„� образа на Стоян Глаушев аз съм искал да създам типа на нашенския селянин. Той е по-друг от баща ми. Сантименталността може би е обща, но у Стоян Глаушев има една плахост на новодошлия в града. Аз нямам прототип нито за един от образите на романите си. Те са създадени безспорно от много елементи на живота, но нито един от тях в своята цялост не съществува в живота такъв, какъвто е у мене. Също отделни елементи както от външния вид на града, така и от неговия бит са минали в моите описания на македонския град. В „Железния� светилник� например се говори за два пазара - ат-пазар и житния пазар. Такива два пазара имаше в Прилеп. Говори се там и за часовник. А в Прилеп имахме стар часовник, майсторско дело на направата си. В Прилеп естествено съм имал възможност да почерпя, най-много елементи от непосредствени наблюдения. Но същевременно трябва да подчертая, че когато създавах в романите си живота на един македонски град като Преспа, аз търсех да представя средния македонски град, търсех общото, характерното за тоя град. Затова съм се стремил да използвам тъкмо онова от Прилеп, което е общо ако не за всички, поне за повече градове. � - Димитър Талев
Димитър Талев (Dimitar Talev) Петров-Палисламов е изтъкнат български писател и журналист, автор на тетралогията „Железния� светилник�, „Преспанските камбани�, „Илинден� и „Гласовет� ви чувам�.
Димитър Талев е роден в град Прилеп, Македония, на 1 септември 1898 година. Расте в семейството на майстор железар и ковач, в чийто дом владее дух на патриархална сърдечност и възрожденски патриотизъм. На 9 г. остава без баща. Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война определят безсистемното му образование - учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие, Стара Загора, завършва гимназия в Битоля през 1920 година. След гимназията Талев посещава лекции в чужбина по медицина и философия. Следва по 1 семестър в Загреб и Виена през 1920�1921 г. Разбира, че това не го вълнува и точно в деня, в който умира Иван Вазов, той се връща от Австрия. После изучава и завършва българска филология в Софийския университет през 1925 година.
Талев издава книгата „Сълзит� на мама� � увлекателни и интересни разказчета за деца. „� тях има нещо много меко и нравствено�, споделя брат му Братислав Талев, � за отношението към дома, към майка, към Бог.� Талев не е бил много религиозен, но е споделял напълно моралните принципи на християнството.
През 1927 година той е привлечен като коректор във в. „Македония�, който се оформя постепенно като орган на дясното крило на македонското движение. През 1929 година поема поста редактор към изданието, а още на следващата година става главен редактор. Когато убиват директора на вестника през 1933 година, постът се заема от Димитър Талев.
През 1944 г. новият режим променя политиката на България по Македонския въпрос изцяло и започва активна македонизация на Пиринския край. Талев е обявен за националист и е изключен от Съюза на българските писатели. През октомври 1944 той е арестуван, без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за „прояви на великобългарски шовинизъм�. Задържан е в Софийския централен затвор до края на марат 1945 година. По-късно е изпратен в „трудово-изправително селище� в Бобовдол.
Димитър Талев отново е арестуван през октомври 1947 година. След тази случка здравословното му състояние се влошава и той получава тежка язва.
Последно бях чел "Железният светилник" преди кандидатстудентските изпити за университета, демек преди твърде много време. На които изпити едва изкарах една малка тройчица и така разбрах, че важните за мен неща не допадат на оценяващите там.
Сега, след толкова години, намирам тази книга за още по-важна!
Димитър Талев пише този роман в едни от най-мрачните за България години, едва преживял концлагера и репресиите от безродните болшевики, узурпирали страната ни с помощта на жестоките си съветски господари.
Обявен за великобългарски шовинист от безродната просъветска власт, той все пак не се колебае и разполага действието и героите в своя роден край, на който въпреки че е яка крепост на българщината е съдено да попадне в дълго безвремие и под игото на нови и още по- жестоки господари, мразещи всичко що е нам мило, родно и скъпо - сърби и гърци�
Борбата за църковна независимост и против опитите за погърчване на македонските българи е предадена правдиво и по увлекателен начин и бележи началото на формирането ни като модерна нация. Тази упоритост, недоверие към новото и консервативност на народа ни са го съхранили през вековете иго. Но и ни затриват, бавно и неминуемо след създаването на новата ни самостоятелна държава�
Свободата е далеко, а пътят към нея е осеян със свидни жертви, мъка и излъгани надежди.
Трябва редовно да се препрочита, този може би най-български роман!
„Коет� човек не може да види с очите си и да чуе с ушите си, намира го с душата си.�
„Железния� светилник� е великолепен роман! Той представлява истинска духовна храна за българския народ и напълно заслужено се е превърнал една от най-великите творби в родната литература. Димитър Талев е вложил в него много силни морални поуки и любов към родината, съчетавайки семейна драма и исторически летопис. Неговият стил на писане е страшно красив и впечатляващата атмосферата в град Преспа от началото на 19-ти век напълно ме заплени!
Писателят умело е разгледал недостатъците на живота в патриархално общество, но същевременно майсторски е описал необходимостта от съхраняване на нашата идентичност като народ и борба за църковна независимост. Зараждането на съпротивата срещу надменността и агресията на фанариотите заема важно място в сюжета. Преспанските граждани имат нужда да си построят своя нова църква и водят духовен живот, заради което дълго време събират пари и полагат усилия. Обаче в тези мрачни времена гръцката пропаганда се оказва упорит и коварен противник на църковната ни самостоятелност, в сравнение с който корумпираната османска власт е по-малка пречка...
„Железния� светилник� притежава много сложни и интересни персонажи от различни поколения! Султана, Ния и другите героини в романа са превъзходно изградени и предизвикват силни емоции... Според мен, най-яркият образ в историята е Лазар Глаушев, който от образован младеж с потенциал за натрупване на богатства се превръща в борец за църковна независимост, пробуждайки хората за огромното значение на родния език и нуждата от участието на всички граждани в общинските дела.
„Друг някакъв страх се задаваше отнякъде и все пак не беше толкова страшно � натам, към града, го гонеше тъмнината, в която се криеше сега и родното му село, и кулата на господаря, и всичко наоколо; натам го тласкаше една колкото хубава, толкова и неясна надежда.�
„То� път хаджи Серафимовата внука хвърли камък в тихата вода. Смелата постъпка на Султана предизвикваше безсилната злоба на всички, които отдавна бяха загубили всякаква смелост; нейната самонадеяност предизвикваше неподозирана ярост в тия, които никога не са имали своя свободна воля; пренебрежението към установения от векове непокътнат ред в отношения, обичаи и нрави, в наготово приетите схващания за морал и чест хвърляха в тревога тия, които се бояха от всяка промяна...�
„Никог� ли не се случва да се напълни човешкото сърце догоре с радост и да не гори, да не боли � редом с радостта, която идва, и тъгата, неутолимият копнеж по нещо загубено или непостигнато?�
„То� не можеше да разбере гражданското ѝ честолюбие. Такива си бяха те, гражданите: горделиви, присмехулници.�
„Остана� сам в стаята, той се изсмя с глас. Е да, нали, той знаеше� Чуден беше животът, в скърби и радости.�
„Минавах� годините, едната досъщ като другата, колело, което се върти равномерно и безспирно движи ли се, или стои все на едно място? Така живееха тия люде в Преспа забравени и заличени като престарялата слава на тоя град, под чужда власт, живееха по милост, мъките им бяха скрити, радостите им � потулени, смехът им � сподавен, да не се чува надалеко � нищо не се чуваше и не се виждаше над мрачната сянка над тихата вода. Живот по милост и все пак те бяха живи люде и сърце човешко биеше в гърдите.�
„� той, посвоему, бе почувствувал тайнствената сила на науката, на книгата и писмото, когато Лазар сядаше да чете или пише: седнеш и говориш с книгата или тя ти говори и какви чудни, мъдри думи, какво изкуство да видиш името си, всяка своя мисъл сложена завинаги върху бялата хартия с красиво извити и завити чертички, да напишеш точно каквато и да е сметка и вече да не се боиш, че ще сбъркаш или забравиш.�
„� Човек не бива и не може да живее само за себе си � чу тя наново гласа на монаха и го погледна. Очите му горяха със силен блясък, той продължи: � Имаме свой дом и своя челяд, но имаме и свой народ и колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички заедно, братя по кръв и по вяра.�
„Близ� до светилника седеше Лазар. Той четеше малка, но дебела книга с корави листове и дървена подвързия с пиринчени закопчалки. Както държеше книгата далеко от очите си, осветен от яркото пламъче на светилника и цял вдаден в четенето � в позата му, в израза на лицето му се долавяше тържественост. Четенето на книгата беше свещенодействие, всички наоколо пазеха тишина и като да очакваха нещо важно и желано.�
„� Като знаем как е било, ние ще видим ясно как е сега и как ще бъде утре. Това ви разказахме в нашата беседа, за да си отворите очите и да видите своя враг и грабител, който иска да погуби и телото, и душата ни...�
„Н� в живота на тоя град, на тия люде нищо не идваше, не ставаше бързо и буйно. Всяко нещо преживяваше своето време.�
„Лазар избърса с кърпа ръцете си и седна срещу него, на другата страна на масата. Дигна срещу него лице и погледна открито, смело: � Да, ваше високопреподобие, прави думи, свети думи. Но понякога човек взема думите на истината, за да покрие с тях една неистина. Вие вземате думите на една истина, за да си послужите с тях като с оръжие във ваша полза.�
„Койт� еднаж е вкусил от духовна храна и е изпитал нейната сладост, той вечно жадува за нея и я търси.�
„Сам� с женска сила може да се надвие мъжката сила и упоритост, тя е като водата за огъня.�
„� твърдия ѝ глас, в израза на лицето ѝ чорбаджията позна собствената си упоритост. Той нищо не отговори. Ния седна отново на столчето до прозореца, дигна книгата от пода, сложи я пак на колената си, без да я отвори. Сега той ще мълчи може би сто години. Но му каза, каза му всичко.�
„� настъпването на зимата във всекидневните си грижи преспанци бяха позабравили народните работи. Мина толкова време, нямаше никакъв отговор по спора около новата църква и народът бе оставил всичко на людете от общината и читалището. Това беше най-сетне тяхна работа � да се грижат за църквата и за всички народни дела. А народът � той е тук, на мястото си, и щом стане нужда…�
„� Народе � викна Лазар, � ние никого не гоним от божия дом и никому не ще направим зло, ама щом е наша тая църква, тука ще се служи на наш език!�
Една от любимите ми книги. Написана с много доброта и разбиране. Дълги години си мислех защо Султана постъпи така с любимото си дете. Не можех да разбера, дори преди самата аз да имам дете. Та какво може да е по-силно от любовта на майката? Защо Султана не се изправи и не защити живота на Катерина, защо се огъна? Не я разбирах, но Талев я е разбирал. Не я осъди, само й съчуства. Просветна ми много години по-късно, след още много прочетени книги. Не можем да мерим с нашия аршин хората, които са живели тогава. Нашите мерки не стават за тях. Не говоря за някакви възвишени ценности и борби, а за простите неща от живота. По онова време човек не може да оцелее сам, всеки е част от групата. Ако н�� спазваш правилата на групата, тя ще те отхвърли и оцеляването е под голям въпрос. Така че Султана е направила избора си според морала на нейното общество, за да не бъде отхвърлена тя и близките й. И не би се поколебала пак да направи същия избор. Такива са силните хора - във времена на криза не седят да чупят пръсти, а действат. Трудно ми е да приема действията й, но както казах - моите мерки са други. Дано Бог я прости и костите й да почиват в мир.
"... седнеш и говориш с книгата или тя ти говори и какви чудни, мъдри думи, какво изкуство да видиш името си, всяка своя мисъл сложена завинаги върху бялата хартия с красиво извити и завити чертички, да напишеш точно каквато и да е сметка и вече да не се боиш, че ще сбъркаш или забравиш!"
"Нощно време по много къщи се чуваха песни, но светлината по малките прозорчета биваше затуляна с черги и капаци. Колкото и да беше шумна веселбата и колкото вино да се изпиеше, гостите не оставаха много късно през нощта, разотиваха се далеко преди полунощ, бързайки по тъмните улички със запалени фенери в ръка, както беше заповядано от турчина. Които живееха по-далеко или виното им се е усладило повече � оставаха да нощуват у домакините. Така бяха живели преспанци от векове � да крадат, да крият радостта си ..."
"Рафе Клинче бавно приближи запалената свещ към по-горния образ и тъй, бавно се показа в светлината на свещта, като че ли се роди от самата светлина образът на Катерина Глаушева. Стойна веднага я позна и пак заплака ..."
И тъй, бавно, светлината от перото на Талев ни показва как се ражда, живее и умира всичко в къщите, по дюкяните и по улиците на Преспа. Работа, сравнима с тази на майстора дърворезбар по иконостаса.
Не бих дала висока оценка на книга само защото е българска или родолюбива.
За втори път чета "Железният светилник", преди бях почти ученичка. Допадна ми, но само толкова. А сега, сега ми харесва много повече.
"Железният светилник" е роман с изключителни качества. Написан е увлекателно, стегнато. Каквито описания има са кратки и изразни, красиви, просто ти се иска да спреш и да ги усетиш.
"Наместникът не беше много приказлив, но се виждаше, че не бе дошъл у приятеля си от празнично безделие. Сините му зеници бяха избелели, изглеждаше, че нищо не забелязва наоколо � цял беше обърнат навътре в себе си."
"Вън го пресрещна синя януарска вечер, обхвана с ледени длани лицето му."
Героите са живи, истински. Определено Талев има предпочитание към силните женски образи. Строгата майка Султана, нежната, руса Божана, Ния, като спотаен жълт пламък, дяволитата Катерина, а мъжете хем са там, хем в личния аспект на историята сякаш не са движеща сила. Добро и лошо с мяра, всеки с човешките си страсти и грешки. Четеш, и хем не ти харесва героя, хем не си съгласен с това, което прави, но можеш да го разбереш, защо постъпва така, какво го мотивира.
Тонът на романа не допада на някои. Струва им се мрачен, дразнят се какъв послушен и безволев народ сме били. Огледайте се наоколо. Тази травма още стои, този страх, покорство, тревога. Има за какво да си помисли човек, има още защо да се чете тази книга.
Да, ето за тази точно вода бях жадна! Вече всичко е казано и написано за тази вероятно най-българска книга. Удивително е колко много неща бях забравила, но съм чела този роман преди толкова много години.... Сега го възприех по съвсем друг начин. По друг начин усетих дълбочината му! Невероятен! Чудесен прочит в "Сторител" на Звезделин Минков!
За втори път чета "Железният светилник". Първия път бях на 17. Сега съм почти на двойна възраст. По съвсем друг начин виждаш образите. По съвсем друг начин възприемаш борбите им и терзанията им. И все пак, някои неща не се променят - емоцията и как те хваща за гърлото тази история. Смееш се с нея, радваш се с нея, скърбиш с нея, ядосваш се с нея, плачеш с нея. За героите и малко за себе си. Прекрасен роман.
Друго си е когато четеш с желание. Димитър Талев ми е любим още от ученическите години, но сега някак по по-друг начин възприемам написаното. Тогава съм го чела по принуда, за оценка, наистина ми харесваше още тогава, но когато го прочетох и сега, установих, че много неща не помня или не съм разбрала.
Със страх се връщам към класиката, за да не се разочаровам, но с тази книга изобщо не се случи. Вее преполових и втората от четирилогията � "Преспанските камбани" � същата работа. Класа!
"Стоян подигна рамена: ето такава една чудна и толкова хубава бъркотия е животът!"
За разлика от живота, Железният светилник не е бъркотия, но все пак си е хубав. Бая неща мога да кажа за тази книжка като колко мила и сърцестопляща е (въпреки че на моменти е точно обратното на една мила и сърцестопляща история), но тъй като е роман, който е част от задължителните четения за училище само една дума може да опише колко необикновен и неподхождащ към групата от произведения, към които принадлежи е, и тя е: интересен.
Не разбирам хората, които са неспособни да оценят красотата в този роман. Независимо дали е бил част от задължителната програма по литература или не, "Железният светилник" е изключително съдържателна творба. Съдбите на героите, историческите събития, българщината - така са преплетени, че на читателя не му се иска страниците да свършат. Най-силният от тетралогията.
"Тоя път хаджи Серафимовата внука хвърли камък в тихата вода. Смелата постъпка на Султана предизвикваше безсилната злоба на всички, които отдавна бяха загубили всякаква смелост; нейната самонадеяност предизвикваше неподозирана ярост в тия, които никога не са имали своя свободна воля; пренебрежението към установения от векове непокътнат ред в отношения, обичаи и нрави, в наготово приетите схващания за морал и чест хвърляха в тревога тия, които се бояха от всяка промяна; и най-сетне, храбростта й да защити открито своето право на живот, на лична свобода предизвикваше жестокостта на всички лицемери, които се задушаваха под тежестта на оковите, що сами си бяха надянали. Всички тия люде нямаха друго оръжие освен злия език и злия присмех."
"Пък и времето минаваше и завличаше всичко, което вече е било, животът не спираше на едно място."
"И той, посвоему, бе почувствувал тайнствената сила на науката, на книгата и писмото, когато Лазар сядаше да чете или пише: седнеш и говориш с книгата или тя ти говори и какви чудни, мъдри думи, какво изкуство да видиш името си, всяка своя мисъл сложена завинаги върху бялата хартия с красиво извити и завити чертички, да напишеш точно каквато и да е сметка и вече да не се боиш, че ще сбъркаш или забравиш!"
"Както при всичко друго в живота, просто трябваше да реша какво да правя с това, което ми бе отредено."
"А монахът знаеше какво очакваха тия люде от него, защото му се струваше, че ги позна, че погледът му проникваше в душите им, дето дремеха дълбоко още непробудени, незнайни сили, стекли се там по непресъхващия поток на кръвта от далечни извори, заседнали там и замрели."
"� Истинско чудо е манастирът Рилски, както и животът на светаго Йоана и на всички свети отци, които са обитавали там. Манастирът е високо в планината, граден и изписан от благословена човешка ръка, която е искала да въплъти в дърво, камък и багри нашата вяра. Дом народен е той, за целия славянски род, който се нарича с много имена, но живее с една душа"
"Бледото лице на Божана бързо порозовя � разхубави се още повече, разтвори се като цвете под слънчев лъч."
"Но понякога човек взема думите на истината, за да покрие с тях една неистина. Вие вземате думите на една истина, за да си послужите с тях като с оръжие във ваша полза."
"Летните дни и седмици бавно се претъркулваха като колелата на тежка кола � претоварената кола на лятото."
"Най-често Лазар се залъгваше, че гневът му е истинското и единствено негово чувство към чорбаджи Аврамовата щерка, но то беше само една болезнена кора по младото му, пламенно и жадно сърце."
"И нейната обич беше като светлина, която огрява душата и нищо не иска, с нищо не дотяга, за нищо не моли ни с поглед, ни с дума, не чака, не заплашва."
"А за една нощ само пролетта пристигна, втурна се като закъснял сватбар...Пролетната буря прогони голямата зимна нощ, издуха тъмнините й, като изгрея утрото, отвори се едно небе, за мила хубост. Синьо, с бели облаци, младото слънце се крие зад тях, показва се ту зад един, ту зад друг пламва, трепти и блести � аха да потече разкалено сребро по новата синя дреха на небето. Заредиха се все такива хубави дни, светли, топли, през ден, през два ще плисне буен пролетен дъжд, отново ще блесне слънцето и цялото небе с него чисто, окъпано. Като бяха чакали толкова време, дървесата и тревите отеднаж покараха � тополите и върбите спуснаха зелени коси, ябълките, сливите и всякакви други плодни дръвчета се разцъфтяха китка до китка, бяла и розова пяна кипна на кълба по градините, гмуркаха се в нея птички и пчели, и всякакви други мушички � чуруликаха, жужукаха и звънтяха, � в прозрачния въздух се люлееха пъстри пеперуди, трептяха с крила между щедро, примамливо отворените жълти и червени чашки на лалетата, кацаха жадни и упоени по белите, розови и сини зюмбюли. Появиха се и щъркелите по старите гнезда."
"Когато целият народ е на един ум, а ти си против него, оставаш като капка вода върху масло � дели се от тебе, не те приема."
"Вече над трийсет години бяха делили двамата това легло, слагали бяха всяка нощ глави на една и съща възглавница. Двама различни люде в един и същ ярем, но вървяха те дружно, праведно и както беше човешкият ред от памтивека. Дълъг път извървяха и добре, бяха вървели те двамата. Така ще бъде докрай."
"Тя не може да се моли като Стояна � по-добре е човек да мисли за бога, никога да не го забравя, отколкото да му говори и да го моли за всеки свой грях."
Аз съм изненадана. Нито очаквах, че ще харесам книгата, нито че ще я прочета толкова бързо и ще я прелиствам така, сякаш живота ми зависи от това. Безмълвна съм. Страшно много ми хареса и силно се замислям дали да не продължа тетралогията.
Прочитът на тази книга на 40, естествено, е коренно различен от този на невръстните 15-на години. Тогава си спомням, че много ми хареса, но, четейки я вече като възрастен човек й правех собствен анализ в главата си, без да чета стандартните: "Какво е искал да каже авторът!" Ето тази книга за мен е класика - истинска, българска, велика класика (без да подценявам световната, но книги като тази за мен изпълват съдържанието на тази дума). Реални, пълнокръвни, толкова живи са образите на героите на Талев. След този прочит на книгата в мен се загнезди неприятното чувство, че, въпреки че действието се развива в далечната 1864 г., съзнанието и народопсихологията на българина, 2 века по-късно са същите. Все още сме роби - в сърцата си, в душата си, в мислите си, в предразсъдъците си, каращи една майка да убие детето си, за да "не я срами пред хората"! Все още в нашите географски ширини, за огромна част от хората, е важно "какво ще кажат хората" пред щастието и живота на детето ти... Но пък образът на Султана - великолепен в силата му!
Книгата е добра сама по себе си.Допадна ми. Смея да твърдя, че стилът на писане наистина е увлекателен и лесен за четене в сравнение с други български класики. Забелжката ми е краят на историята и развитието на сюжетната линия на Лазар и Ния, които ми дойдоха една идея по-претупани отколкото ми се щяха да бъдат. Останалите книги звучат интересно и бих ги имала в предвид, ако нямах други по-важни на преден план.
"The Iron Candlestick" is the first book of the historical novel tetralogy by Dimitar Talev. It is an absolute masterpiece of Bulgarian literature. I do not think I would be exaggerating if I say it deserves a place among world classics such as "War and Peace" and "Gone with the Wind".
Лал, просто лал. Нямам думи, наистина влюбих се в тази книга. Не ревю на книгата, но нещо подобно -
Шест години след първия ми прочит, отново тази книга ме изпълни с чувства, с гордост от нашата история и хората борили се за нашето бъдеще. Прекрасна книга, радвам се, че най-после намерих време да си я препрочета и да мога да продължа с останалите книги.
Впечатляващо написана книга с изящен край. Разби сърцето ми, поплаках си накрая, но въпреки това я завърших с (тъжна) усмивка. Все пак животът продължава, независимо от всичко.
Определено мога да оценя максимално тази книга, защото от отдавна не бях чела толкова добра и увлекателна книга, която да ме вълнува през цялото време докато я чета. Преди да почнеш да четеш книгата си мислиш...."Уф... поредната книга от списъка, която ще е безинтересна и ще заспа няколко пъти докато я изчета", но този роман определено опроверга очакванията ми! Едновременното комбиниране на исторически роман и любовна история като героите са достатъчно комплексно изградени, а не както до преди сме чели от български автори (Добрият - има само хубави черти; Лошият - само ужасни)е неповторимо . Освен това романа завършва с очакван, но и необичаен край; край, който те кара да искаш да прочетеш следващия роман от четирилогията. Ще чакам с нетърпение да разбера дали и останалите ще ми харесат толкова много колкото "Железният светилник". А на онези, които се чудят дали да седнат да прочетат книгата, или изобщо не искат да я четат ще кажа: ТОЗИ РОМАН СИ ЗАСЛУЖАВА ДА ГО ИЗЧЕТЕТЕ, не случайно е в списъка за матурата и съм сигурна, че ще ви хареса! Ако го изчетете и не ви хареса.... добре, обвинете мен; въпрос на личен вкус, н�� сте чули моето мнение. С пожелание за прекрасно четене на тази невероятна книга. :)
В момента, в който господин Талев вкара драма в романа, останах силно впечатлена!😂
Шегата настрана, но сагата за Лазар се оказа главното нещо в тази история. Наред с борбата за независима църква и българско училище, разбира се. При подобен тип книги се избира един персонаж, който отваря очите на народа и тук този образ е втория син на Глаушеви. Не слагам оценка на книги от задължителната литература, без значение дали ми харесват или не. Но смея да кажа, че "Железният светилник" е много добър роман, който показва живота на българите през 19 век и зараждането на възрожденските дела и отстояването на народа. Димитър Талев не използва много стари и думи и особен език, поради което не усещах процеса на четене толкова тежък в сравнение с други произведения. Самият му изказ прави първа част от тетралогията лесна за разбиране.
Не съм вярвала, че ще го кажа, но сравнително ми хареса книга от задължителната литература и това е факт.
Бях чела тази книга като ученичка и помня, че ми беше една от любимите от задължителната литература. Много от книгата бях забравила, но помнех емоциите - всепоглъщащи и силни, истински и докосващи душата. Всичко отново оживя с този прочит, даже още по-силно ме разчувства, сега от позицията ми на жена и майка.
Уникална книга. Класиките, затова са класики, защото думите в тях остават с теб, усещанията се помнят, а Талев има дарбата да предава до най-малкия детайл всяка картина и всяка емоция така, че да се запечата в съзнанието ти.
Началото е леко мудно, докато се навлезе в света на героите и ежедневните им борби, но после някак леко и неусетно се привързваш към тях, страдаш и се радваш с тях.
Историята на героите, подплътена с историческите факти и истините за онзи никак не лек период преди освобождението, вълнуват и будят едно усещане за вътрешно негодувание срещу случващото се и търсене на справедливост за всичко.
Много тежка на места е тази книга. И откъм лични истории на героите, и откъм исторически период, който е засегнат в нея. Помня, че и първия път плаках на нея. И сега ме хвана за гърлото. Но помня, че при първия прочит бях адски ядосана на Султана за действията й. В детските ми тогава очи тя беше по-скоро лош герой. Днес донякъде можех да разбера тази изтерзана жена, живееща за едната чест и достойнство. Много силен образ и герой, на който днес, от позицията си на майка, гледам с други очи. Лазар и Ния и при първия ми прочит ми бяха любими. И сега не беше по-различно. И макар любовта им да беше помрачена от всичко останало, все пак намерих някаква утеха в това, че не всичко беше обречено за тях.
Една изключително силна и затрогваща история, която е оставила отпечатък в съзнанието ми още от ученическите години, но която и днес вълнува по свой си начин с истините и посланията си, с историческата си стойност и препратки към едно не леко време за българите.
Прочитът на Звезделин Минков беше изключителен и предаде до последния детайл всяка емоция от книгата. Горещо препоръчвам и този аудио вариант на книгата.
Чела я бях като ученичка и остана най-любима, най-хубава българска книга от класическата литература. Ето, че 20+ години по късно си я припомних слушайки я в аудио вариант с неповторимото озвучаване на Звезделин Минков. Разбира се чувствата, които бушуват у човек докато е още ученик и после на една по-зряла възраст са доста различни, други неща изпъкват на преден план, когато не е необходимо да се пишат литературни анализи, но емоциите са все същите - силни, всепоглъщащи. Толкова топлина има в тази книга, толкова чувственост в любовните истории без да се използват съвременните похвати и многословие. С толкова малко, но точно подбрани думи, Талев описва любовта с огромен размах... Условията на живот са били тежки, порядките - човешки и божии - силни и непрощаващи. Жената е имала своето място в дома край огнището, да поддържа морала, да е скромна и трудолюбива и да ражда деца. Мъжът е трябвало да осигури прехраната и да се погрижи семейството да е защитено. От гледна точка на майка и съпруга по друг начин оцених силата на характера на Султана, как тя с лека ръка направлява мъжа си, дошъл от село само с дрехите на гърба си, как с ум и напътствия отгледа синовете си, как с любов и грижа, но и с твърдост възпита дъщерите си, как сама се справя с мъката по изгубените си деца и как пожертва най-милото си дете, за да не излезе наяве срама му. На фона на днешната безнравственост тази книга изпъква с етичните си норми и божии закони, но какво му е оставало тогава на човек - за едничката чест живеел и да не се посрами името му. В същото време с толкова тъга е пропита книгата, на толкова много места ми се плачеше. Любовта на Катерина и Рафе Клинче също ми е любим епизод - забранена, изгаряше, всепоглъщаща, любов, която би била осъдена от всички ако излезе наяве и с толкова трагичен край (там тотално се разплаках). Прекрасна, прекрасна книга! С удоволствие продължавам със следващата, за да си припомня любовта и живота и на Лазар и Ния.