What do you think?
Rate this book
Момчето, което завърза Луната за Земята
Майка разказва приказка на болното си дете � за момче и момиче в пустинята, за архипелаг на сънищата, небесен град и черна птица, която носи със себе си безкрайната нощ. Болестта и сънят се преплитат и детето пропада в този свят на изгубена любов. Спасението му ще зависи от отчаян детектив, чиято сянка разгадава случаите му, както и от мъж, който мрази чехли.
„� своята нова книга Мартин Касабов развива умело интереса си към странни, паралелно съществуващи светове и времена: пустини, морета, миражни източни градове, лунни пейзажи. Колкото и да са необичани, приказни по своята атмосфера, тези пространства щедро предоставят видения ключове за изграждане на мостове към всекидневието на едно момче от близкото минало, спечелило� уокмен при пътуването си до столицата. Времената се преплитат, деца и родители се следват и застигат по пътищата си един към друг. Но над всичко и всички се извисява мощта на разказването.�
� Борис Минков
„� своята нова книга Мартин Касабов развива умело интереса си към странни, паралелно съществуващи светове и времена: пустини, морета, миражни източни градове, лунни пейзажи. Колкото и да са необичани, приказни по своята атмосфера, тези пространства щедро предоставят видения ключове за изграждане на мостове към всекидневието на едно момче от близкото минало, спечелило� уокмен при пътуването си до столицата. Времената се преплитат, деца и родители се следват и застигат по пътищата си един към друг. Но над всичко и всички се извисява мощта на разказването.�
� Борис Минков
- GenresBulgarian Literature
200 pages, Paperback
Published January 1, 2024
3 people are currently reading
52 people want to read
About the author
Мартин Касабов
3books190followersМартин Касабов е роден и живее в Пловдив. Работи като книжар, пише кратки разкази, публикувани в списание „Страница� и „Култура� и рецензии за кино и литература за периодични издания и сайтове с културна насоченост. Автор на дебютния сборник „Когат� великани ходеха по земята�, както и на романа „Момчет�, което завърза Луната за Земята�.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 14 of 14 reviews
February 4, 2025
„Предусети, че това е вкусът на порастването - да приемеш, че всичко отлита.�
„Момчет�, което завърза Луната за Земята� е прекрасна книга! Мартин Касабов по майсторски и лиричен начин е съчетал приказни и реалистични елементи, за да се получи това невероятно въздействащо книжно преживяване... В него постепенно се разгръща емоционална история за порастването, същевременно се съхранява магията на детството, както и се разкрива непреходната сила на разказването на истории. Сюжетът увлекателно проследява премеждията на болно момче, чиято майка му разказва изключително любопитна и заплетена приказка... „Момчет�, което завърза Луната за Земята� ми достави огромна читателска наслада и различни стойностни послания, също като страхотния „Пиранези� на Сузана Кларк - силно препоръчвам на всеки потапянето в такива многопластови приказни романи!
„Н� светлината никога не угасва, защото не е натоварена със смисъл да носи надежда или каквото там човекът, откраднал хартията, вменява в нея. Човекът заспива спокоен, тъй като хартията е там и продължава да свети, отпуска се и сънува гърнета с жълтици в хралупата на сърцето си и всичко се променя за заспиващия, в отмалата си той става щастлив.�
„� сякаш никой никого не намира в този свят на изгубени надежди, но винаги някой за някого мисли.�
�...Ако беше все още момче, Вятърът щеше да зарови глава в ръце и да заплаче от безсилие пред могъщата каменна верига, където светът свършва, но когато сърцето е от вихър, не остава друго освен лудешкия бяг, да се въртиш и никога, за нищо на света да не спираш.�
„� безкрайния здрач на това вълшебно място, в утробата на съня, където мечката нито хъркаше, нито надаваше вой към малките си, истински опасности не съществуваха. Момчето вдиша влажния въздух и си каза:
Тук истински опасности не съществуват. Тук целият свят е самата опасност.�
�...Защото това е нейната приказка. Никой не участва в приказката, която сам е измислил.�
„Разхвърляните като листовете на Бога на песните спомени от това време останаха единствено със сънищата й, които той записа. Още в началото на пътуването им Нимрот бе извадил тефтера си тайно. Образите, които виждаше всеки път, когато затвори очи, го пренасяха в непозната земя, почти осезаема.�
„Искаш� да разбере дали светът е свършил, или ще продължава да се пише.�
„Момчет�, което завърза Луната за Земята� е прекрасна книга! Мартин Касабов по майсторски и лиричен начин е съчетал приказни и реалистични елементи, за да се получи това невероятно въздействащо книжно преживяване... В него постепенно се разгръща емоционална история за порастването, същевременно се съхранява магията на детството, както и се разкрива непреходната сила на разказването на истории. Сюжетът увлекателно проследява премеждията на болно момче, чиято майка му разказва изключително любопитна и заплетена приказка... „Момчет�, което завърза Луната за Земята� ми достави огромна читателска наслада и различни стойностни послания, също като страхотния „Пиранези� на Сузана Кларк - силно препоръчвам на всеки потапянето в такива многопластови приказни романи!
„Н� светлината никога не угасва, защото не е натоварена със смисъл да носи надежда или каквото там човекът, откраднал хартията, вменява в нея. Човекът заспива спокоен, тъй като хартията е там и продължава да свети, отпуска се и сънува гърнета с жълтици в хралупата на сърцето си и всичко се променя за заспиващия, в отмалата си той става щастлив.�
„� сякаш никой никого не намира в този свят на изгубени надежди, но винаги някой за някого мисли.�
�...Ако беше все още момче, Вятърът щеше да зарови глава в ръце и да заплаче от безсилие пред могъщата каменна верига, където светът свършва, но когато сърцето е от вихър, не остава друго освен лудешкия бяг, да се въртиш и никога, за нищо на света да не спираш.�
„� безкрайния здрач на това вълшебно място, в утробата на съня, където мечката нито хъркаше, нито надаваше вой към малките си, истински опасности не съществуваха. Момчето вдиша влажния въздух и си каза:
Тук истински опасности не съществуват. Тук целият свят е самата опасност.�
�...Защото това е нейната приказка. Никой не участва в приказката, която сам е измислил.�
„Разхвърляните като листовете на Бога на песните спомени от това време останаха единствено със сънищата й, които той записа. Още в началото на пътуването им Нимрот бе извадил тефтера си тайно. Образите, които виждаше всеки път, когато затвори очи, го пренасяха в непозната земя, почти осезаема.�
„Искаш� да разбере дали светът е свършил, или ще продължава да се пише.�
Read
May 27, 2024Понеже винаги се подигравам на автори, които сами си слагат оценка, споделям тук уводната глава от книгата. Надявам се да ви хареса. Благодаря на всички, които вече си купиха романа, на тези, които го четат в момента и на всички, които обещаха някога да го потърсят.
ОТНОСНО КАПАЧЕТО ЗА БАТЕРИИ НА УОКМЕНА
В продължение на стотици и дори хиляди години, вероятно още от зората на човечеството, хората разпознавали на Луната образа на прегърбен старец, понесъл греховете си, последван от куче. Мъдреците сочели с пръст към небесния овал и разказвали истории, а глупаците гледали пръста и недоумявали как някой ще се покатери горе, камо ли старец, събирал дърва в грешния ден.
Нека ви разкажа една по-различна история, свързана със Стареца на Луната и неговото куче, понеже го познавам, както и кучето, което всъщност е мишка. И в случай, че това ви учудва, ще се позова на предание от друг край на света, според което Луната е направена от сирене. Ако нямате проблем с това, нека продължим.
Историята е добре объркана. В нея взимат участие Вятърът, изгубил тялото си, сестричката му и нейният любим, който е Момчето, което завърза Луната за Земята. Но няма как да започнем от там, тъй като не познаваме момчето и момичето, които вървят между краката на Бога, който пише песни в пустинята. Около сънищата им е омотана историята, защото този измислен свят извира от любовта им, от болката и глупостта, от раните и страховете, които неизменно следват всяко младо сърце и го съпътстват до смъртта му.
И така, петък вечерта, в края на 1997 г. или 1998 г. едно момче се прибираше у дома при майка си. Вървеше дълго по мокрите от дъжда улици и докато заобикаляше внимателно локвите, за да не изцапа добре изгладения си панталон, то плачеше. Без никой да види, както бе прието в света преди машините. Плачеше заради една случка.
Преди година момчето участва в телевизионно предаване на тема „Бърза помощ�. Опозна 12 болести, за които трябваше да говори пред камера и научи всичко, което се знаеше по онова време за ХОЛЕРАТА, ЖЪЛТЕНИЦАТА и БЛАТНАТА ТРЕСКА. Действително се постара за МАЛАРИЯТА, понеже разбра, че заради нея с майка му имат АНЕМИЯ, но пък и имунитет към маларията.
Сега, година по-късно то не помнеше пътуването до столицата, нито преживяното там. Помнеше единствено уокмена, който спечели, а в тази история музиката е много важна.
Момчето се прибираше нетърпеливо у дома, за да слуша до късно в леглото си касетки с композиции на Енио Мориконе. В една от малкото вечери, които прекараха заедно, баща му го запозна с тази толкова страшна и вълнуваща музика. Тогава момчето се взираше в дилижанса на обложката и задаваше глупави въпроси на баща си, като например:
� ТУК КАКВО СТАВА?
А баща му отговаряше, че тук лошите обират добрите хора от дилижанса. Тогава момчето чуваше как падат златни часовници, как тракат барабаните на пистолетите, докато стрелят по невинните жени с бухнали рокли. А когато идваше време за тъжната музика, момчето пак питаше баща си:
� А ТУК КАКВО СТАВА?
И баща му отговаряше:
� Тук лошите се разкайват.
Тогава научи, че злите също се разкайват и се запита дали съученикът му със златна обеца се разкайваше, докато риташе раницата му, но бързо отхвърляше тази мисъл.
Да се върнем на уокмена�
В нощта, когато се прибраха с автобуса от столицата, майка му го посрещна. Пушеше нервно цигари, опряна на оградата на училището. Изтича и я прегърна. Чу как шушляковото му яке прошумя между тях. Хванаха се за ръце и тръгнаха към дома, като внимателно заобикаляха локвите. Момчето се държеше с една ръка за майка си, а с другата стискаше уокмена, но когато се прибраха и понечи да го покаже на баща си, видя, че�
КАПАЧЕТО ЗА БАТЕРИИ НА УОКМЕНА ГО НЯМА!
Легна, зави се през глава и плака, докато сълзите не попиха във възглавницата и не намокриха бузата му. За това спомогна и суровото отношение на баща му, който повече от всичко мразеше да липсват капачетата на каквото и да било.
След половин час майка му влезе в стаята, все още в палтото си, приближи се, остави нещо на възглавницата, погали го и излезе. Когато момчето отвори очи, видя КАПАЧЕТО ЗА БАТЕРИИ НА УОКМЕНА. Тогава осъзна, че има различни причини, поради които да се плаче. Освен всичко друго, за първи път тайно започна да подозира, че майка му не е човекът, за когото я приемаше, че криеше тайна и вероятно дори свръхестествени сили, тъй като в мрака навън бе невъзможно да намери нещо толкова малко.
Сега, в края на 1997 г. или 1998 г. момчето вървеше по същата улица, спомняше си тази случка, плачеше от любов към майка си и не знаеше какво му става и каква е тази любов, която подозираше, че никога повече няма да се върне в живота му. Подозираше, че споменът ще го следва до самия край и когато огнивото в сърцето му изгасне, някой ще се приближи, ще го погали по главата и ще каже нежно: „Хайд�, приятел, време е да тръгваме�. Тогава щеше да вземе от този свят единствено КАПАЧЕТО ЗА БАТЕРИИ НА УОКМЕНА от възглавницата, за да разказва в отвъдното на всички ангели и дяволи, че все пак по земята стават чудеса.
Докато вървеше, момчето погледна към Луната и забеляза там Стареца, прегърбен под наръч клони и се запита какво би станало, ако някой завърже Луната за Земята, дали би успял да спаси стареца от греха му или би останал завинаги с него.
Момчето знаеше малко за Луната, но си спомни за един особняк с още по-особеното име Козма Зографов, който по цял ден четеше за небесните тела. Веднъж, докато с приятели играеха покрай социалистическия бункер, научи от него, че според древните гърци светът се състоял от включени една в друга въртящи се кристални сфери, към които били закрепени „подвижн� звезди�, които пък били включени във вселенската сфера на „неподвижнит� звезди�. При движението си сферите издавали хармонична музика, достъпна само за избрани.
Момчето размишляваше за сферите, за мелодията им и за промяната на света, когато остра болка проряза гърдите му и то се прокашля. Без да подозира, в този момент то се превърна в Болното момче.
„Момчет�, което завърза Луната за Земята� вече е по книжарниите. Можете да я поръчате онлайн от .
ОТНОСНО КАПАЧЕТО ЗА БАТЕРИИ НА УОКМЕНА
В продължение на стотици и дори хиляди години, вероятно още от зората на човечеството, хората разпознавали на Луната образа на прегърбен старец, понесъл греховете си, последван от куче. Мъдреците сочели с пръст към небесния овал и разказвали истории, а глупаците гледали пръста и недоумявали как някой ще се покатери горе, камо ли старец, събирал дърва в грешния ден.
Нека ви разкажа една по-различна история, свързана със Стареца на Луната и неговото куче, понеже го познавам, както и кучето, което всъщност е мишка. И в случай, че това ви учудва, ще се позова на предание от друг край на света, според което Луната е направена от сирене. Ако нямате проблем с това, нека продължим.
Историята е добре объркана. В нея взимат участие Вятърът, изгубил тялото си, сестричката му и нейният любим, който е Момчето, което завърза Луната за Земята. Но няма как да започнем от там, тъй като не познаваме момчето и момичето, които вървят между краката на Бога, който пише песни в пустинята. Около сънищата им е омотана историята, защото този измислен свят извира от любовта им, от болката и глупостта, от раните и страховете, които неизменно следват всяко младо сърце и го съпътстват до смъртта му.
И така, петък вечерта, в края на 1997 г. или 1998 г. едно момче се прибираше у дома при майка си. Вървеше дълго по мокрите от дъжда улици и докато заобикаляше внимателно локвите, за да не изцапа добре изгладения си панталон, то плачеше. Без никой да види, както бе прието в света преди машините. Плачеше заради една случка.
Преди година момчето участва в телевизионно предаване на тема „Бърза помощ�. Опозна 12 болести, за които трябваше да говори пред камера и научи всичко, което се знаеше по онова време за ХОЛЕРАТА, ЖЪЛТЕНИЦАТА и БЛАТНАТА ТРЕСКА. Действително се постара за МАЛАРИЯТА, понеже разбра, че заради нея с майка му имат АНЕМИЯ, но пък и имунитет към маларията.
Сега, година по-късно то не помнеше пътуването до столицата, нито преживяното там. Помнеше единствено уокмена, който спечели, а в тази история музиката е много важна.
Момчето се прибираше нетърпеливо у дома, за да слуша до късно в леглото си касетки с композиции на Енио Мориконе. В една от малкото вечери, които прекараха заедно, баща му го запозна с тази толкова страшна и вълнуваща музика. Тогава момчето се взираше в дилижанса на обложката и задаваше глупави въпроси на баща си, като например:
� ТУК КАКВО СТАВА?
А баща му отговаряше, че тук лошите обират добрите хора от дилижанса. Тогава момчето чуваше как падат златни часовници, как тракат барабаните на пистолетите, докато стрелят по невинните жени с бухнали рокли. А когато идваше време за тъжната музика, момчето пак питаше баща си:
� А ТУК КАКВО СТАВА?
И баща му отговаряше:
� Тук лошите се разкайват.
Тогава научи, че злите също се разкайват и се запита дали съученикът му със златна обеца се разкайваше, докато риташе раницата му, но бързо отхвърляше тази мисъл.
Да се върнем на уокмена�
В нощта, когато се прибраха с автобуса от столицата, майка му го посрещна. Пушеше нервно цигари, опряна на оградата на училището. Изтича и я прегърна. Чу как шушляковото му яке прошумя между тях. Хванаха се за ръце и тръгнаха към дома, като внимателно заобикаляха локвите. Момчето се държеше с една ръка за майка си, а с другата стискаше уокмена, но когато се прибраха и понечи да го покаже на баща си, видя, че�
КАПАЧЕТО ЗА БАТЕРИИ НА УОКМЕНА ГО НЯМА!
Легна, зави се през глава и плака, докато сълзите не попиха във възглавницата и не намокриха бузата му. За това спомогна и суровото отношение на баща му, който повече от всичко мразеше да липсват капачетата на каквото и да било.
След половин час майка му влезе в стаята, все още в палтото си, приближи се, остави нещо на възглавницата, погали го и излезе. Когато момчето отвори очи, видя КАПАЧЕТО ЗА БАТЕРИИ НА УОКМЕНА. Тогава осъзна, че има различни причини, поради които да се плаче. Освен всичко друго, за първи път тайно започна да подозира, че майка му не е човекът, за когото я приемаше, че криеше тайна и вероятно дори свръхестествени сили, тъй като в мрака навън бе невъзможно да намери нещо толкова малко.
Сега, в края на 1997 г. или 1998 г. момчето вървеше по същата улица, спомняше си тази случка, плачеше от любов към майка си и не знаеше какво му става и каква е тази любов, която подозираше, че никога повече няма да се върне в живота му. Подозираше, че споменът ще го следва до самия край и когато огнивото в сърцето му изгасне, някой ще се приближи, ще го погали по главата и ще каже нежно: „Хайд�, приятел, време е да тръгваме�. Тогава щеше да вземе от този свят единствено КАПАЧЕТО ЗА БАТЕРИИ НА УОКМЕНА от възглавницата, за да разказва в отвъдното на всички ангели и дяволи, че все пак по земята стават чудеса.
Докато вървеше, момчето погледна към Луната и забеляза там Стареца, прегърбен под наръч клони и се запита какво би станало, ако някой завърже Луната за Земята, дали би успял да спаси стареца от греха му или би останал завинаги с него.
Момчето знаеше малко за Луната, но си спомни за един особняк с още по-особеното име Козма Зографов, който по цял ден четеше за небесните тела. Веднъж, докато с приятели играеха покрай социалистическия бункер, научи от него, че според древните гърци светът се състоял от включени една в друга въртящи се кристални сфери, към които били закрепени „подвижн� звезди�, които пък били включени във вселенската сфера на „неподвижнит� звезди�. При движението си сферите издавали хармонична музика, достъпна само за избрани.
Момчето размишляваше за сферите, за мелодията им и за промяната на света, когато остра болка проряза гърдите му и то се прокашля. Без да подозира, в този момент то се превърна в Болното момче.
„Момчет�, което завърза Луната за Земята� вече е по книжарниите. Можете да я поръчате онлайн от .
May 28, 2024
Великолепна книга. Така се случи, че боледувах точно докато я четях. Има равни дози отчаяност и магия в това да си между съня и реалността. Нито едно от двете не е напълно задоволително. Сънят не подлежи на никакви закони, приключва точно когато ти е станало най-интересно, а пък реалността не е напълно достижима докато си запленен от фантазията.
Изключителен стил, препоръчвам от сърце, всеки би намерил нещо за себе си, независимо от предпочитанията си в сънуването.
Изключителен стил, препоръчвам от сърце, всеки би намерил нещо за себе си, независимо от предпочитанията си в сънуването.
January 31, 2025
Чета тази странна книга и се случва следното: сякаш споделям с някой, стар и сантиментален спомен, по някакъв начин изровен от забравата на миналото.
Връщам се в собствените си детски и дори юношески години, спомням си какви истории си съчинявах, какво си фантазирах и каква суперсила си представях, че имам. Всички сте имали такива нали? Имам предвид суперсилите
Докато споделям времето с болното момче от тази книга, в която сън, фантазия и реалност се преплитат , имам усещането, че двамата сме свързани от общи мисли или тайни, които пазим. Любопитно� И в същото време някак толкова естествено. Е, първото, което ме наведе на тази мисъл е, че и аз като боледувах исках или някой да ми разказва приказки или ако останех насаме с мислите си потъвах в дълбините на собственото си въображение, което си беше направо страховито място.
Правела съм се на много важна и съм се мислила за специална като дете, но една истина е вярна повече от това- не исках да пораствам. Не исках живота на големите да ме застига с всички решения, избори и отговорности. А и неизбежният път към остаряването ми се струваше ужасен. Сякаш няма средна възраст. Първо си дете после ставаш стар 😅
Обожавах “Питър Пан� и си мислех, че ако бях Уенди.. ами нямаше да се върна от Невърленд. Ако попаднех на вълшебен дрешник към друг свят, щях да залостя след мен вратата.
Предполагам затова харесвам толкова фентъзито. Да съм в други светове едновременно с това да съм себе си в реалността се оказва най-доброто, което можех да намеря. Истории и приказки, говорещи си на любовен език със собствените ми измишльотини в главата. Определено, да. Книгите са моите “дрешници� изобилстващи от различни Нарнии.
Доста се отнесох.
Това, което мога да кажа като заключение, е че щом книга те провокира да бъдеш така искрен със себе си и толкова “съблечен� споделяйки с други хора колкото съм аз сега, значи нейната магия е подействала.
Връщам се в собствените си детски и дори юношески години, спомням си какви истории си съчинявах, какво си фантазирах и каква суперсила си представях, че имам. Всички сте имали такива нали? Имам предвид суперсилите
Докато споделям времето с болното момче от тази книга, в която сън, фантазия и реалност се преплитат , имам усещането, че двамата сме свързани от общи мисли или тайни, които пазим. Любопитно� И в същото време някак толкова естествено. Е, първото, което ме наведе на тази мисъл е, че и аз като боледувах исках или някой да ми разказва приказки или ако останех насаме с мислите си потъвах в дълбините на собственото си въображение, което си беше направо страховито място.
Правела съм се на много важна и съм се мислила за специална като дете, но една истина е вярна повече от това- не исках да пораствам. Не исках живота на големите да ме застига с всички решения, избори и отговорности. А и неизбежният път към остаряването ми се струваше ужасен. Сякаш няма средна възраст. Първо си дете после ставаш стар 😅
Обожавах “Питър Пан� и си мислех, че ако бях Уенди.. ами нямаше да се върна от Невърленд. Ако попаднех на вълшебен дрешник към друг свят, щях да залостя след мен вратата.
Предполагам затова харесвам толкова фентъзито. Да съм в други светове едновременно с това да съм себе си в реалността се оказва най-доброто, което можех да намеря. Истории и приказки, говорещи си на любовен език със собствените ми измишльотини в главата. Определено, да. Книгите са моите “дрешници� изобилстващи от различни Нарнии.
Доста се отнесох.
Това, което мога да кажа като заключение, е че щом книга те провокира да бъдеш така искрен със себе си и толкова “съблечен� споделяйки с други хора колкото съм аз сега, значи нейната магия е подействала.
September 23, 2024
Лол, каква книга, едва ли някога съм чел нещо подобно. Започна твърде обещаващо, харесвах начина на разказване и действителността. Колкото повече обаче напредваше приказката, все повече се губех. Току-що я завърших и имах чувството, че съм прочел сънищата на болното дете, защото нищо не е по-объркано от сън особено когато си болен. Не съм сигурен колко харесах самите части от приказката, тъй като от първата трета нататък не бях сигурен какво чета, героите се оплитаха, топосите също. Съдейки по анотацията на задната корица, това май е по-скоро целен похват, но определено не беше моят. Обожавах обаче нежните абзаци с леко леещи се думи и послания, преливащи метафори и меки сравнения, все едно четях сън на човек, който се усмихва, докато сънува. Последната трета от книгата прочетох с яд, защото не исках да се отказвам вече, а и имах много големи очаквания към творбата, и сега когато я завърших, съм по-снизходителен и съм благодарен, че тази книга мина през моите ръце, тъй като определено ми показа какво (не) харесвам, с какво съм свикнал и кое (не) ме дразни.
Споделям и едно интервю на автора, което може да даде нужен контекст за книгата (не посмях да напиша за “разбирането на книгата�, защото може би тя е създадена да не бъде “разбрана�, освен ако аз не съм се заблудил тук).
P.S. С повече старание и определено настроение тази книга може да бъде наслада. Иначе - остава си лабиринт, който те интригува, но и отегчава.
Споделям и едно интервю на автора, което може да даде нужен контекст за книгата (не посмях да напиша за “разбирането на книгата�, защото може би тя е създадена да не бъде “разбрана�, освен ако аз не съм се заблудил тук).
P.S. С повече старание и определено настроение тази книга може да бъде наслада. Иначе - остава си лабиринт, който те интригува, но и отегчава.
June 5, 2024
Пътуване до луната или до самия себе си. Свят преливащ от магия, коварни същества и особняци. Думи, които се завъртат като водовъртеж, пренаписват собственото си значение и те оставят обезоръжен, неспособен да правиш друго освен да прелистваш страниците.
July 15, 2024
Харесва ми да структурирам частите на действителност, приказка и сън.
Голяма върволица на персонажи без имена ( с малки изключения), времеви периоди и чувства.
Към края става сложно и съм сигурен, че не съм разбрал нещата както трябва, но текста позволява собствена интепретация и човек може сам да си ги донагласи.
Авотрът ми е приятел, който е създал много приятно четиво, та съм biased.
Голяма върволица на персонажи без имена ( с малки изключения), времеви периоди и чувства.
Към края става сложно и съм сигурен, че не съм разбрал нещата както трябва, но текста позволява собствена интепретация и човек може сам да си ги донагласи.
Авотрът ми е приятел, който е създал много приятно четиво, та съм biased.
June 12, 2024
Книга за разочарованието от растежа и наследяването на приказния свят с всичката спасителна магия и опасност която той носи. Ако се доверите на плътната на моменти проза, ще откриете новела с неподправена интимност, която носталгично поглежда към детството за да види какво е представляво то за автора и за нас.
July 2, 2024
Книгата е магично изживяване, което се радвам, че имах възможността да изпитам
May 24, 2024
“Болнот� момче внимава, понеже малкото му като на птица сърце усеща, че човек може само определен брой пъти да падне, преди сълзите да потекат наобратно.�
За никого не е тайна, че в литературата могат да се открият множество теми, които не престават живо да интересуват и да привличат читателите, независимо от смяната на времена, течения и форми. Една от тези неувяхващи теми е за младия човек в процес на метаморфоза. В повечето романи, които са избрали нея за търсенията си, се проследява пътят на юношата, с неговите първи екзистенциални кризи и опити за освобождаване от натрупаното еротично напрежение. Истината обаче е, че процесът на съзряване започва още в ранното детство.
Именно в това ранно детство е избрал да се рови Мартин Касабов в „Момчет�, което завърза Луната за Земята�. Това е bildungsroman, чийто фокус е не толкова върху външния израз на порастването, колкото върху вътрешния живот, който пренарежда себе си под натиска му. Всред това пространство всеки архeтип, целящ да запознае с определен аспект от живота, носи едно единствено лице - това на детето, което бълнува (Болното момче, но и всяко дете, преминавщо през промяната). За да може да стане част от света, то трябва да се идентифицира с него и да разбере, че доброто и злото не са разделени, те по-скоро съжителстват в нещата и в различни ситуации всяко едно може да се прояви без това да е неестествено. Всеки сам е доказателство за възможностите на живия наратив. За детето обаче, това е все още една чужда идея, то борави с ясно изразени опозиции затова и смята, че “мож� би ще отида до Луната, ще я завържа за земята и всичко ще бъде красиво отново�. Единственият начин да се върне балансът във вселената е да бъде извършен каноничен подвиг, нещо с положителен заряд, защото хаосът е извън нормите според детето, то е отрицателно състояние на нещата, само действие с обратна величина може да го неутрализира.
Светът на възрастните и неговите тайни трябва да бъде разбран чрез нещо познато, каквото е пространството на приказката, защото той е непонятен за малкото дете, не и обяснен на езика, с който големите боравят. Езикът на детето (езикът на съня, на мечтаенето) ражда светове, той е езотеричен и всичко в него е символ. Езикът на детето е първичен, той е свързан с несъзнаваното и носи белезите на едно прачовечество, което е обработвало заобикалящото чрез фигуративността на вълшебното и чудноватото. В историите, които то измисля, всичко непрекъснато заема нови пози и форми, защото думите и образите му са флуидни. Напълно естествено е в този контекст да се слеят приказка и трескав сън, те споделят много закони, но тяхната най-голяма среда е детето и неговият език. В „Момчет�, което завърза Луната за Земята� болестта не е източник на страдание, тя е ключ към прехода между пространството на фантастичното и пространството на обикновеното. Тя принадлежи към категорията на съня, нощта и мистичното. Много истини могат да бъдат открити в присъствието на настинката и високата температура.
“сяка� видеокасетите спасиха живота му. Колко глупаво�
“мъжъ� кимна на майка му, но преди да се обърне към касетите, я огледа отзад�
“Приятелите му играеха карти в беседката. Махна им за поздрав, но не отиде при тях. Срам го бе, че е с майка си�.
Извън наратива на приказката, с напредване на разказването, белезите на порастването започват да личат, те събличат събитията и обектите от тяхната сакрална премяна, като много скоро животът ще се превърне в очевиден, точно такъв, какъвто ни се представя - скучен и банален, нищо в него няма да бъде способно да излезе от очертанията и ролята си, за да изненада. Колкото по-широко отвяра очите си за действителността, в толкова по-сурови цветове рисува героите си от своя страна Болното момче. Има ли изобщо някакъв начин да бъде съхрънено ценното и девственото, за да не попадне някой ден детето в плен на забравата и цинизма, при положение, че “всичк� отлита� “всичк� си отиваше малко по малко�?
В търсенето на решение на този проблем се извършва най-топлият жест на любов, на която е способна единствено майката � тя завещава на детето си светa на фантазиите, роден в ума на някой далечен прароднина, предаващ се като семейна реликва от поколение на поколение. Всеки един може да допише историята на предходния, може да добави името си, да вдъхне на всичко своя дух, но в крайна сметка в самата си сърцевина историята остава общочовешка. Този дар обаче идва с едно предупреждение. Ако не е успяло детето да приеме живия свят поне малко, ако въпреки възпитанието на сърцето, което приказката му дава, загуби чувствителност към красивото в заобикалящото го, то има опасност да се изгуби нея. А като всяко нещо под небето и тук балансът е разковничето за правилна стойка, за да не се срутят пред непосилния натиск на болезнено разделената психика един върху друг двата свята. Болното момче трябва да запомни, че винаги трябва да се връща към мястото, където любовта е оригинален образ, а не сянка, заключенa зад стените на спомена и въображението. Някой ден самото то ще предаде приказката нататък.
„� сега ти казвам, че единствено с любовта към другите човек може да отрази светлината. Затова отразявай, малко братче, отразявай и ти.�
За никого не е тайна, че в литературата могат да се открият множество теми, които не престават живо да интересуват и да привличат читателите, независимо от смяната на времена, течения и форми. Една от тези неувяхващи теми е за младия човек в процес на метаморфоза. В повечето романи, които са избрали нея за търсенията си, се проследява пътят на юношата, с неговите първи екзистенциални кризи и опити за освобождаване от натрупаното еротично напрежение. Истината обаче е, че процесът на съзряване започва още в ранното детство.
Именно в това ранно детство е избрал да се рови Мартин Касабов в „Момчет�, което завърза Луната за Земята�. Това е bildungsroman, чийто фокус е не толкова върху външния израз на порастването, колкото върху вътрешния живот, който пренарежда себе си под натиска му. Всред това пространство всеки архeтип, целящ да запознае с определен аспект от живота, носи едно единствено лице - това на детето, което бълнува (Болното момче, но и всяко дете, преминавщо през промяната). За да може да стане част от света, то трябва да се идентифицира с него и да разбере, че доброто и злото не са разделени, те по-скоро съжителстват в нещата и в различни ситуации всяко едно може да се прояви без това да е неестествено. Всеки сам е доказателство за възможностите на живия наратив. За детето обаче, това е все още една чужда идея, то борави с ясно изразени опозиции затова и смята, че “мож� би ще отида до Луната, ще я завържа за земята и всичко ще бъде красиво отново�. Единственият начин да се върне балансът във вселената е да бъде извършен каноничен подвиг, нещо с положителен заряд, защото хаосът е извън нормите според детето, то е отрицателно състояние на нещата, само действие с обратна величина може да го неутрализира.
Светът на възрастните и неговите тайни трябва да бъде разбран чрез нещо познато, каквото е пространството на приказката, защото той е непонятен за малкото дете, не и обяснен на езика, с който големите боравят. Езикът на детето (езикът на съня, на мечтаенето) ражда светове, той е езотеричен и всичко в него е символ. Езикът на детето е първичен, той е свързан с несъзнаваното и носи белезите на едно прачовечество, което е обработвало заобикалящото чрез фигуративността на вълшебното и чудноватото. В историите, които то измисля, всичко непрекъснато заема нови пози и форми, защото думите и образите му са флуидни. Напълно естествено е в този контекст да се слеят приказка и трескав сън, те споделят много закони, но тяхната най-голяма среда е детето и неговият език. В „Момчет�, което завърза Луната за Земята� болестта не е източник на страдание, тя е ключ към прехода между пространството на фантастичното и пространството на обикновеното. Тя принадлежи към категорията на съня, нощта и мистичното. Много истини могат да бъдат открити в присъствието на настинката и високата температура.
“сяка� видеокасетите спасиха живота му. Колко глупаво�
“мъжъ� кимна на майка му, но преди да се обърне към касетите, я огледа отзад�
“Приятелите му играеха карти в беседката. Махна им за поздрав, но не отиде при тях. Срам го бе, че е с майка си�.
Извън наратива на приказката, с напредване на разказването, белезите на порастването започват да личат, те събличат събитията и обектите от тяхната сакрална премяна, като много скоро животът ще се превърне в очевиден, точно такъв, какъвто ни се представя - скучен и банален, нищо в него няма да бъде способно да излезе от очертанията и ролята си, за да изненада. Колкото по-широко отвяра очите си за действителността, в толкова по-сурови цветове рисува героите си от своя страна Болното момче. Има ли изобщо някакъв начин да бъде съхрънено ценното и девственото, за да не попадне някой ден детето в плен на забравата и цинизма, при положение, че “всичк� отлита� “всичк� си отиваше малко по малко�?
В търсенето на решение на този проблем се извършва най-топлият жест на любов, на която е способна единствено майката � тя завещава на детето си светa на фантазиите, роден в ума на някой далечен прароднина, предаващ се като семейна реликва от поколение на поколение. Всеки един може да допише историята на предходния, може да добави името си, да вдъхне на всичко своя дух, но в крайна сметка в самата си сърцевина историята остава общочовешка. Този дар обаче идва с едно предупреждение. Ако не е успяло детето да приеме живия свят поне малко, ако въпреки възпитанието на сърцето, което приказката му дава, загуби чувствителност към красивото в заобикалящото го, то има опасност да се изгуби нея. А като всяко нещо под небето и тук балансът е разковничето за правилна стойка, за да не се срутят пред непосилния натиск на болезнено разделената психика един върху друг двата свята. Болното момче трябва да запомни, че винаги трябва да се връща към мястото, където любовта е оригинален образ, а не сянка, заключенa зад стените на спомена и въображението. Някой ден самото то ще предаде приказката нататък.
„� сега ти казвам, че единствено с любовта към другите човек може да отрази светлината. Затова отразявай, малко братче, отразявай и ти.�
February 19, 2025
Тази книга е история в своята летлива есенция; оперативно разделяне с онази част от нас, която е непорочността, неопетнеността и абсолютната „tabula rasa�.
Когато си ангел, (а нима всички деца не са?), когато се наместваш в живота („калибриране с реалността�), вълшебното е мощен щит срещу болка, брутализма на инфраструктурата, болезненото в порастването.
Светът е хубав, само трябва да си добре обучен.
А децата тепърва ще се запознават с оръжията за оцеляване на възрастните � цинизмът, чувството за хумор, сарказъм - арсенал от пълно бойно снаряжение за самозащита и нападение.
Но дотогава има време.
Съшити приказки, сънища, мечти, реалност.
Магията е достоверна, майките са най-топлите митични създания и не е срамно да го изричаме.
В своята метаморфозност, която всеки нормално развиващ се човек неминуемо преживява, в своята несигурност (черта на талантливите), сблъскването с лудостта на писането (ребром), в тази книга за любов и сънища, една пустиня и едни образи, които отказват да пребивават единствено на територията на авторовото въображение, „Момчет�, което завърза Луната за Земята� е съновидение.
Чисто и сложно, просто и ясно - така жив, така изящен.
Вербален подвиг.
Нежно и меланхолично, много нощ (като разкошната корица на София Попйорданова), но нали това е сън, все пак?
Тази стъкленица, постлана с пустинен пясък (счупен пясъчен часовник) е наситена с птици, причудливци и една топла линия по която се движат една клета майка, едно клето дете.
Тук световете са като блатове на торта, сюрреалистично е това, което ги слепва, но то и ги разпада.
Едно пространно пътуване � в което майката полага лековити истории по болките на своето дете � едновременно като аналгетик, едновременно да скъси нишката на смъртта, която диша тежко в стаята.
Много е красиво тук, много.
Затрогващ набор от метафори, тропи и епитети, едно повествование без излишъци, кондензиран наратив, магически трансфер на фантазно, брилянтно въображение.
Това не е роман в който читателят разбира сюжета безкористно.
Точно по вкуса ми.
Има достатъчно пространство за читателя.
Приятно страшно, приятно объркващо е � затова и съм така засмукана от този фантазен наратив.
Поне аз се чувствах така, защото образите ме водеха в неподозирани посоки и аз не се съпротивлявах да ги последвам.
Той брутално се заигра със собственото ми въображение - и ми се чете още и ми се пише.
Романът на Мартин Касабов попадна в ръцете ми съвсем случайно и аз съм безвъзвратно влюбена в думите му, в стила му.
И се чудя защо едва сега.
Но в мен ехти камбаната на благодарността.
Това е малка книжка, в порядъка на 200 страници, но аз лично я четох на бавни, вкусни хапки, защото образите са толкова мощни и толкова вдъхновяващи, искам да поживея с прочетеното преди да премина напред.
Имам нужда да поема дъх и сетне отново да се гмурна.
Това е вълшебната умора като от цял ден работа в градината с дядо, до дядо, с любим човек.
Любопитна е способноста му да изплита нишки реални събития ("С взлом" и "Относно капачето за батерии на уокмена") в плетиво, което се закрепва за историята и се чудиш как 90-те са оживели в тази феерия от разюздано въображение.
Мартин Касабов играе шах с читателя и прави опасния ход сред амалгамата от герои, неговото Момче (тук почти липсват имена) да се превърне в поддържаща роля, периферен герой.
Клишето не е добре дошло тук. И читателят приветства това.
То е разлепено на плакати с надпис „издирва се� и обявена награда за отрязаната му глава.
Постмодерeн, свръхинтертекстуален, но случващ се отвъд нашето непосредствено съвремие, тази книга би оправила много горчивини, останали след непристойна консумация на неподходящи четива.
Следя ревютата му на страниците на списание Нула32 (и не само) и съм доволна, че критиката може да изглежда като мека ръкавица за улавяне на падащи пера � толкова галантно дешифрова слабости на филми, книги - насочване на фенера на ерудицията му в посока слабости и неточности, запазвайки честта на обекта.
Всичко в името на справедливостта.
А Мартин Касабов е наистина справедлив.
Чувствам тази книга като съкровено, сгушено птиче в гнездото на българската литература.
Авторът споделя, че е слушал албума на Ник Кейв Ghosteen (посветен на неговото момче, което загина трагично) и това оказва своето знаменателно влияние.
Тази черна, сатенена музика-елегия, ридание-зов, която Ник намира в себе си, е един всевечен саундтрак и капсула на момента, който упражнява насилие върху енергията на думите.
Ник звучи в тишината и без да съм знаела това, някак съм го доловила.
Тази книга е обяснение в любов към майката.
Мартин Касабов е вълшебен.
Като във филм на Кристофър Нолън, като компилация от сцени на Дейвид Линч, съпровождани от смислена музика (а Мартин Касабов е меломан), която тихо звучи на фона на цялото това приключение, „Момчет�, което завърза Луната за Земята� е обяснението в любов към българския език.
Когато си ангел, (а нима всички деца не са?), когато се наместваш в живота („калибриране с реалността�), вълшебното е мощен щит срещу болка, брутализма на инфраструктурата, болезненото в порастването.
Светът е хубав, само трябва да си добре обучен.
А децата тепърва ще се запознават с оръжията за оцеляване на възрастните � цинизмът, чувството за хумор, сарказъм - арсенал от пълно бойно снаряжение за самозащита и нападение.
Но дотогава има време.
Съшити приказки, сънища, мечти, реалност.
Магията е достоверна, майките са най-топлите митични създания и не е срамно да го изричаме.
В своята метаморфозност, която всеки нормално развиващ се човек неминуемо преживява, в своята несигурност (черта на талантливите), сблъскването с лудостта на писането (ребром), в тази книга за любов и сънища, една пустиня и едни образи, които отказват да пребивават единствено на територията на авторовото въображение, „Момчет�, което завърза Луната за Земята� е съновидение.
Чисто и сложно, просто и ясно - така жив, така изящен.
Вербален подвиг.
Нежно и меланхолично, много нощ (като разкошната корица на София Попйорданова), но нали това е сън, все пак?
Тази стъкленица, постлана с пустинен пясък (счупен пясъчен часовник) е наситена с птици, причудливци и една топла линия по която се движат една клета майка, едно клето дете.
Тук световете са като блатове на торта, сюрреалистично е това, което ги слепва, но то и ги разпада.
Едно пространно пътуване � в което майката полага лековити истории по болките на своето дете � едновременно като аналгетик, едновременно да скъси нишката на смъртта, която диша тежко в стаята.
Много е красиво тук, много.
Затрогващ набор от метафори, тропи и епитети, едно повествование без излишъци, кондензиран наратив, магически трансфер на фантазно, брилянтно въображение.
Това не е роман в който читателят разбира сюжета безкористно.
Точно по вкуса ми.
Има достатъчно пространство за читателя.
Приятно страшно, приятно объркващо е � затова и съм така засмукана от този фантазен наратив.
Поне аз се чувствах така, защото образите ме водеха в неподозирани посоки и аз не се съпротивлявах да ги последвам.
Той брутално се заигра със собственото ми въображение - и ми се чете още и ми се пише.
Романът на Мартин Касабов попадна в ръцете ми съвсем случайно и аз съм безвъзвратно влюбена в думите му, в стила му.
И се чудя защо едва сега.
Но в мен ехти камбаната на благодарността.
Това е малка книжка, в порядъка на 200 страници, но аз лично я четох на бавни, вкусни хапки, защото образите са толкова мощни и толкова вдъхновяващи, искам да поживея с прочетеното преди да премина напред.
Имам нужда да поема дъх и сетне отново да се гмурна.
Това е вълшебната умора като от цял ден работа в градината с дядо, до дядо, с любим човек.
Любопитна е способноста му да изплита нишки реални събития ("С взлом" и "Относно капачето за батерии на уокмена") в плетиво, което се закрепва за историята и се чудиш как 90-те са оживели в тази феерия от разюздано въображение.
Мартин Касабов играе шах с читателя и прави опасния ход сред амалгамата от герои, неговото Момче (тук почти липсват имена) да се превърне в поддържаща роля, периферен герой.
Клишето не е добре дошло тук. И читателят приветства това.
То е разлепено на плакати с надпис „издирва се� и обявена награда за отрязаната му глава.
Постмодерeн, свръхинтертекстуален, но случващ се отвъд нашето непосредствено съвремие, тази книга би оправила много горчивини, останали след непристойна консумация на неподходящи четива.
Следя ревютата му на страниците на списание Нула32 (и не само) и съм доволна, че критиката може да изглежда като мека ръкавица за улавяне на падащи пера � толкова галантно дешифрова слабости на филми, книги - насочване на фенера на ерудицията му в посока слабости и неточности, запазвайки честта на обекта.
Всичко в името на справедливостта.
А Мартин Касабов е наистина справедлив.
Чувствам тази книга като съкровено, сгушено птиче в гнездото на българската литература.
Авторът споделя, че е слушал албума на Ник Кейв Ghosteen (посветен на неговото момче, което загина трагично) и това оказва своето знаменателно влияние.
Тази черна, сатенена музика-елегия, ридание-зов, която Ник намира в себе си, е един всевечен саундтрак и капсула на момента, който упражнява насилие върху енергията на думите.
Ник звучи в тишината и без да съм знаела това, някак съм го доловила.
Тази книга е обяснение в любов към майката.
Мартин Касабов е вълшебен.
Като във филм на Кристофър Нолън, като компилация от сцени на Дейвид Линч, съпровождани от смислена музика (а Мартин Касабов е меломан), която тихо звучи на фона на цялото това приключение, „Момчет�, което завърза Луната за Земята� е обяснението в любов към българския език.
July 13, 2024
Сънища и любов
(Цялото ревю е тук: )
Сред толкова истории дали има такава, която да ни разходи по чудните пътеки на сънищата, полепнали по тайнственото въображение? „Момчет�, което завърза Луната за Земята� („Жане�-45) е крехка и причудлива история, пълна с образи, сякаш изскочили от приказка, но всъщност населяващи съзнателния живот на дете и родител. Усещането при четене е за дълго и тайнствено пътуване из паралелни светове, чудновати състояния и символи за разгадаване. Ако човек се загуби в провокативната среда, авторът съвсем не улеснява задачата с намирането на вярна посока. Но това пътуване не е физическо, а мисловно, предадено по красив и� естествен начин. Нашият герой трябва да премине през пространството на своите представи и да намери израз на чувствата си. Това никога не става деликатно и с фини настройки. Мартин Касабов е намерил пленителен начин да разкаже за порастването, силата на волята и разбирането на един малък човек в свят на трудности и избори.
(Продължава в блога: )
(Цялото ревю е тук: )
Сред толкова истории дали има такава, която да ни разходи по чудните пътеки на сънищата, полепнали по тайнственото въображение? „Момчет�, което завърза Луната за Земята� („Жане�-45) е крехка и причудлива история, пълна с образи, сякаш изскочили от приказка, но всъщност населяващи съзнателния живот на дете и родител. Усещането при четене е за дълго и тайнствено пътуване из паралелни светове, чудновати състояния и символи за разгадаване. Ако човек се загуби в провокативната среда, авторът съвсем не улеснява задачата с намирането на вярна посока. Но това пътуване не е физическо, а мисловно, предадено по красив и� естествен начин. Нашият герой трябва да премине през пространството на своите представи и да намери израз на чувствата си. Това никога не става деликатно и с фини настройки. Мартин Касабов е намерил пленителен начин да разкаже за порастването, силата на волята и разбирането на един малък човек в свят на трудности и избори.
(Продължава в блога: )
October 16, 2024
„На�-истинска е приказката, от която се боим и без да я разбираме.� -
казва турския поет Талат Халман.
Мартин Касабов е написал книга за любов и сънища. “Момчет�, което завърза луната за земята� е ранима история за едно болно момче, което живее с майка си. То няма име, защото може да бъде всяко дете. Майката също е безименна, но тя също може да е всяка една майка. За да облекчи неговата болка, тя използва най-древното лекарство � приказката. Точно като Шехерезада от “Хиляд� и една нощ� го въвежда в един вълшебен свят. Разказва му за далечни земи и места в пустинята, където живеят чудновати образи - eдин търговец на птици, болен от самота, странен индианец, любимата на Бога Фея, която плете златни нишки� където летят големи черни птици, има острови с любовни песни, небесен град, оазиси и места, в които дори вятърът говори с думи�
Мартин Касабов създава свят на границата между сън и реалност като рисува с думи пространство, в което едно момче се опитва да възприеме себе си, да преодолее страховете си и има смелостта да търси мястото си в света на възрастните. Разказва ни приказка на символен език за порастването и разкрива фазите на метаморфозата, които са досущ раждането на пеперуда.
В тази приказка едно момиче и едно момче решават да избягат в пустинята. Момчето записва сънищата на момичето. Те създават свой свят, въображаем архипелаг на сънища, където всеки един остров се опитва да изплува над илюзиите на живота. Влюбват се и времето като ножица ги изрязва от света на живите. Вечер всеки спи от своята страна на палатката, сливат се в общ сън, който излита в небето на мечтите им като дим�
Момчето губи своето момиче. Тя тръгва с търговеца на птици омагьосана от пророчески сън. То прекарва сякаш цяла вечност в търсене на любимото момиче, но всяко търсене е и пътуване към себе си. Мечтата на момчето да завърже Луната за Земята е опит за опитомяване на хаоса, за възстановяване на баланса. Да заземи Луната- сякаш, ако успее, ще си върне любимото момиче и ще възобнови красотата на света.
Тази извечна Луна - блян и надежда, символ на отразената светлина, светлина в безкрайната тъмнина. Луна, която влияе на циклилите на живота и неговата периодичност от преминаването на живота към смъртта и от смъртта към живота.
Касабов редува обитаването на двете повествователни истории. Болното момче е връзката между двата свята, запленено то решава да избяга в приказния.
Тази книга е едновременно крехка и деликатна, и силна и могъща точно като нишките на въжето, което държи завързана Луната за Земята. Нишките, опънати върху раменете на надеждата, които крепят нашия свят.
Касабов изследва ранимостта на детството. Болестта се явява като предпоставка за порастването и е нещо общовалидно за всички деца, объркани от страхове, емоции, състояния на несигурност и необясними чувства.
Деликатността на точно този момент, в който не си вече дете, но и още не си възрастен, децата нямат защитни механизми за справяне с безкрайно сложния свят около себе си. Затова те върху тънкото острие между будност и сън си измислят една въображаема приказка, в която им се ще лесно да разграничат доброто от злото. Това е болезнен процес или както обобщава Гогол: "Велика тъга има в това да разбереш, че няма много добро в доброто."
Безусловната майчина обич и мощта ѝ да лекува е другата нишка в книгата. Майката отваря врата към един фантастичен свят, в който всеки чрез собствената си воля направлява съдбата и може да дописва приказката, да пренареди света. Свободата да променя действителността е дарът, който болното момче получава. И само любовта е способна да отрази светлината.
Всички герои въплъщават архетипни образи и изразяват определена характерност.
Потопете се във фантастичния свят, който е сътворил Мартин Касабов, защото във всички нас, сигурна съм, е живо детето, което обича приказки.
казва турския поет Талат Халман.
Мартин Касабов е написал книга за любов и сънища. “Момчет�, което завърза луната за земята� е ранима история за едно болно момче, което живее с майка си. То няма име, защото може да бъде всяко дете. Майката също е безименна, но тя също може да е всяка една майка. За да облекчи неговата болка, тя използва най-древното лекарство � приказката. Точно като Шехерезада от “Хиляд� и една нощ� го въвежда в един вълшебен свят. Разказва му за далечни земи и места в пустинята, където живеят чудновати образи - eдин търговец на птици, болен от самота, странен индианец, любимата на Бога Фея, която плете златни нишки� където летят големи черни птици, има острови с любовни песни, небесен град, оазиси и места, в които дори вятърът говори с думи�
Мартин Касабов създава свят на границата между сън и реалност като рисува с думи пространство, в което едно момче се опитва да възприеме себе си, да преодолее страховете си и има смелостта да търси мястото си в света на възрастните. Разказва ни приказка на символен език за порастването и разкрива фазите на метаморфозата, които са досущ раждането на пеперуда.
В тази приказка едно момиче и едно момче решават да избягат в пустинята. Момчето записва сънищата на момичето. Те създават свой свят, въображаем архипелаг на сънища, където всеки един остров се опитва да изплува над илюзиите на живота. Влюбват се и времето като ножица ги изрязва от света на живите. Вечер всеки спи от своята страна на палатката, сливат се в общ сън, който излита в небето на мечтите им като дим�
Момчето губи своето момиче. Тя тръгва с търговеца на птици омагьосана от пророчески сън. То прекарва сякаш цяла вечност в търсене на любимото момиче, но всяко търсене е и пътуване към себе си. Мечтата на момчето да завърже Луната за Земята е опит за опитомяване на хаоса, за възстановяване на баланса. Да заземи Луната- сякаш, ако успее, ще си върне любимото момиче и ще възобнови красотата на света.
Тази извечна Луна - блян и надежда, символ на отразената светлина, светлина в безкрайната тъмнина. Луна, която влияе на циклилите на живота и неговата периодичност от преминаването на живота към смъртта и от смъртта към живота.
Касабов редува обитаването на двете повествователни истории. Болното момче е връзката между двата свята, запленено то решава да избяга в приказния.
Тази книга е едновременно крехка и деликатна, и силна и могъща точно като нишките на въжето, което държи завързана Луната за Земята. Нишките, опънати върху раменете на надеждата, които крепят нашия свят.
Касабов изследва ранимостта на детството. Болестта се явява като предпоставка за порастването и е нещо общовалидно за всички деца, объркани от страхове, емоции, състояния на несигурност и необясними чувства.
Деликатността на точно този момент, в който не си вече дете, но и още не си възрастен, децата нямат защитни механизми за справяне с безкрайно сложния свят около себе си. Затова те върху тънкото острие между будност и сън си измислят една въображаема приказка, в която им се ще лесно да разграничат доброто от злото. Това е болезнен процес или както обобщава Гогол: "Велика тъга има в това да разбереш, че няма много добро в доброто."
Безусловната майчина обич и мощта ѝ да лекува е другата нишка в книгата. Майката отваря врата към един фантастичен свят, в който всеки чрез собствената си воля направлява съдбата и може да дописва приказката, да пренареди света. Свободата да променя действителността е дарът, който болното момче получава. И само любовта е способна да отрази светлината.
Всички герои въплъщават архетипни образи и изразяват определена характерност.
Потопете се във фантастичния свят, който е сътворил Мартин Касабов, защото във всички нас, сигурна съм, е живо детето, което обича приказки.
February 21, 2025
Четейки тази книга се чувствах като на представление на фокусник, от чиято шапка непрекъснато изскачат различни персонажи. И колкото и да са различни, толкова са вплетени в една обща магична нишка. И се загубваш между действителността и съня, и влизаш в магията... И нека има лек.
"А човеците се дивят на аромата на хартията, на извивките мастило, които скачат като подивели риби."
"Стреляше с мислите си в похлупака на небето, като бесен чайник, като вода под пара."
"Предусети, че това е вкусът на порастването - да приемеш, че всичко отлита. "
" Съдбата като стара плетачка извезва съдбите на хората с невидими нишки и ако човек е внимателен, открива, че всеки миг от настоящето се допира до друг от бъдещето, а някъде измежду нишките се чете думата надежда. "
"... единствено с любовта към другите човек може да отрази светлината. "
"А човеците се дивят на аромата на хартията, на извивките мастило, които скачат като подивели риби."
"Стреляше с мислите си в похлупака на небето, като бесен чайник, като вода под пара."
"Предусети, че това е вкусът на порастването - да приемеш, че всичко отлита. "
" Съдбата като стара плетачка извезва съдбите на хората с невидими нишки и ако човек е внимателен, открива, че всеки миг от настоящето се допира до друг от бъдещето, а някъде измежду нишките се чете думата надежда. "
"... единствено с любовта към другите човек може да отрази светлината. "
Displaying 1 - 14 of 14 reviews
Can't find what you're looking for?
Get help and learn more about the design.