„Сибирски тетрадки� са записките, които авторът води по време на пътуването си из сибирските земи през 1963 година. Това пътуване довежда до написването на пътеписа „Неосветенит� дворове� –първата българска творба, която се повява в престижното френско издателство Gallimard. И макар „Неосветенит� дворове� да е добре познат текст, записките на автора досега никога не са били издавани в толкова пълен вид.
„Сибирски тетрадки� съдържа непосредствените впечатления на автора от сибирската земя и са единственото оцеляло доказателство за творческия процес на Йордан Радичков. Текстът е с такъв заряд, че напълно заслужено излиза в самостоятелно книжно тяло.
Yordan Radichkov was a Bulgarian writer and playwright.
Literary critics Adelina Angusheva and Galin Tihanov called him "arguably the most significant voice of Bulgarian literature in the last third of the 20th century". Some literary critics have referred to him as the Bulgarian Kafka or Gogol. Radichkov is widely known for his numerous short stories, novels and plays. He is also known for the screenplays of the Bulgarian film classics Torrid Noon (1966) directed by Zako Heskiya, The Tied Up Balloon (1967) and The Last Summer (1974).
In 2000, Radichkov was decorated with the high government prize the Order of the Balkan Mountains. In 2007, a monument dedicated to him was officially opened at the garden of the former Royal Palace, nowadays National Art Gallery in Sofia city centre.
За мен да четеш "Сибирски тетрадки" след "Неосветените дворове" е все едно да гледаш филм по любима книга. Вълнуваш се, някак по-близко си до света, създаден от автора, откриваш нови негови измерения, можеш да го видиш, да го усетиш и ти се иска да го гледаш отново и отново, докато не стане част от теб. И все пак нещо ти липсва, нещо, което си разнасял месеци наред из библиотеките на университета и което те е стопляло въпреки зъзненето из Сибир.
Ако почти безусловно харесвате стила на Радичков, тогава тази книга със записки ще ви хареса. Но ако просто го харесвате, може и да ви се строи леко хаотична или непълна. Нормално - все пак това са записки. За мен беше много интересно да ги разгледам. Нямам търпение да прочета и "Неосветените дворове", която си е официалната книга от посещението му в Сибир.
Суровият вариант на първият Радичков пътепис въздейства именно със силата на авторовия поток от впечатления - картините се менят в своеобразна блицова вихрушка, а единствената константа на заден фон е необятният Север.
„� затова следвай пътя си в права посока, помни колко крачки си направил вляво и ги възстанови при следващата преспа надясно, възстанови пътя на собственото си равновесие.�
През есента на 1963 г. Йордан Радичков е в Сибир. Авторът е единственият член на Съюза на българските писатели, който приема поканата на руски пратеник да обиколи тази необятна и непозната сурова земя и да пише текст за нея. Останалите предпочитат по-цивилизовани местности, но Радичков вдига ръка от дъното на залата. За дивото въображение на човека, който по-късно ще напише „Неосветенит� дворове�, няма нужда от катедрали и изложбени зали, за да се укрепи творческия си дух. Достатъчна е безкрайната шир на северната тайга, небето, облаците и всички неочаквани срещи по пътя.
Книгата „Сибирски тетрадки� е единственият нередактиран текст на Йордан Радичков, който е запазен непокътнат в архивите на автора. По повод 90 години от рождението му издателство „Нике� го предлагат със смиреното уточнение, че не са добавяли или премахвали нищо � това са тетрадките на Радичков от Сибир такива, каквито писателят е донесъл обратно в България. Те са своеобразна чернова на книгата „Неосветенит� дворове� и съхраняват едно преживяване, белязало автора до края на живота му. Мотиви от него се забелязват и в „Прашка�, където героят Левачко изчезва от родното си село, но оставя тетрадка с емблема на Мадарския конник � досущ като тази от кориците на трите тетрадки на Радичков.
Има съкровеност и интимност в надникването в по-суровия вариант на един роман. Самата чернова се превръща в нова форма на разказ. На места „Сибирски тетрадки� изглеждат като произведението на някой постмодернист � накъсани, пълни с бележки и липсващи думи, те очертават автентична карта на едно пътешествие в духовното. Защото Радичков не описва толкова гарите, пътниците и местностите, колкото усещанията и духовността, носеща се в студения северен въздух и в шаманските песни и предания. Често пробягват по страниците северният елен и сребърната лисица, а юртите със своите отворени върхове наподобяват небето и пазят спомена за жизнеутвърждаващото слънце. „Тоз� север стресна душата ми.� � пише Радичков. Но това е преди всичко едно удивление, колкото плашещо, толкова и опияняващо.
Тези негови впечатления, които карат поезията да избухне, събрана в изречения като: „Детскит� игри в Мирний, където дървените кози лежат върху диаманти.� Или „Майк�, студена и тъжна, аз (�) в твоя бял скут, тук се събудих и тук заспивам, след като тичах заедно с кучетата 50 години, без да замръзна, и изстисквах мляко от бедните вимета на елените.�
Те свидетелстват, че се е случило чудото � една душа до такава степен се е докоснала до нещо отвъд сетивата, че е създала неподправено и вълнуващо изкуство, божественият огън се е разпалил в сибирския студ и Радичков е станал поет.
По-късно шведското посолство пожелава писателят да напише и за тяхната страна подобна книга като „Неосветенит� дворове�. Но студът не е навсякъде еднакъв и вдъхновението не спохожда писателя по един и същ начин. Дали това, че по собствено желание е отишъл в Сибир, или пък близостта между народите, нещо е разчувствало дълбоко автора и дори през смеха могат да се видят замръзналите сълзи на човеколюбието. Като например, когато някакъв циганин вижда как децата му подскачат в кална локва. Вместо да ги порицае, той възкликва „лебед� мои�, а Радичков се смее на тази картина и разсъждава: „Лебед� мои! � към когото и да отнеса тази фраза, ще се почувства обиден, защото, както казваше Гогол, сега всеки човек вижда в свое лице оскърбено цялото общество�.
От накъсани фрагменти се състоят „Сибирски тетрадки�, от начупени спомени, записани в бързината. Понякога само с изречение или дума те носят някакво тайнствено, запазено единствено за писателя значение, друг път с цял пасаж, скициращ сцена или състояние, но никога описателно по онзи банален начин, който много пътеписи носят. Това е неговият Сибир, видян през неговите неповторими очи. И ние можем да бъдем единствено благодарни, че на онова събрание сърцето му е трепнало и той е вдигнал ръка, за да приеме пътуването към митичната шир на тъгата. Защото какво по-важно от това да сверяваш личния си компас със севера.