В книгата са включени повестта "Крадецът на праскови", романът "Антихрист" и разказите "Пролетни стремежи", "Несполука", "Сами", "Тежък живот", "Вълчи нощи", "Смъртта на една птица", "Разходка", "Празници", "От скука".
Emilian Stanev Емилиян Станев was the pseudonym Nikola Stoyanov Stanev (Никола Стоянов Станев), a 20th-century Bulgarian prose writer. Also spelled as Emiliian Stanev or Emiliyan Stanev.
Stanev was born in Veliko Tarnovo in 1907 and spent his childhood in Tarnovo and Elena, where he long lived with his family. From an early age, his father would take him to his hunting outings in the open, which influenced Stanev's later work, where nature is often described. In 1928, he finished the Elena high school as a private student and moved to Sofia, where he studied painting under Tseno Todorov. In the 1930s, he enrolled in Finances and Credit in Free University of Political and Economic Sciences, (today University of National end World Economy in Sofia). In 1932�1944, he was an office worker of the Capital Municipality and in 1945 he was the director of the hunting reserve in the village of BukovetsStanev published his first works in 1931. He was active in a number of magazines and newspapers: he headed the fiction department of the
Literary Front newspaper and published in Fate, Testaments, Art and Critic, Goldhorn, Wreath, Bulgarian Speech, etc. Stanev wrote tales involving animals, social and philosophical prose, historical novels and novelettes. During his stay in Sofia he was an acquaintance of the city's leading intellectuals who had a strong influence on his later works. Stanev's first book was a collection of short stories named Tempting Glitters issued in 1938. His next book was the collection Alone from 1940, which set forth a series of works devoted to the relations between man and nature. The books to follow were Wolfish Nights (1943), Workdays and Holidays (1945), Wild Bird (1946), In a Silent Night (1948). One of his last and best-known works, The Peach Thief, was published in 1948 and filmed in 1964. After 1950, he worked for 14 years on his novel Ivan Kondarev describing the events surrounding the September Uprising of 1923. Stanev also authored many books for children and teenagers, such as Through Forests and Waters (1943), The Greedy Bear Cub (1944), Tale of a Forest (1948), When the Frost Melts (1950) and Chernishka (1950).
За трети път чета тази невероятна повест и не знам дали е заради лошата ми памет, или заради небивалия талант на Ем. Станев, но за трети път съм поразена от „Крадецът на праскови�. Със сигурност е една от любимите ми книги.
Оставям тук ревюто ми от 2022 г.:
Жалко, че толкова време избягвах българската литература. Емилиян Станев великолепно описва българското село и живота в него. Разказва ни историята на Елисавета и войника, когото тя неочаквано обиква. Любовта им е чиста, невинна, точно както природата, която писателят ни “рисува�. Но макар и красив, светът им не е утопия и преплетените им съдби е нужно да преминат през изпитания. Сюжетът се развива плавно, леко. Важен е и любимият ми мотив за очите, който често присъства в текста :) Впечатлиха ме многобройните описания, преливащи от изрази като “тъже� унес� и “тежк� глухота�, които по принцип ме дразнят, но не и тези в “Крадецът на праскови�. Макар и съвсем кратка, книгата е изключително красива и трогваща и със сигурност си заслужава четенето!
“Нико� не я беше поглеждал така всеотдайно, така пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед, в който нямаше никакво смущение и никаква прикритост. Стори ѝ се, че го опозна в един миг и че видя цялата му душа.�
„Крадецът на праскови� е прекрасна и изключително силно въздействаща повест на Емилиян Станев!
„� Вие изглеждате като момиче, толкова се подмладихте. � Така ти се струва � бе отговорила тя. � Трябва да ви е леко на сърцето. Човек се подмладява, когато душата му е свободна � каза старата жена и тия думи, в които долавяше лек укор, я изненадоха с правдивостта си.�
За първи път прочетох "Крадецът на праскови", когато беше задължително четиво в училище. Беше от малкото задължителни произведения, които ми харесаха. Години по-късно си препорочетох книгата, като отново ми хареса. Хареса ми любовната история, описанието на войната и жертвите от нея. Радвам се, че издателство Сиела се заеха да преиздадат книгата с уникалните илюстрации на Дамян Дамянов. Смятам, че това издание заслужава да се намира във всяка библиотека.
"По фурните нямаше хляб. Гражданите гладуваха. Жените се бояха да излязат на улицата, понеже там биваха нападани и изнасилвани от негрите." - Автора има предвид негрите доброволци в окупационните войски на Франция. По времето когато тези събития се случват в Търново, африканските негри са били вече близо 200 години обект на динамична робска търговия . В следствие на която, силно се вкоренява в тях чувстовото на страх, респект и приемане на превъзходството на бялата раса, за да оцелеят. Силно се съмнявам написаното в повестта действително да се е случвало в Търново.
Колко жалко, Емилиян Станев има добри писателски умения, но тесногръдата му философия го прави отблъскващ за съвременен читател като мен. По мое мнение Крадецът на праскови не може да служи като свидетелство за времето, за което е написана. Най-вероятно това ще е последната книга написана от него, която ще прочета.
Давам си сметка, че не съм познавал ни най-малко този забележителен български белетрист. Да, неговите „През води и гори� оставиха неизличим спомен в детското ми съзнание, но какво от това? Трябваше да прочета „Антихрист�, а сега и „Крадецът на праскови�, за да проумея колко добър е във всичко, с което се захване. Повестта е гениална. Екранизацията на Въло Радев ми се стори бледа на фона на онова, което прочетох. Противно на всеобщото мнение, изпълнението на Невена Коканова вече не ми изглежда ни най-малко автентично. Макар и едва на 26 по време на заснемането на филма, тя ми се струва вече чисто по актьорски „презряла� за този образ. Твърде много трагизъм има в нейното актьорско превъплъщение. Нещо, което не усетих, докато четях книгата. Никой от образите като че ли не си е на мястото. Нито Елисавета е такава, каквато я е описал Станев, нито съпругът ѝ, накуцващият полковник, който в книгата отблъсква и е по-скоро второстепенен герой, а във филма едва ли не започваш да харесваш, нито сръбския военнопленник. Да не говорим, че и локациите са променени. Градината на любовта е в самия град, а на Елисавета са оставени някакви кратки времеви прозорци, в които да флиртува със своя обожател. Няма го усещането за безвремие в дългите часове, през които законният ѝ съпруг е далеч от дома. Няма го усещането за средиземноморска градина, окъпана в светлина, където времето сякаш е спряло. Няма я бараката, така отблъскваща за героинята. Няма го надничането на крадеца иззад някое плодно дърво � наслаждавайки ѝ се с часове, докато тя е заета над шевната си машина да преправя рокля за момиченцето на слугинята. Няма го очакването. Странно е, че самият Станев е един от сценаристите на филма. Но пък и повестта не е лесна за адаптация, защото е основана преди всичко на описания и споделени с читателя чувства, напиращи в душата на преждевременно остарялата съпруга на полковника. Как да го изкараш това на екран? Ясно е, че текстът трябва да бъде обогатен с действия и диалози. Мисля си все пак, че това обогатяване всъщност е отнело от онази дълбоко лична атмосфера на творбата. Драматизмът го има, но не успяваме да влезем в душата на героите, не успяваме да усетим онзи топъл, почти сицилиански вятър, който се прокрадва между клоните на узрелите праскови. Вятър, който събужда с топлината си едно женско сърце, така рано охладняло за всичко в този пуст и безкрайно скучен свят. А когато вятърът вече го няма, сърцето също няма основания да продължава да бие. Такъв е финалът на книгата. Не и на филма, което още повече го обезличава. Съветвам онези, които се прехласват по качествата на екранизацията, но не са чели книгата, да го направят. Раде Маркович и Невена Коканова са блестящи като екранна любовна двойка, но не това е бил замисълът на Станев. Тук не става въпрос за някаква голяма любов, която откриваме след дълго лутане сред човешкото множество. За Елисавета крадецът на праскови е единствена и последна надежда преди смъртта � физическа или духовна. Това е любов, която е неадресирана. Тя се нуждае от едно единствено нещо � от реален човек, към когото да бъде изпратена. Човек, който да я отключи, да я освободи, да я изкара наяве. Не е нужно отнякъде да се появи безумно красив младеж, който да спре дъха ти. Нужно е да се появи някой, който и да е. Някой, който да спре пропадането ти, който да те накара да повярваш. Душевната красота тук е от първостепенно значение. Такива са и образите на Станев � духовно красиви или отблъскващи, което няма нищо общо с телата, които обитават. За екранизацията обаче е избрана противоположната стратегия. И Коканова, и Маркович са външно красиви, харизматични, което отвлича филма по посока на задоволяването на глада на масовия зрител да види нещо красиво. Да не говорим, че и полковникът, главният виновник за празнотата в душата на Елисавета, също е красавец, дявол да го вземе. Достоен български офицер, когото няма как да не харесаш, заради героизма, който се излъчва от всеки негов жест или дума. И това още повече омаловажава вътрешния конфликт у Елисавета. Зрителят би си казал: „Защ� ѝ е сега на тази да търси под вола теле? Я какъв красив и достоен съпруг си има! Тръгнала да се увлича по разни военнопленници!� Повестта ни дава отговори защо. Филмът � не. В него не виждаме и физическата промяна у Елисавета. Това, че тя разцъфва като пролетно цвете и това не остава скрито за околните � дори и за иначе слепия за красотата ѝ съпруг. В лицевите черти и играта на Коканова нищо не се променя „преди и след�. Тя си е просто красива. Трагично красива. Няма я пълната трансформация на душа и тяло, които любовта е предизвикала. Образът ѝ е все така печален, какъвто е ��ил и в началото на филма. В символичен план филмът не успява достатъчно ясно да подчертае основния замисъл на творбата, който присъства и в самото ѝ заглавие. Прасковите са там, увиснали по клоните на плодните дръвчета � най-голямата гордост на полковника и негов единствен страх � да не би някой да се промъкне и да ги открадне. За него прасковената градина е статут и в негово отсъствие се нужда е от охрана. Не заради загубата на самите праскови. Той така или иначе не ги ползва за друго, освен да са там и да са такива, каквито са � красиви. Прасковите обаче отдавна са узрели и по-хубави няма да станат. Те чакат някой, който да ги откъсне, преди да са паднали на земята, преди да изгният и от предишната им красота да не остане и спомен. Крадецът би могъл да бъде всеки, но най-важното му качество е смелостта, дързостта да посегне към тях.
Само мога да съжалявам, че толкова късно прочетох тази повест. Когато я учихме по литература в гимназията, минах между капките и сега разбирам колко съм изпуснал. Това е един компактен шедьовър - героите са малко, ситуационността е почти театрална. В това тясно пространство излизат на преден план емоционалните състояния на героите, стигат до читателя в силно концентриран вид.
Това ново издание е много красиво - твърди корици с красиви илюстрации, дело на Дамян Дамянов. Книга-бижу.
"Крадецът на праскови" хвърля поглед върху любовната история на Елисавета и Иво, развиващата се на фона на Първата световна война, и терзанията, размислите и чувствата, които предизвиква тя в контекста на историческото време.
Фокусът в "Крадецът на праскови" е поставен върху природата и душевния свят на героя, които са свързани и зависими. Емилиян Станев рисува толкова жива и цветна картина с думите си, че те пренася във времето в покрайнините на Търново, за да станеш свидетел на затрогващата история на една невъзможна любов.
"Никой не беше я поглеждал така всеотдайно, така пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед, в който нямаше никакво смущение и никаква прикритост."
Книгата не блести със сюжет, но определено авторът знае как да пише въздействащо и магнетично. Макар да е кратка, е изключително докосваща и определено може да предизвика дискусии и размисли по теми като морал, любов, дълг и щастие.
Българската литература продължава да ме изненадва приятно. Искрена, красива и трагична "Крадецът на праскови" е завладяваща книга за забранената любов и поривите на сърцето, по-силни от всякакви морални граници.
Не написах нищо след скорошния си прочит и поправям този пропуск. Учудващо е колко малко е популярен Станев - може би всеки го знае като име, но... В училище се учеше в малките класове с разказите му за животни, и дотам. За мен стои на едно от първите места в българската литература, и то заемайки собствена ниша, в смисъл че не може да се сравни със стил, проблематика и светоглед с някого от другите признати писатели. Когато преди няколко години прочетох "Иван Кондарев", бях впечатлен и търсих критика по романа, но почти нищо не открих. Няма го в Читанка, както и сборника "Делници и празници", когото имам предвид заедно с повестта "Крадецът на праскови" в този мой обзор. Това е половината от едно дебело томче на издателство "Захарий Стоянов" от 2009 г. Остават ми ранния сборник "Вълчи нощи" и "Търновската царица". И накрая има и 4 статии, от Динеков, Зарев, Жечев и Добрев. Нали исках критика.
"Крадецът на праскови" е достатъчно известен с филма, но всеки такъв филм е някакъв прочит на книга и не може да се приравни. Станев започна със спомените на героя си, които после се преплитат със спомените на неговия съсед и учител, когото среща около 1942-3 г. Така че имаме описания на действителността и последиците на двете световни войни, и те са достатъчно изразителни. В материален смисъл семейството на Елисавета не е пострадало. Разказът се води наред с мислите на героите му, а това няма как да се заснеме. Мога да се асоциирам и разбера всеки от тях, може би без военния. Станев не съди, а разказва, и то така, че от една махленска клюка да направи това, което е направил. Няма да цитирам нищо, изразителен е, без да е разточителен, и така, че да може всичко да си представим, и после да кажем - "Защо филмът е такъв?!"
"Делници и празници" е сборник от 18 разказа, над 200 страници. Повечето много ми харесаха, наистина има сходство с Чехов, на наша почва. "Нощни светлини" и "Бъдна вечер" са подходящи за глезени отрочета. "Ти прощавай, Сивчо - каза Йоско и му стана мило за добичето, - разбра се то, че тъй ще се живее. Пак ще цапаме двама в калта."
Героите са различни, обикновено хванати в някакви психологически моменти, които може просто да си преминават, най-подходящ пример - "Годеж". Героите не са герои, някой си чиновник Марев, Манев или Ганев. Поне 2 разказа показват и ефектите на прогреса, редом с хората /"Каменната стена"/.
Изградих си мнение, че Емилиян Станев пише това, което иска и което може. Няма и помен от угодничество на властта или търсене на гребена на вълната. Написва големия си роман "Иван Кондарев", който може да се тълкува по различен начин. Има си свои теми от гората. После задълбава в Средновековието. Искреност и човечност - с това свързвам аз Станев.
Една от книгите, които смятам,че трябва всеки да прочете не само ,защото е част от задължителната литература, но и защото предоставя много хубав поглед над първата световна война и войните като цяло. Фокусът е любовта на Елисавета и Иво , които оставят едно чувство за надежда, дори и през най-мрачните времена. Няма как да не отбележа факта , че съм впечатлена от начина по който Емилиян Станев е предал чувствата и любовта на Елисавета.
“Нико� не беше я поглеждал така всеотдайно, така пламенно, с такъв предан и жадуващ поглед, в който нямаше никакво смущение и никаква прикритост. Стори й се, че го опозна в един миг и че видя цялата му душа. И тя съзна, че отговаря на тоя поглед, без да иска, с цялото си същество, по един необясним начин, сякаш внезапният издиг на чувствата беше я понесъл като морска вълна.�
Крадецът на Праскови е една от тези книги които те пленяват и развълнуват, по време на четене, и дълго след. Във сърцето на този роман е любовна история, такава за каквато всички копнеем и желаем, но малцинство постигат. Любов която ни спасява и събужда.
Годината е 1918, и първата световна война е откраднала от всекиго щастието. “Нещ� липсваше, за да бъде всичко естествено и спокойно - липсваха мъжете, младежите, липсваше самата младост.�
Главната героиня, Елисавета, е примирена жена, която дълго се е предала на сухият си живот, празен от любов и щастие. “Внезапн� я обхвана ненавист към мъжа й…то� беше виновникът за пропиления й живот…�
Но дори във пустинята се намира вода, и така, тя се влюбва във един сръбски пленник който завладява душата й, и събужда младостта й.
Емилиян Станев е майстор на любовта и деликатно описва тези чувства, тъгата, желанието, и самотата. Фона на тази история е войната, изпълнена със трагедия и тъга. А любовта която се ражда от нея ни кара да вярваме във невъзможното, това което ни свързва всички.
Всеки с мнението си.. Някои не го разбират, а други го намират за великолепно. Трети казват, че просто ще си изгубиш времето, а четвърти, че съжаляват, че не са го прочели по- рано.. В крайна сметка поне аз лично го намерих за красиво :)
Красива и необикновена любов с неочаквано тежък край. Силна и трогателна книга, която представя нелекото битие на българите по време на война. Препоръчвам горещо.
Задължителната литература започва да ми харесва все повече и повече (нищо, че чета книгата с година закъснение). Сюжетът на повестта е простичък и не натоварва читателя, но има няколко елемента, които те карат да се потопиш в историята изцяло. Въпреки размера си, този шедьовър на Емилиян Станев заслужава вниманието на всеки един от читателите. Авторът е създал една изключително приятна обстановка. Описанията и думите, които използва в тях, са на ниво, което малко съвременни писатели биха могли да достигнат. Когато четох параграфите, обрисуващи природната картина, забравях, че чета и се пренасях някъде там край Велико Търново. Пред себе си виждах красивите градини, помирисвах плодовете по клоните на дърветата, усещах парещата горещина по кожата си. Тези подробни описания бяха една от главните причини да оценя книгата толкова високо. Другата причина е любовта в повестта. Принципно не си падам по сладникави любовни истории, но тази между Елисавета и Иво Обретенович наистина ме докосна. Първоначално смятах, че тя е наивна глупачка, за да се влюби в непознат мъж и то сръбски военнопленник, когото по принцип трябва да презира, но в отношенията им имаше нещо специално. Нямаше принуда или пошлост, липсваха детайли на това какво правят, а се обърна внимание на това, което чувстват (и по- конкретно на Елисавета). Има нежност и читателят усеща истинската любов между героите. И дори и да знаех как ще завърши книгата, това не попречи да се насладя на историята.
Ще споделя само два цитата, които ми се забиха в главата след прочитане на повестта: 1 - ,,в глада, хаоса и корупцията на тая безсмислена война�" 2 - ,,Брачният ѝ живот премина между три войни, които страната води в течение на седем години."
BG/EN Трябва да призная, че подцених Емилиян Станев. Като изключим някои елементи, по които си личи кога е написана творбата, историята беше интересна и приятна за четене. Единствено развръзката ми се стори претупана. - I gotta admit I underestimated the author. Aside from some elements and phrases used that have not aged well, the story was interesting and enjoyable to read/listen to. Only complaint - the ending was rushed.
95/100 Емилиян Станев не използва излишни думи и оставя много на въображението на читателя. Възхищавам се на стегнатия сюжет и красивите описания. Рамкиращата история загатва как тази невъзможна любов може да се повтаря във всички войни. Точно такава книга ми трябваше, за да си върна страстта към четенето.
Emilian Stanev does not use unnecessary words and leaves much to the reader's imagination. I admire the tight plot and the beautiful descriptions. The framing story hints at how this impossible love can be repeated in all wars. This is exactly the kind of book I needed to regain my passion for reading.