ŷ������

Чета тази странна книга и се случва следното: сякаш споделям с някой, стар и сантиментален спомен, по някакъв начин изровен от забравата на миналото.
Връщам се в собствените си детски и дори юношески години, спомням си какви истории си съчинявах, какво си фантазирах и каква суперсила си представях, че имам. Всички сте имали такива нали? Имам предвид суперсилите

Докато споделям времето с болното момче от тази книга, в която сън, фантазия и реалност се преплитат , имам усещането, че двамата сме свързани от общи мисли или тайни, които пазим. Любопитно�� И в същото време някак толкова естествено. Е, първото, което ме наведе на тази мисъл е, че и аз като боледувах исках или някой да ми разказва приказки или ако останех насаме с мислите си потъвах в дълбините на собственото си въображение, което си беше направо страховито място.

Правела съм се на много важна и съм се мислила за специална като дете, но една истина е вярна повече от това- не исках да пораствам. Не исках живота на големите да ме застига с всички решения, избори и отговорности. А и неизбежният път към остаряването ми се струваше ужасен. Сякаш няма средна възраст. Първо си дете после ставаш стар 😅
Обожавах “Питър Пан�� и си мислех, че ако бях Уенди.. ами нямаше да се върна от Невърленд. Ако попаднех на вълшебен дрешник към друг свят, щях да залостя след мен вратата.

Предполагам затова харесвам толкова фентъзито. Да съм в други светове едновременно с това да съм себе си в реалността се оказва най-доброто, което можех да намеря. Истории и приказки, говорещи си на любовен език със собствените ми измишльотини в главата. Определено, да. Книгите са моите “дрешници�� изобилстващи от различни Нарнии.

Доста се отнесох.

Това, което мога да кажа като заключение, е че щом книга те провокира да бъдеш така искрен със себе си и толкова “съблечен�� споделяйки с други хора колкото съм аз сега, значи нейната магия е подействала.