ŷ������

Давам си сметка, че не съм познавал ни най-малко този забележителен български белетрист. Да, неговите „През води и гори�� оставиха неизличим спомен в детското ми съзнание, но какво от това? Трябваше да прочета „Антихрист��, а сега и „Крадецът на праскови��, за да проумея колко добър е във всичко, с което се захване. Повестта е гениална. Екранизацията на Въло Радев ми се стори бледа на фона на онова, което прочетох. Противно на всеобщото мнение, изпълнението на Невена Коканова вече не ми изглежда ни най-малко автентично. Макар и едва на 26 по време на заснемането на филма, тя ми се струва вече чисто по актьорски „презряла�� за този образ. Твърде много трагизъм има в нейното актьорско превъплъщение. Нещо, което не усетих, докато четях книгата. Никой от образите като че ли не си е на мястото. Нито Елисавета е такава, каквато я е описал Станев, нито съпругът ѝ, накуцващият полковник, който в книгата отблъсква и е по-скоро второстепенен герой, а във филма едва ли не започваш да харесваш, нито сръбския военнопленник. Да не говорим, че и локациите са променени. Градината на любовта е в самия град, а на Елисавета са оставени някакви кратки времеви прозорци, в които да флиртува със своя обожател. Няма го усещането за безвремие в дългите часове, през които законният ѝ съпруг е далеч от дома. Няма го усещането за средиземноморска градина, окъпана в светлина, където времето сякаш е спряло. Няма я бараката, така отблъскваща за героинята. Няма го надничането на крадеца иззад някое плодно дърво �� наслаждавайки ѝ се с часове, докато тя е заета над шевната си машина да преправя рокля за момиченцето на слугинята. Няма го очакването. Странно е, че самият Станев е един от сценаристите на филма. Но пък и повестта не е лесна за адаптация, защото е основана преди всичко на описания и споделени с читателя чувства, напиращи в душата на преждевременно остарялата съпруга на полковника. Как да го изкараш това на екран? Ясно е, че текстът трябва да бъде обогатен с действия и диалози. Мисля си все пак, че това обогатяване всъщност е отнело от онази дълбоко лична атмосфера на творбата. Драматизмът го има, но не успяваме да влезем в душата на героите, не успяваме да усетим онзи топъл, почти сицилиански вятър, който се прокрадва между клоните на узрелите праскови. Вятър, който събужда с топлината си едно женско сърце, така рано охладняло за всичко в този пуст и безкрайно скучен свят. А когато вятърът вече го няма, сърцето също няма основания да продължава да бие. Такъв е финалът на книгата. Не и на филма, което още повече го обезличава. Съветвам онези, които се прехласват по качествата на екранизацията, но не са чели книгата, да го направят. Раде Маркович и Невена Коканова са блестящи като екранна любовна двойка, но не това е бил замисълът на Станев. Тук не става въпрос за някаква голяма любов, която откриваме след дълго лутане сред човешкото множество. За Елисавета крадецът на праскови е единствена и последна надежда преди смъртта �� физическа или духовна. Това е любов, която е неадресирана. Тя се нуждае от едно единствено нещо �� от реален човек, към когото да бъде изпратена. Човек, който да я отключи, да я освободи, да я изкара наяве. Не е нужно отнякъде да се появи безумно красив младеж, който да спре дъха ти. Нужно е да се появи някой, който и да е. Някой, който да спре пропадането ти, който да те накара да повярваш. Душевната красота тук е от първостепенно значение. Такива са и образите на Станев �� духовно красиви или отблъскващи, което няма нищо общо с телата, които обитават. За екранизацията обаче е избрана противоположната стратегия. И Коканова, и Маркович са външно красиви, харизматични, което отвлича филма по посока на задоволяването на глада на масовия зрител да види нещо красиво. Да не говорим, че и полковникът, главният виновник за празнотата в душата на Елисавета, също е красавец, дявол да го вземе. Достоен български офицер, когото няма как да не харесаш, заради героизма, който се излъчва от всеки негов жест или дума. И това още повече омаловажава вътрешния конфликт у Елисавета. Зрителят би си казал: „Защ�� ѝ е сега на тази да търси под вола теле? Я какъв красив и достоен съпруг си има! Тръгнала да се увлича по разни военнопленници!�� Повестта ни дава отговори защо. Филмът �� не. В него не виждаме и физическата промяна у Елисавета. Това, че тя разцъфва като пролетно цвете и това не остава скрито за околните �� дори и за иначе слепия за красотата ѝ съпруг. В лицевите черти и играта на Коканова нищо не се променя „преди и след��. Тя си е просто красива. Трагично красива. Няма я пълната трансформация на душа и тяло, които любовта е предизвикала. Образът ѝ е все така печален, какъвто е бил и в началото на филма. В символичен план филмът не успява достатъчно ясно да подчертае основния замисъл на творбата, който присъства и в самото ѝ заглавие. Прасковите са там, увиснали по клоните на плодните дръвчета �� най-голямата гордост на полковника и негов единствен страх �� да не би някой да се промъкне и да ги открадне. За него прасковената градина е статут и в негово отсъствие се нужда е от охрана. Не заради загубата на самите праскови. Той така или иначе не ги ползва за друго, освен да са там и да са такива, каквито са �� красиви. Прасковите обаче отдавна са узрели и по-хубави няма да станат. Те чакат някой, който да ги откъсне, преди да са паднали на земята, преди да изгният и от предишната им красота да не остане и спомен. Крадецът би могъл да бъде всеки, но най-важното му качество е смелостта, дързостта да посегне към тях.