През 1970 година Йордан Радичков пише „Козел�. За него авторът си спомня: „…нек� издам някои свои тайни, занимаваше ме „примитивът�. Мъчех се да погледна, доколкото мога, от неговата вътрешна страна.�
Един ден в света на самотния козар Йоно и неговият козел се появявят няколко пъстри палатки. Група изследователи пристигат в техния регион, за да търсят скални рисунки. Виденията на Йоно започват да се смесват с реалността и скоро става трудно за читател и герой да разграничат халюцинациите от истинския свят. Нещо прастаро започва да зрее във вътрешния свят и сърцата на героите и да напомня за себе си.
„Човешкат� душа е като планината. Всякаква билка расте в нея, муха всякаква хвърка, какви ли не дивотии се крият в храстите. Трябва ти цял живот, за да надникнеш в някоя от тайните на планината; и цял живот ти трябва, за да опознаеш поне една малка част от сенчестите падини на своята душа. Видение ще мине там, без да остави черта отподире си, черта ще зърнеш някъде, без да знаеш от какво е оставена. Човек рядко ще се осмели да нарами брадва и да влезе да сече и да проправя пътеки в собствената си душа. Затуй да не се чудим, че много пътеки са обрасли и дремят скрити в тревата, много трънак се е разпрострял и много мрак има в усоите.�
Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929г. в с.Калиманица, Монтанско. През 1947г. завършва гимназия в Берковица. Работи като кореспондент(1951) и редактор(1952-1954) във вестник „Народна младеж�, редактор във вестник „Вечерни новини�(1954-1960), в Българска кинематография(1960 - 1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт�(1962-1969). От 1973 до 1986г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет на Република България. От 1986 до 1989г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.
Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949г. През 1959г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората� През следващите години издава сборниците с разкази „Прости ръце�(1961), „Обърнато небе�(1962), „Планинск� цвете�(1964), „Шарена черга�(1964).
През 1965г. излиза сборникът му с разкази „Свирепо настроение�, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници - „Водолей�(1967), „Козят� брада�(1967), „Пляв� и зърно�(1972), „Ка� така�(1974) и др.
През 1966г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветенит� дворове�. С него и с издадените през 1968г. „Вятърът на спокойствието� (новели) и „Ни�, врабчетата� (разкази) Йордан Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време той написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне� (1966) и „Привързаният балон� (1967). Пак по това време създава и пиесата „Суматоха� (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар� (1969).
В тази книга има моменти, в които не можеш да разбереш къде свърша човекът и къде започва животното, нито пък можеш да си сигурен кое е фантазъм и кое реалност. Не може да се даде дефиниция за нещата, когато те виреят "отстранени" от хората, необеспокоявани в естествена си необяснимост. Така ни се явяват тук феномените и обектите - извън реда на обичайното. Планината има свои закони. Тъй като се намира извън сферата на човешкото, тя не познава времето така, както го познаваме ние - за нея миналото, настоящето и бъдещето са едно и също нещо. Във всеки един миг са скрити всички възможни мигове. И тъй като планината има свои собствени закони, онзи, който посмее да извърши хюбрис спрямо нея, бива наказан по един или друг начин. Не ѝ се нрави на нея нашето вмешателство, нито прекаленото любопитство.
Това, което ми направи силно впечатление е колко много прилича козарят на герой на Кнут Хамсун. С неговата невъзможност да бъде сред другите човеци. Достигнал до заключението, че бог няма, той търси утеха за тази сиротност обратно в природата. Името му се споменава само веднъж в книгата - когато във вътрешната си реч се обръща сам към себе си, защото там, където битува той, имената не са необходими, нещата се обръщат едно към друго с погледи, звуци и миризми. Както споменах по-рано, трудно е да се разграничи козарят от черния му козел - те са двете лица на Янус. Персонификация на мъжкото начало и на отговорността, която идва с него. Където единият прояви слабост, другият се опитва да го вкара обратно в правия път.
Друг любопитен момент е идеята, че събитията биват изработени от собственото ни въображение, че по този начин ние участваме в сътворението - някъде там може би наистина тези истории са толкова действителни, колкото и всичко останало, което преживяваме, което пак ме връщам към началния ми въпрос - кой може да каже кое е истинското и кое е просто един сън (или пък измислица на нечия женска фантазия :)).
“Едн� искра се откъсна, излетя бързо през комина, издигна се, носена от топлото течение, и погледна отвисоко света. Светът спеше, обгърнат в тъмнина. Искрата се завъртя, потанцува няколко мига на зигзаг, защото целият ѝ живот беше само няколко мига, и се превърна в черна сажда. Саждата заслиза надолу и по пътя си сгъстяваше мрака. Но всичко спеше и никой не забеляза, че нощта е станала с една сажда по-черна.�
Що за фина деликатност? Що за художествено съвършенство?
Димящата козина на черния козел и неговото многозначително “Й�-Йе�; кошмарният колоездач преследващ Анани овчаря; сврачето стълпотворение, подобно на античен хор, коментиращо развоя на древногръцката трагедия - картините и подвижните образи на новелата са олицетворение на изяществото в контраст с примитивния ѝ субект. Прекрасен Радичков!
This is the level that all of bulgarian literature must strive to reach. It's a shame Radichkov was born in a country which will never know the extent of his mastery
Страхотна книга! Радичков е един от любимите ми автори, а това ми стана и една от любимите му книги. Историите на Радичков винаги са много земни и ги чувстваш близки до теб самия. Книгите му носят една такава особена енергия, която е много вдъхновяваща. Конкретно за "Козел" това е една на пръв поглед обикновена история за едно стадо, един козел и един козар. Всичко в книгата се развива някак ежедневно и непретенциозно, но всъщност има неща свързани със самодиви и други нестандартни неща. В планината близо до къщата на козаря идва лагер с хора, които са дошли да търсят и изследват скални рисунки. Книгата е наситена със събития. Разказват ни се най-различни истории и всички пряко или не пряко са свързани по между си. Със сигурност ако имаш по-развинтено въображение се вкарваш в книгата и започваш да си фантазираш разни неща. Книгата е невероятна най-вече заради дар словото на Радичков и начина, по който е написана. Като една детска книжка, ама от тези най-овлекателните.