“Тя оставяше къщната врата отворена, после запалваше ламбата на оджака. Никой вече не влизаше във вратата й, в къщата й. Идваше време да затвори най-сетне и вратата � няма да стои цяла нощ отворена. Тогава започваше най-голямата й мъка. Цяла нощ сама в празната къща� Не се чуваше ни един познат глас, никакъв шум и тропот по другите стаи, а чуваше тя самата тишина в къщата, легнала и на рамената й, притиснала я като страшно сенище[1]. За децата жалеше тя най-много, за внучетата си, техните гласове, тяхната шумна врява и тропот искаше да чуе, на тях искаше да се скара, че бяха немирни и бъбриви. Но къде са сега, кому ще се скара тя в празната къща? Още преди някаква студенина полъхваше между нея и Кочо; той все й обръщаше гръб и към жена си се привърза много. А Раца винаги й беше по-чужда � някак без образ беше тя, Раца, колкото и да беше иначе кротка и послушна. Е, каквито и да са и Кочо, и Раца, все й са челяд, а децата им старата жена не можеше да забрави, да прежали. Най-вече по-малката � Царева, именницата й, нали на нейното име я бяха кръстили� Тихи и празни бяха стаите, не се чуваше зад вратата тъничък гласец..”
―
Димитър Талев,
Преспанските камбани
