ŷ������

“Когато Ленард оставаше насаме, потокът информация, който го заливаше, беше още по-пълноводен. Нямаше кой да го разсейва. Докато крачеше сам, мислите в главата му се сгъстиха като самолети над бостънското летище "Лоугън". Имаше един-два презокеански лайнера, пълни с големи идеи, флотилия от "Боинг 707", натежали от товар сензитивни усещания (цветът на небето, мирисът на морето), както и по-малки самолетчета, превозващи откъслечни импулси, предпочели да пътуват инкогнито. Всички тези самолети искаха разрешение за незабавно кацане. От контролната кула в главата си Ленард комуникираше със самолетите по радиото, като едни от тях инструктираше да продължават да кръжат над летището, а други отклоняваше към други летища. Трафикът не спираше нито за миг; задачата му беше да координира постоянния поток от кацащи летателни апарати от мига на събуждането си до лягането за сън. Но сега, след две седмици, прекарани на международното летище "Маниакална енергия", вече минаваше за ветеран. Като проследяваше движението на радара пред себе си, Ленард можеше да приземи всеки самолет по разписание, като в същото време пускаше по някоя попържня към колегата на съседния стол, който безгрижно си ядеше сандвича. Всичко това си беше обичайна част от служебните му ангажименти.”