец � твоето обятие ме създава.
Проникваш в мене, цял от необятност.
Чрез теб аз ставам безбройна.
Сега разбирам. Слепешком съм вървяла към тебе. Все към тебе. Предоставяла съм се на силата да ме влече към тебе, далечния и смътния. Знаех, че рано или късно ще те срещна. Винаги ти беше в мене една липса, по осезаема от всяко присъствие. Осъмвам в твоите очи. Те ме откриват наново и цялата ме измислят. Утрото поруменява. Усещам загадъчната сила на любимия мъж: наново да ме претвори. Зажаднял, погледът ти извлича най-дълбоко скътани, спящи извори и корени в мене. Причинява ми остра болка, сякаш ме изтръгва от самата мене. Възвисена, нова, непредвидена � себе си откривам като далечна звезда.
Само една любов признавам на тоя свят � да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание.
Никога не мога да обичам от благодарност. Нека всичко изгубя! Нека срещна студенина и неразбиране! Аз обичах в пълен капацитет. Не унизих любовта си с пресметливост и благоразумие.
Ръката ти държи рамото ми, а твоят поглед бяга от мене, погълнат от далечината. И аз не го спирам. Любовта е по-свободна от птиците, защото не се подчинява на никого, дори и на себе си.
Не ми връзвай ръцете, за да мога да те прегръщам. Искам да облагородявам, да извайвам, да изтънчавам взаимността. Не искам да повтарям чужди образци.
Не се опитвай да ме заключиш в прегръдката си като в клетка. Тъкмо така ще ме оттласнеш да изхвърча на простор. Остави ме да бъда всичко, което сама не зная още за себе си!
Какво от това, че съм противоречие?
Нека да бъда като любовта � безгранична, променлива, неподчиняваща се никому за нищо!
Любовта ме понесе като буйна планинска река. Одра от мене старата ми кожа. Разби ме о канари и тесни брегове. Сми от мене налепите от фалш и заблуди. Оглади ръбестите ми стени. Стри ме на кремъчен пясък. И ме сля със своите вълни. И ме превърна в буйна планинска река.
Не се страхувайте от риска, страхувайте се от сигурността!
Хора, не се оставяйте да влезете в клопка!
Само любовта крие нещо обещаващо.
Искам да задържа неудържимото.
Любовта ме учи да се усмихвам на болката си.
Случаят е материализирана наша воля, наш дълбок подсъзнателен вик.
Случаят може би е покорен изпълнителна нашите стремежи.
Ние го създаваме, ние го зовем из дълбините на инстинктите и комплексите си, а после се чудим как тъкмо в тоя миг и тъкмо такъв се е появил на пътя ни.
Стига да имаш голям, огромен копнеж, случаят ще се подчини и като хипнотизиран ще го въплъти.
Най-голямата лъжа, натрапена на човека, това е да мами любовта. Да лежиш на едно рамо, а да копнееш за друго. Да целуваш със затворени очи, в които пари отражението на друг образ. Да лъже мълчанието ти повече от думите.
А защо ми се струва, че същите тия дребни грижи с тебе биха се превърнали в щастие? С всекиго другиго се превръщат в ад. Как изтървах любовта, единственото, което ни примирява с живота? Аз, с ловките ръце да вадя глинени отломки от земята и да ги опазвам от най-малкото одраскавне, не можах да опазя най-скъпото.
Животът може да бъде пълен не в празно пространство, а споделен с любов. Само двама обичащи се съставят дом. Всичко друго е кухи стени.
Из „Отклонение� � Блага Димитрова
March 6, 2017
Любовна история за двамата души, които са се разделили като млади (от чист инат и инфантилност) и случайна среща след 17 години им показва, че чувствата им са живи, С други думи конфликтът на романа трудно издържа прост логически тест. Стилът е прекалено метафоричен за моя вкус, метафорите за навръзани една след друга и това прекаляване в количеството убива ефекта дори на много добрите сред тях; освен това ми беше много трудно да следя смисъла при този стил.
Есеистичните части, които впрочем заемат половината книга, са конвенционална мъдрост - обичайните житейски истини за конфликта между дълга и порива на сърцето, за отлитането на времето и равносметката на средна възраст, обяснени прекалено подробно и твърде много пъти. И изобщо тази философска част засенчва действието със своя обем и настоятелност и спъва интереса към повествованието. Есенцията на любовната история - това, което трябва да се усети, че се случчвам между двамата - е удавено под камарите метафори и тези пространствени обяснения и лирични отклонения за смисъла на живота, отлитналата младост, капана на времето, клетката на града и обществото и т.н.
А и самата любовна история ми се видя доста банална, честно казано, при липса дори на намек какво ги привлича един у друг - той е естествен лидер и мъж с талант и чест, тя е най-красивото момиче сред студентките и има независим дух. Може би я чета твърде късно, не можа да ме трогне и почти не успя да ме убеди.
3 звезди, а не две, защото въпреки натрупания стил и проточеното философстване на много места кимах в съгласие, под пластовете разяснения историята за пътуването им от срещата до летището е елегантно и премерено построена, а и книгата съдържа не една и две наистина красиви фигури на речта.
2015 Reading Challenge: A book with a one-word title
Есеистичните части, които впрочем заемат половината книга, са конвенционална мъдрост - обичайните житейски истини за конфликта между дълга и порива на сърцето, за отлитането на времето и равносметката на средна възраст, обяснени прекалено подробно и твърде много пъти. И изобщо тази философска част засенчва действието със своя обем и настоятелност и спъва интереса към повествованието. Есенцията на любовната история - това, което трябва да се усети, че се случчвам между двамата - е удавено под камарите метафори и тези пространствени обяснения и лирични отклонения за смисъла на живота, отлитналата младост, капана на времето, клетката на града и обществото и т.н.
А и самата любовна история ми се видя доста банална, честно казано, при липса дори на намек какво ги привлича един у друг - той е естествен лидер и мъж с талант и чест, тя е най-красивото момиче сред студентките и има независим дух. Може би я чета твърде късно, не можа да ме трогне и почти не успя да ме убеди.
3 звезди, а не две, защото въпреки натрупания стил и проточеното философстване на много места кимах в съгласие, под пластовете разяснения историята за пътуването им от срещата до летището е елегантно и премерено построена, а и книгата съдържа не една и две наистина красиви фигури на речта.
2015 Reading Challenge: A book with a one-word title
January 1, 2015
Влюбих се в тази безнадеждна любов, и в това писане ...
Любовта ме понесе като буйна планинска река. Одра от мене старата ми кожа. Разби ме о канари и тесни брегове. Сми от мене налепите на фалш и заблуди. Оглади ръбестите ми стени. Стри ме на кремъчен пясък. И ме сля със своите вълни. И ме превърна в буйна планинска река.
Стъпки разплискват тишината. Щурците в тревата се плашат и замлъкват.
Ставаш мрачен и затворен, като черен чадър, предвещаващ дъжд.
Вървя, омотана в погледи, спъвана о погледи, замеряна с погледи.
Корицата хич не ми хареса. Въпреки това, благодарности на "Хермес" за новия шанс, който тази книга заслужено получи.
Любовта ме понесе като буйна планинска река. Одра от мене старата ми кожа. Разби ме о канари и тесни брегове. Сми от мене налепите на фалш и заблуди. Оглади ръбестите ми стени. Стри ме на кремъчен пясък. И ме сля със своите вълни. И ме превърна в буйна планинска река.
Стъпки разплискват тишината. Щурците в тревата се плашат и замлъкват.
Ставаш мрачен и затворен, като черен чадър, предвещаващ дъжд.
Вървя, омотана в погледи, спъвана о погледи, замеряна с погледи.
Корицата хич не ми хареса. Въпреки това, благодарности на "Хермес" за новия шанс, който тази книга заслужено получи.
May 20, 2024
Нямах търпение да свърши, определено не беше моето нещо, прекалени ми дойдоха размислите за живота и любовта, на моменти се усещах даже, че не слушам ( аудиокнига ).
July 18, 2021
Книга за пропуснатите възможности и любовта, превърнала се в отломки на миналото.
August 3, 2017
Никога не я е обичал достстъчно. Никога не я е обичал достатъчно, за да я догони, за да я спре, да й каже, да я заглуши с целувка. Все е гонил вятъра и праха.
Хареса ми стила, преплитането на настояще и минало. На интимните "скрити" диалози, на постоянното противопоставяне. Края може би бе прекалено насилен и развали малко цялостните ми впечатления и като цяло тематиката доста се повтаряше.
Все пак да срещнеш любовта си пак след 17 години.
Имаше доста цитати, които си хареса и може би ще ги донапиша тук
Хареса ми стила, преплитането на настояще и минало. На интимните "скрити" диалози, на постоянното противопоставяне. Края може би бе прекалено насилен и развали малко цялостните ми впечатления и като цяло тематиката доста се повтаряше.
Все пак да срещнеш любовта си пак след 17 години.
Имаше доста цитати, които си хареса и може би ще ги донапиша тук
February 15, 2016
Все се чудя какво ревю се пише за книга, която те пленява страница след страница, дума след дума... Усещането от книгата е ревюто, а аз не съм като Блага Димитрова и не мога да изразявам така силно и ясно с думи силните и ярки усещания. Нищо ново покрай Димитрова, просто - ааа! � Прекрасен роман!
October 23, 2015
Трябва да я прочета отново, защото някои книги трябва да се пре-живеят, пре-чувстват, пре-разберат, пре-мислят.
Интересен език, позабравена философия и история, познати грешки. Има смисъл да я прочета отново.
Интересен език, позабравена философия и история, познати грешки. Има смисъл да я прочета отново.
Read
May 9, 2024"Ето такава непредвидена среща след години. Всеки един от двама ни неволно изпраща към другия поток импулси и ги получава обратно отразени, засилени, удвоени. Независимо от намерението ни. Нещо в нас се надига срещу самите нас. Смешно не само за външни очи, но и пред собствените ни очи. Светкавичен миг, пресовал в себе си дълга върволица години. Как да го хванеш?
Ако би намерил свой приблизителен звукозапис в думи, мигът ще се проточи във времетраене. А то е пълна противоположност на неговата мигновена същност. И тъкмо затова самият миг носи в себе си тая потребност да бъде изразен с думи. Макар да бъде преобразен до неузнаваемост. Нямам друг начин да продължа искрата време � проблесналия и отлитнал миг. Освен да я разтегна в слово. Да реставрирам сянката на мига чрез слово. Да стигна до граничната точка на времето и да я превърна чрез думите в безграничност. Мигът е ням. Той иска да проговори, да извика, да прогласи в света, че е бил, че е съществувал. Аз слушам настойчивия вик на миговете."
Такава е поетичната проза на Блага Димитрова. След "Лавина" "Отлонение" ми хареса малко по-малко, темата е по-различна, метафизична - любовта, във време, провъзгласило господството на /социалистически/ реализъм и материализъм. Младежите на събранията са се насилвали да бъдат такива. Показано е колко "зелени" глави раздават мъдрост. Може би като изключим завръзката с първокурсничката Неда, дошла в противовес на онези "мъдрости", историята е много истинска. От такава гледна точка ми хареса финала - в София и спомена за "другарския" съд.
Това не е психологически роман, а поетичен, но все пак липсва немалко - разказ за семействата например. За околното общество е казано даже повече от разрешеното. При цялата многословност за мислите и чувствата на двамата, с характерния изказ от първо и второ лице, най-здравата логика на невъзможното е пропусната. И при някогашните срещи, и при настоящата.
Повече цитати няма да вадя, защото някой вече го е направил.
Ако би намерил свой приблизителен звукозапис в думи, мигът ще се проточи във времетраене. А то е пълна противоположност на неговата мигновена същност. И тъкмо затова самият миг носи в себе си тая потребност да бъде изразен с думи. Макар да бъде преобразен до неузнаваемост. Нямам друг начин да продължа искрата време � проблесналия и отлитнал миг. Освен да я разтегна в слово. Да реставрирам сянката на мига чрез слово. Да стигна до граничната точка на времето и да я превърна чрез думите в безграничност. Мигът е ням. Той иска да проговори, да извика, да прогласи в света, че е бил, че е съществувал. Аз слушам настойчивия вик на миговете."
Такава е поетичната проза на Блага Димитрова. След "Лавина" "Отлонение" ми хареса малко по-малко, темата е по-различна, метафизична - любовта, във време, провъзгласило господството на /социалистически/ реализъм и материализъм. Младежите на събранията са се насилвали да бъдат такива. Показано е колко "зелени" глави раздават мъдрост. Може би като изключим завръзката с първокурсничката Неда, дошла в противовес на онези "мъдрости", историята е много истинска. От такава гледна точка ми хареса финала - в София и спомена за "другарския" съд.
Това не е психологически роман, а поетичен, но все пак липсва немалко - разказ за семействата например. За околното общество е казано даже повече от разрешеното. При цялата многословност за мислите и чувствата на двамата, с характерния изказ от първо и второ лице, най-здравата логика на невъзможното е пропусната. И при някогашните срещи, и при настоящата.
Повече цитати няма да вадя, защото някой вече го е направил.
October 31, 2021
След „Лавина� може би не е изненада, че „Отклонение� ми дойде с една идея по-слаба. Отново се потопих в света на Блага - изпълнен с красиви описания, интересни метафори и мъдър изказ. Казвал съм го неведнъж, че за мен Блага Димитрова използва цялото богатство на българския език и го преплита без проблем в своите истории.
От „Отклонение� сякаш очаквах повече. Този роман на Блага е една от най-харесваните и обсъждани от нея творби, но всъщност за мен е далеч от висотата на „Лавина�.
В „Отклонение� се запознаваме с Неда и Боян - двама души, които се разминават на младини заради своя инат и 17 години по-късно случайно се срещат, за да де запитат - ще се възползваме ли от този втори шанс?
В своя типичен лиричен стил Блага прави една резекция на въпросите свързани с любовта, с втория шанс и с това има ли Голяма любов и задължително ли живеем с нея през целия си живот. Разбира се, Блага не пропуска да вплете и политическите си разсъждения в романа, този път обвързани със семейството, развода и как това е бил немислим акт за тези години. Показва ни как хората са били гонени за „жителство� и ако искаш да живееш София, без него няма как да се получи.
При Блага винаги е имало баланс между нейните разсъждения и действието в романите й. Със своите мисли тя по-скоро допълва динамиката на сюжета и го обогатява. Може би това ми беше проблемът с „Отклонение� - че тук философските разсъждения на авторката надделяваха над отношенията на двамата влюбени и това убиваше малко от литературния конфликт, който аз следях.
Разбира се, това е отново майсторски написана книга от Блага Димитрова, която проследява едно пътуване до летище, в което двама влюбени си споделят всички неизказани неща. Както обикновено кимах в съгласие с авторката на по-голямата част от книгата и за пореден път се впечатлих колко мъдро пише тя.
Определено това е най-добрият завършек на този мой български полумесец.
От „Отклонение� сякаш очаквах повече. Този роман на Блага е една от най-харесваните и обсъждани от нея творби, но всъщност за мен е далеч от висотата на „Лавина�.
В „Отклонение� се запознаваме с Неда и Боян - двама души, които се разминават на младини заради своя инат и 17 години по-късно случайно се срещат, за да де запитат - ще се възползваме ли от този втори шанс?
В своя типичен лиричен стил Блага прави една резекция на въпросите свързани с любовта, с втория шанс и с това има ли Голяма любов и задължително ли живеем с нея през целия си живот. Разбира се, Блага не пропуска да вплете и политическите си разсъждения в романа, този път обвързани със семейството, развода и как това е бил немислим акт за тези години. Показва ни как хората са били гонени за „жителство� и ако искаш да живееш София, без него няма как да се получи.
При Блага винаги е имало баланс между нейните разсъждения и действието в романите й. Със своите мисли тя по-скоро допълва динамиката на сюжета и го обогатява. Може би това ми беше проблемът с „Отклонение� - че тук философските разсъждения на авторката надделяваха над отношенията на двамата влюбени и това убиваше малко от литературния конфликт, който аз следях.
Разбира се, това е отново майсторски написана книга от Блага Димитрова, която проследява едно пътуване до летище, в което двама влюбени си споделят всички неизказани неща. Както обикновено кимах в съгласие с авторката на по-голямата част от книгата и за пореден път се впечатлих колко мъдро пише тя.
Определено това е най-добрият завършек на този мой български полумесец.
March 22, 2021
другари и другарки, кога ще пишем пак така за любов?
"нищо друго не ми е нужно, освен присъствието ни. поемам те дълбоко с всичките си бронхи чрез въздуха край мене. нужно ми е твоето дишане наблизо, за да дишам. тринайсет пъти на минута трябва да вдишвам. тринайсет пъти на минута ще ми липсваш утре. тоя наш общ въздух ни кара с пълен гръден кош да поглъщаме аромата на света. аз и ти. това е пълнокръвен човек."
*
"любовта ме понесе като буйна планинска река. одра от мене старата ми кожа. разби ме о канари и тесни брегове. сми от мене налепите от фалш и заблуди. оглади ръбестите ми стени. стри ме на кремъчен пясък. и ме сля със своите вълни. и ме превърна в буйна планинска река."
"нищо друго не ми е нужно, освен присъствието ни. поемам те дълбоко с всичките си бронхи чрез въздуха край мене. нужно ми е твоето дишане наблизо, за да дишам. тринайсет пъти на минута трябва да вдишвам. тринайсет пъти на минута ще ми липсваш утре. тоя наш общ въздух ни кара с пълен гръден кош да поглъщаме аромата на света. аз и ти. това е пълнокръвен човек."
*
"любовта ме понесе като буйна планинска река. одра от мене старата ми кожа. разби ме о канари и тесни брегове. сми от мене налепите от фалш и заблуди. оглади ръбестите ми стени. стри ме на кремъчен пясък. и ме сля със своите вълни. и ме превърна в буйна планинска река."
September 16, 2015
Поезия в прозаична (само буквално) форма. Невероятни образи, които със сигурност ще останат запечатани в съзнанието ми като макар и веднъж видени добри фотографии.
На равни интервали караше сълзите в очите ми да напират.
"Отклонение" е книга, която те учи, че истинската любов не винаги (трябва да) е осъществената. Че не е обвързана с резултати, затова, дори безнадеждна, трябва да бъде оставена да влезе и да ни опустоши. За да открием истинската си същност сред собствените ни отломки.
На равни интервали караше сълзите в очите ми да напират.
"Отклонение" е книга, която те учи, че истинската любов не винаги (трябва да) е осъществената. Че не е обвързана с резултати, затова, дори безнадеждна, трябва да бъде оставена да влезе и да ни опустоши. За да открием истинската си същност сред собствените ни отломки.
May 18, 2023
Не книга, през която минавам набързо,а книга, която минава през мен и разлиства мисли, чувства и емоции с богатите си описания, красиви метафори и дълбоки откровения. За мен това беше много докосваща и напълно завладяваща история.
May 18, 2020
"Имаш целия свят. Имаш всичко. Само не и правото да се завърнеш към любовта."
January 30, 2021
Кой знае защо, преди години, когато поглъщах животворни дози от прозата на Блага Димитрова, "Отклонение" остана някак встрани, обидено непрочетен. Миналата седмица реших, че е време да поправя тази грешка, а и много ми се четеше български автор.
За мен това е книга - преклонение пред Нейно величество Любовта, която побеждава всичко, което се изпречи на пътя й. Помита всички идеологеми, клишета и фалшиви морални норми, установени от политически режими. Надига се на пръсти над онзи странен полуживот и полуистини в него и те кара да признаеш пред самия себе си � ти си победен от Нея, ти обичаш, въпреки че си закъснял със 17 години от момента, в който е трябвало да го направиш.
Но ако приемеш думата „закъснял�, би ли приел, че Любовта има срок на годност? Съмнявам се! Това е просто твоето „отклонение�. Понякога обаче това просто се оказва невъзможно.
За мен това е книга - преклонение пред Нейно величество Любовта, която побеждава всичко, което се изпречи на пътя й. Помита всички идеологеми, клишета и фалшиви морални норми, установени от политически режими. Надига се на пръсти над онзи странен полуживот и полуистини в него и те кара да признаеш пред самия себе си � ти си победен от Нея, ти обичаш, въпреки че си закъснял със 17 години от момента, в който е трябвало да го направиш.
Но ако приемеш думата „закъснял�, би ли приел, че Любовта има срок на годност? Съмнявам се! Това е просто твоето „отклонение�. Понякога обаче това просто се оказва невъзможно.
August 23, 2023
2.8 �
Сега ви ще споделя моето скромно, честно и определено непопулярно мнение за “Отклонение�.
Още не мога да повярвам, че отделих 7 часа от живота си, за да довърша тази книга. Проява на мазохизъм или перфекционизъм. Не знам кое от двете.
Талантът на Блага е неуспорим, но това не е моят влак. За този влак има други пътници. Не съм аз човека. Затова в това ревю ще прочетете повече критика за “Отклонение�, отколкото хвалби. Въпреки това ще започна с позитивите (все пак са по-малко).
Книгата на Блага много добре описва обстановката в България през годините на комунизма. Научаваме за ежедневието, кариерите, връзките, образованието, моралът и идеалите на тогавашните хора. Радвам се, че научих нещо ново в тази сфера.
Книгата засяга доста теми - всичките дълбоки. Кара те да се замислиш, да рефлектираш. Постига го заради красивият, философски, метафоричен стил на писане на Блага. Така умело борави с думите, че ти завърта главата. Харесва ми символизмът и дълбочината на Блага. Има много мъдрост в разсъжденията ѝ.
“Отклонение� е като химн на любовта - мелодична, трогателна, емоционална книга, която показва иронията на съдбата и ролята на любовта в нея. Доста оригинална книга е. Толкова много красиви цитати си извадих от нея. It’s so quotable. Но само с красив стил на писане роман няма как да се направи.
Заради всичкото философстване сюжетът понакуцва. Има нелогичности или така наречените plot holes. Един пример за това:
Историята е разказана от името на Неда. Тя не е била свидетел обаче на всички описани случки. Описани са мислите и чувствата на другите, които те вербално не са изразявали пред нея. Тогава как може тя да ги опише? Мисли ли чете? Нелогично.
Описанията� прекалено подробни ми идват. За мен в тази книга има много разтягане на локуми и излишно описване. Има даже някои повторения.
На места не можеш да разграничиш кое от коя сюжетна линия е, реалност или фантазия на Неда е. Объркваща книга си е. Остави ме с доста въпроси. Цялостно поведението на ��вамата главни герои ми идваше нелогично.
Не можах да се свържа с главните герои. Не са особено емоционално интелигентни. Поведението на Боян и Неда, когато са били студенти, ми идваше направо тинейджърско, супер незряло.
Описанията на външния им вид са сякаш непълни. Поне за характерите им разбираме предостатъчно. Но не толкова, че да ги харесам.
Горе-долу ми пукаше за тях и какво ще им се случи. Но я нямаше интригата, от която имам нужда. Интригата, която ме кара да прелиствам с интерес, за да започна поредната глава. Впрочем главите са доста дълги. Това също е минус за мен. В добавка към това не може да се каже, че диалогът е особено добър.
Сигурно “Отклонение� ще се понрави на някой от по-възрастното поколение. Но аз като представител на Gen Z не бях впечатлена. Обичам романи с повече действия, по-малко описания и философстване. Този прочит ми подейства депресиращо. На доста места ми беше скучно. Все чаках нещо да стане. Доста е предсказуема и монотонна, мудна. Ах, пък този край как ме разочарова�
Ако търсите приятно, красиво, сладко и романтично четиво, това не е вашата книга. Тази тук е пълна със съжаление, тъга, сърцебол, сълзи, трагизъм, песимизъм. Вие си решете дали искате да си го причините. 🤷🏼♀�
🎧 Слушах романа като аудиокнига в Storytel. Може би ако я бях прочела по традиционному - на хартия, щеше да ми хареса малко повече.
🥀 Как бих описала книгата накратко: меланхолична, поетична история за недовършена любов
💔 Как бих я описала с една дума: тегава
Поредна книга, която ме кара да има предразсъдъци към българските автори. :(
Нищо де, ето ви няколко красиви цитати от “Отклонение�:
“Н� среща. То бе точката, в която се пресичат миналото, настоящето и бъдещето ни. Фокус на времето, в който ние ненадейно попаднахме. В него се събират всички посоки на живота ни като лъчи.�
“Покаж� ми как обичаш, за да ти кажа какъв си.�
“Независим� от това изгодно или не, благоразумно или не, да обичаш защото обичаш - това е единственото основание.�
“Твоят� любов ми е нужна, за да дишам, но аз няма да те моля да останеш при мене. Нека бъдеш верен не на мене, а на своя път, който е съставна част от самия тебе и който едва ли ще извървим заедно. Няма да бъда трънлива драка, в която ти ще заплетеш крилете си и не ще може да летиш.�
𝓡𝓪𝓽𝓲𝓷𝓰 𝓬𝓻𝓲𝓽𝓮𝓻𝓲𝓪
ᴘʟᴏ� ★★
ᴄʜᴀʀᴀᴄᴛᴇʀ� ★★�
ᴡʀɪᴛɪɴ� ꜱᴛʏʟ� ★★�
ᴇɴᴊᴏʏᴍᴇɴᴛ ★★�
Жанрове: Художествена, Българска, Романтика, Комунизъм, Young Adult
Тропи:
Сега ви ще споделя моето скромно, честно и определено непопулярно мнение за “Отклонение�.
Още не мога да повярвам, че отделих 7 часа от живота си, за да довърша тази книга. Проява на мазохизъм или перфекционизъм. Не знам кое от двете.
Талантът на Блага е неуспорим, но това не е моят влак. За този влак има други пътници. Не съм аз човека. Затова в това ревю ще прочетете повече критика за “Отклонение�, отколкото хвалби. Въпреки това ще започна с позитивите (все пак са по-малко).
Книгата на Блага много добре описва обстановката в България през годините на комунизма. Научаваме за ежедневието, кариерите, връзките, образованието, моралът и идеалите на тогавашните хора. Радвам се, че научих нещо ново в тази сфера.
Книгата засяга доста теми - всичките дълбоки. Кара те да се замислиш, да рефлектираш. Постига го заради красивият, философски, метафоричен стил на писане на Блага. Така умело борави с думите, че ти завърта главата. Харесва ми символизмът и дълбочината на Блага. Има много мъдрост в разсъжденията ѝ.
“Отклонение� е като химн на любовта - мелодична, трогателна, емоционална книга, която показва иронията на съдбата и ролята на любовта в нея. Доста оригинална книга е. Толкова много красиви цитати си извадих от нея. It’s so quotable. Но само с красив стил на писане роман няма как да се направи.
Заради всичкото философстване сюжетът понакуцва. Има нелогичности или така наречените plot holes. Един пример за това:
Историята е разказана от името на Неда. Тя не е била свидетел обаче на всички описани случки. Описани са мислите и чувствата на другите, които те вербално не са изразявали пред нея. Тогава как може тя да ги опише? Мисли ли чете? Нелогично.
Описанията� прекалено подробни ми идват. За мен в тази книга има много разтягане на локуми и излишно описване. Има даже някои повторения.
На места не можеш да разграничиш кое от коя сюжетна линия е, реалност или фантазия на Неда е. Объркваща книга си е. Остави ме с доста въпроси. Цялостно поведението на ��вамата главни герои ми идваше нелогично.
Не можах да се свържа с главните герои. Не са особено емоционално интелигентни. Поведението на Боян и Неда, когато са били студенти, ми идваше направо тинейджърско, супер незряло.
Описанията на външния им вид са сякаш непълни. Поне за характерите им разбираме предостатъчно. Но не толкова, че да ги харесам.
Горе-долу ми пукаше за тях и какво ще им се случи. Но я нямаше интригата, от която имам нужда. Интригата, която ме кара да прелиствам с интерес, за да започна поредната глава. Впрочем главите са доста дълги. Това също е минус за мен. В добавка към това не може да се каже, че диалогът е особено добър.
Сигурно “Отклонение� ще се понрави на някой от по-възрастното поколение. Но аз като представител на Gen Z не бях впечатлена. Обичам романи с повече действия, по-малко описания и философстване. Този прочит ми подейства депресиращо. На доста места ми беше скучно. Все чаках нещо да стане. Доста е предсказуема и монотонна, мудна. Ах, пък този край как ме разочарова�
Ако търсите приятно, красиво, сладко и романтично четиво, това не е вашата книга. Тази тук е пълна със съжаление, тъга, сърцебол, сълзи, трагизъм, песимизъм. Вие си решете дали искате да си го причините. 🤷🏼♀�
🎧 Слушах романа като аудиокнига в Storytel. Може би ако я бях прочела по традиционному - на хартия, щеше да ми хареса малко повече.
🥀 Как бих описала книгата накратко: меланхолична, поетична история за недовършена любов
💔 Как бих я описала с една дума: тегава
Поредна книга, която ме кара да има предразсъдъци към българските автори. :(
Нищо де, ето ви няколко красиви цитати от “Отклонение�:
“Н� среща. То бе точката, в която се пресичат миналото, настоящето и бъдещето ни. Фокус на времето, в който ние ненадейно попаднахме. В него се събират всички посоки на живота ни като лъчи.�
“Покаж� ми как обичаш, за да ти кажа какъв си.�
“Независим� от това изгодно или не, благоразумно или не, да обичаш защото обичаш - това е единственото основание.�
“Твоят� любов ми е нужна, за да дишам, но аз няма да те моля да останеш при мене. Нека бъдеш верен не на мене, а на своя път, който е съставна част от самия тебе и който едва ли ще извървим заедно. Няма да бъда трънлива драка, в която ти ще заплетеш крилете си и не ще може да летиш.�
𝓡𝓪𝓽𝓲𝓷𝓰 𝓬𝓻𝓲𝓽𝓮𝓻𝓲𝓪
ᴘʟᴏ� ★★
ᴄʜᴀʀᴀᴄᴛᴇʀ� ★★�
ᴡʀɪᴛɪɴ� ꜱᴛʏʟ� ★★�
ᴇɴᴊᴏʏᴍᴇɴᴛ ★★�
Жанрове: Художествена, Българска, Романтика, Комунизъм, Young Adult
Тропи:
February 11, 2025
"Когато вече дишаш без въздух, само чрез любовта."
Целият роман е любов - от първата буква до последната точка. ❤️
Целият роман е любов - от първата буква до последната точка. ❤️
August 11, 2020
Ако Фредерик Бегбеде отсича "Любовта трае три години", то Блага Димитрова прошепва: "Недоизживяната любов трае вечно." Това е посланието на "Отклонение" � една книга, която беше посъбрала прах в лавиците на моите собствени гимназиални спомени. Книга, която носи полъха на миналото и те кара несъзнателно да търсиш досег със своя собствен, сякаш недовършен живот. Всичко, което е било, би могло, би трябвало. Но никога не се е случило. Четеш редовете, думите, сричките - така умело и грижливо подредени от голямата Блага Димитрова - и виждаш в тях отражение на своите собствени спомени, на своите собствени чувства, които някога са бушували в младата ти незакърняла душа, но така и не са успели да се материализират.
На моменти се усещах, че чета Блага Димитрова, а усещам Миряна Башева и любимото ми нейно стихотворение - "Любов". Защото и Димитрова, и Башева описват любовта (било в проза или в поезия) без излишната помпозна натовареност или превзетата романтика. Любовта е проста в своето случване и невъзможна в своето изживяване. На някои им отнема цял живот да го разберат, на някои � десет дни. Някои любови приключват още преди да са започнали � къде осъзнато, къде не. Някои любови се случват на шега, за да се окажат "най-големите истини в живота ни". Някои любови са изначално уж правдиви, а в края си не изглеждат нищо повече от пуста лъжа. Любовта сама по себе си е празна дума, лишена от смисъл, докато не се отрази в очите на двама души. И това отражение може да е буен огън, който изгаря всичко, изгасва за секунди и никога повече не пламва. А може и да е тихо пламъче, което парещо гъделичка цялото ти съществуване, и тлее вечно. Всичко зависи от тези двама души. И от праволинейностите или "отклоненията" в живота им.
Обичам да чета и препрочитам, да откривам и преоткривам Блага Димитрова, защото е автор с рядката способност да ме кара да искам да се връщам назад в миналото, което невинаги е било красиво. Кара ме да преживявам неща, които отдавна съм затиснала под тежестта на ежедневието, и към които не искам (или нямам сили) да поглеждам. Кара ме да преживявам и неща, които никога не съм усещала, но са необяснимо близки и познати. Няма нищо далечно в творчеството на Блага Димитрова, както и в „Отклонение� � всичко е ясно, доловимо, може да бъде почувствано и докоснато. Книгата е силна, защото има специфичния стил на Блага Димитрова. Не, защото описва любовта на двама души или техния сблъсък с реалността и суровостта на заобикалящия ги (или този вътре в тях?) свят. (Единствената причина да дам 4/5 звезди е лекото забавяне в повествованието в някои моменти � сякаш лишаваха книгата от същината ѝ и откъсваха читателя от същественото. Макар че и тези моменти имаха свой си живот и своя си привлекателност � например, описанието на родния град и вечно скитащия се човек.)
Препрочитането на книга десетки години по-късно носи особен чар. В случая с „Отклонение� � когато за първи път я прочетох, не бях гледала Невена Коканова и Иван Андонов, представях си Неда и Боян съвсем други. Мозъкът ми рисуваше картината на тяхната младежка и спорадична любов по тийнейджърски, почти наивно детски, като някакъв нереален свят. На почти трийсет вече картината на тяхната неизживяна любов и преоткриването ѝ са ми много по-близки и достъпни. А образите на героите във филма отпреди повече от петдесет години само допълват живостта и цветността на книгата.
„Отклонение� заключва всъщност болезнената истина � за щастието човек се бори, нещастието идва само („Ням� щастие, наготово поднесено като сладко от вишни на табличка!�). Какво е, тогава, недоизживяната любов? Щастие, че изобщо се е случила, но за което ти така не си се осмелил да се пребориш? Или нещастие, заради пропуснатите мигове и заради непреодолимата неизвестност, която се превръща в неименуема константа в целия твой по-нататъшен живот? „Любовт� е една смела крачка към неизвестността.� Крачка, след която можеш да полетиш. Крачка, след която можеш да пропаднеш. Или крачка, след която ще направиш още една. И още една. И още една. А после ще се затичаш. Сам. Към каквото е било, е, и, би могло да бъде. „Сам� дойдох и сама си отивам.� Дали?
На моменти се усещах, че чета Блага Димитрова, а усещам Миряна Башева и любимото ми нейно стихотворение - "Любов". Защото и Димитрова, и Башева описват любовта (било в проза или в поезия) без излишната помпозна натовареност или превзетата романтика. Любовта е проста в своето случване и невъзможна в своето изживяване. На някои им отнема цял живот да го разберат, на някои � десет дни. Някои любови приключват още преди да са започнали � къде осъзнато, къде не. Някои любови се случват на шега, за да се окажат "най-големите истини в живота ни". Някои любови са изначално уж правдиви, а в края си не изглеждат нищо повече от пуста лъжа. Любовта сама по себе си е празна дума, лишена от смисъл, докато не се отрази в очите на двама души. И това отражение може да е буен огън, който изгаря всичко, изгасва за секунди и никога повече не пламва. А може и да е тихо пламъче, което парещо гъделичка цялото ти съществуване, и тлее вечно. Всичко зависи от тези двама души. И от праволинейностите или "отклоненията" в живота им.
Обичам да чета и препрочитам, да откривам и преоткривам Блага Димитрова, защото е автор с рядката способност да ме кара да искам да се връщам назад в миналото, което невинаги е било красиво. Кара ме да преживявам неща, които отдавна съм затиснала под тежестта на ежедневието, и към които не искам (или нямам сили) да поглеждам. Кара ме да преживявам и неща, които никога не съм усещала, но са необяснимо близки и познати. Няма нищо далечно в творчеството на Блага Димитрова, както и в „Отклонение� � всичко е ясно, доловимо, може да бъде почувствано и докоснато. Книгата е силна, защото има специфичния стил на Блага Димитрова. Не, защото описва любовта на двама души или техния сблъсък с реалността и суровостта на заобикалящия ги (или този вътре в тях?) свят. (Единствената причина да дам 4/5 звезди е лекото забавяне в повествованието в някои моменти � сякаш лишаваха книгата от същината ѝ и откъсваха читателя от същественото. Макар че и тези моменти имаха свой си живот и своя си привлекателност � например, описанието на родния град и вечно скитащия се човек.)
Препрочитането на книга десетки години по-късно носи особен чар. В случая с „Отклонение� � когато за първи път я прочетох, не бях гледала Невена Коканова и Иван Андонов, представях си Неда и Боян съвсем други. Мозъкът ми рисуваше картината на тяхната младежка и спорадична любов по тийнейджърски, почти наивно детски, като някакъв нереален свят. На почти трийсет вече картината на тяхната неизживяна любов и преоткриването ѝ са ми много по-близки и достъпни. А образите на героите във филма отпреди повече от петдесет години само допълват живостта и цветността на книгата.
„Отклонение� заключва всъщност болезнената истина � за щастието човек се бори, нещастието идва само („Ням� щастие, наготово поднесено като сладко от вишни на табличка!�). Какво е, тогава, недоизживяната любов? Щастие, че изобщо се е случила, но за което ти така не си се осмелил да се пребориш? Или нещастие, заради пропуснатите мигове и заради непреодолимата неизвестност, която се превръща в неименуема константа в целия твой по-нататъшен живот? „Любовт� е една смела крачка към неизвестността.� Крачка, след която можеш да полетиш. Крачка, след която можеш да пропаднеш. Или крачка, след която ще направиш още една. И още една. И още една. А после ще се затичаш. Сам. Към каквото е било, е, и, би могло да бъде. „Сам� дойдох и сама си отивам.� Дали?
Displaying 1 - 30 of 110 reviews
Can't find what you're looking for?
Get help and learn more about the design.