ŷ������

“I say let me never be complete, I say may I never be content,I say deliver me from Swedish furniture, I say deliver me from clever arts, I say deliver me from clear skin and perfect teeth,I say you have to give up! I say evolve, and let the chips fall where they may!”
― Chuck Palahniuk, Fight Club

“You are not special. You're not a beautiful and unique snowflake. You're the same decaying organic matter as everything else. We're all part of the same compost heap. We're all singing, all dancing crap of the world.”
― Chuck Palahniuk, Fight Club

“We've all been raised on television to believe that one day we'd all be millionaires, and movie gods, and rock stars. But we won't. And we're slowly learning that fact. And we're very, very pissed off.”
― Chuck Palahniuk, Fight Club

“I must not fear. Fear is the mind-killer. Fear is the little-death that brings total obliteration. I will face my fear. I will permit it to pass over me and through me. And when it has gone past I will turn the inner eye to see its path. Where the fear has gone there will be nothing. Only I will remain.”
― Frank Herbert, Dune

“Imagine smiling after a slap in the face. Then think of doing it twenty-four hours a day.”
― Markus Zusak, The Book Thief

“Някои мислят, че единственото нещо, което им е нужно, за да водят дискусия, е устата.”
― Чудомир

“With school turning out more runners, jumpers, racers, tinkerers, grabbers, snatchers, fliers, and swimmers instead of examiners, critics, knowers, and imaginative creators, the word 'intellectual,' of course, became the swear word it deserved to be.”
― Ray Bradbury, Fahrenheit 451

“Помнех добре тази съседна къща. Тогава сляпата Марийка беше жива и кой знае защо толкова се бояхме от нея. През деня стоеше скрита в стаята си, излизаше само вечер в двора и ходеше с разперени ръце между дърветата. Някои казваха, че нощем виждала по-добре, отколкото денем, защото тъмното в нея и тъмното отвън се разбирали. Като при къртиците. Нашите хора нямат милост в езика.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата

“Ако човек положи известни усилия да изглежда нормален, ще си спести доста време, през което спокойно да бъде такъв, какъвто иска да е.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата

“Става дума за бебе. Износено и родено от жена. Става дума за кърмаче, не за звяр. Дете, което скоро ще бъде пратено в подземието. Вероятно е трябвало да мине време, месеци, дори година-две, докато Минос реши какво да прави, как да скрие от света белязаното дете. Ако се взрем в лицата на майката и сина, ще видим, че и двамата вече знаят.”
― Георги Господинов, Физика на тъгата

&�����ܴ�;Раят
е винаги другаде
в рая
са винаги другите
другаде
раят е другаде
друг
ад
е&�����ܴ�;
― Георги Господинов, Балади и разпади

“Вързоп, който трябваше да се отвори в деня на нейната смърт. Макар че тя го отваряше през ден, за да провери дали молецът не е пробил дупка в дрехите, или просто да ги погледа. И това е начин да свикваш със смъртта. Веднъж в месеца ги обличаше. Сменяше старата си черна забрадка с новата на големи тъмночервени рози, кафявия вълнен елек за всеки ден - с подарената ѝ за някакъв рожден ден неносена жилетка. Гледаше се в тясното правоъгълно огледало, вайкаше се колко хубава била на времето, каква права снага имала. Как ще се представя там, викаше. Само смъртта предизвикваше суетата ѝ. Там вече я чакаха повече хора, отколкото тук.”
― Georgi Gospodinov, Физика на тъгата

“Видишь, я тогда все се-
бя спрашивал: зачем я так глуп, что если другие глу-
пы и коли я знаю уж наверно, что они глупы, то сам
не хочу быть умнее? Потом я узнал, Соня, что если
ждать, пока все станут умными, то слишком уж дол-
го будет�� Потом я еще узнал, что никогда этого и не
будет, что не переменятся люди, и не переделать их
никому, и труда не стоит тратить! Да, это так! Это их
закон�� Закон, Соня! Это так!.. И я теперь знаю, Соня,
что кто крепок и силен умом и духом, тот над ними и
властелин! Кто много посмеет, тот у них и прав. Кто
на большее может плюнуть, тот у них и законодатель,
а кто больше всех может посметь, тот и всех правее!
Так доселе велось и так всегда будет! Только слепой
не разглядит!”
― Fyodor Dostoyevsky, Преступление и наказание

“Компасът винаги показва действителността.

Където и да се намира, винаги показва една и съща посока. В Истанбул, в Черно море, в Егейско и дори където сме сега, по бреговете на Северна Африка, малката стрелка на компаса показва все тази посока. Колкото и да се върти, както и да потрепва, тя винаги сочи една посока. Не й влияят времето и пространството. В тъмнината на нощта, в ослепяващата светлина на деня, над водата или сушата, в пустинята или морето, по планинските склонове или в най-ниските падини, тази стрелка, приличаща на „елиф��, не се отклонява от целта.

Като гледам малката игличка, се срамувам от себе си. Понякога часове наред стоя на палубата на „Сини�� лъв�� и наблюдавам този изумителен уред. Толкова постоянство, такава воля, такова презрение към времето и пространството събуждат завистта ми. Трябва да е голямо щастие да следваш все същата посока, независимо от условията. Никога да не се отклоняваш от истината! Да вървиш винаги, ама винаги, със същата увереност в една посока, без да се интересуваш от поста или статуквото, през скали или по пухени възглавници, в колиба или дворец от злато и рубини! Да бъдеш „елиф�� на компаса!

Когато компасът намери посоката си, спокойно определя и останалите. Може да различи юга от севера, изтока от запада. И човек, ако не се отклонява от истината, може да я различи от неистината. Но колко трудно е определянето на човешката посока, когато се преминава през мъгли и забулени хоризонти! А как се справя компасът? Ами, стрелката познава себе си, същността си и я търси. Магнитът никога не забравя, че показва север и идва от там. Колкото и да е мъгливо, колкото и да няма видимост, Елифът на компаса усеща севера, познава го, слива се с него. Когато човек знае откъде е тръгнал и познава себе си и същността си, спокойно може да предвиди накъде върви. Което не виждат очите и не чуват ушите, го знае сърцето и го усеща душата. Ако сърцето и душата забравят откъде идват, тялото се обърква, губи се и страда. Робуващият на тялото човек се загубва, а вярващият в душата живее в рая на земята.”
― Beyaz��t Akman

“Защо светът е хубав! Много е хубав дори! Очарователна работа! Неизразима! Или в человека има нещо, което тъй неудържимо го влече към света? Нещо, което като семе израства в душата му, още от бебе невръстно, месец след месец, година след година, и накрай го привързва съдбовно? Кой знай... Затуй може би и ти ся иска да го обикаляш, да променяш местата - че тъй го опознаеш. Сякаш та сама природа към туй тласка. В път, в прешествие, в друго поприще... Не знам защо и как, и противно на сякоя проницателна и мрачна мисъл, но тук да си е щастие голямо! Ала трябва и да си свободен. Светът е за свободните направен. Сам Господ, казват, го е направил тъй, от свобода. И само свободните могат да му се насладят. А человеците често тънат в робство и туй наричат свой живот. Какво нещастие, каква поквара на блажений свят!”
― Милен Русков, Възвишение

“Чудиш ся: какъв е смисълът на всичко туй, което виждал окол�� теб да става, па и на туй, кое ти сам правиш? Какъв? Гледаш: хора строят къщи, отглеждат децата си, работят като ратаи, кога са бедни, или пък ся пъчат важни, кога са чорбаждии. Непрекъснато сноват насам-натам, нещо действуват, па работят, па ся учат, па жълтици събират, па ся пиянчат, па не знам какво. И сите си придават важност �� от поселдния ратай до самого Великаго везира в пъклен ад Цариград, сите искат да са важни, сите ся имат за не знам що си. Мале! Гледаш тъй и по някое време с годините ти ся отварят очите и разбираш за що иде реч. От Балкана туй ся види ясно: Брате, человеческий свят е като кръпка връз телото на земята. Хора са малко излишни. Нищо няма никакъв смисъл. И не защото накрая фърляш топа и сичко, за кое си ся трудил и старал, кое си обичал и мразил, и прочия, вече е без значение, барем за теб. Не зарад нелюбезна смърт нещата губят смисъл, ами ей тъй, сами по себе си. И вечно да ся живееше, пак нищо не би имало никакъв смисъл. Вечний живот би рекло вечна безсмислица. Но туй в това бактисване, кое та е обфанало, не та изпълва с тъга, не та опечалява, нито та особено обезсърдчава. Просто си казваш: ето на, тъй стои работата. Цялата работа е напълно продухана изначално �� като недостроена някоя си къща без врати и прозорци. Цялата работа е недостроена поначало. А хора са луди. Виж ги, огледай ся �� в туй няма никакъв здрав разум! А че виж и себе си. И ти си същия. Пък и тая револуция, с коя сме ся ний зафанали юначно - какъв е нейний един смисъл? Свобода народа? Какво та той интересува? Никой ся не интересува от народа, а и народ ся не интересува от никого �� туй също ти тряба дълбоко и яко да помниш , как викаше баща ми; ако нещо ся случи с теб, пет пари няма да даде народа �� в туй абие можеш да си сигурен. А дето вика Общий �� най-голямата тайна е, че народ не съществува; няма такова нещо; туй са го измислили��”
― Милен Русков, Възвишение

“Тук всичко е несигурно и зависимо, затова и не смея да използвам крайни определения. Често по време на изкачване, а и в живота се улавям да мисля за нещо с неоправдана убеденост. Тогава със смирението на грешника се поправям в себе си. Правя го от уважение към съдбата и случайността, към шанса и човешката надежда. Понякога мисля, че не съм коректен, защото мисля едно, а правя друго. Но по-добре да прехвърлям "чертата" с действията, отколкото с мислите си. Опасно е да си убеден силно в нещо, много вероятно напълно погрешно... По-добре ми е да съм подозрителен, за да не бъда изненадан от невероятните превратности на случая. Колкото до вярата, тя е различна от убеждението... Тя ни трябва дори когато е сляпа и глуха... Когато е неродена или мъртва. Вярата ни трябва, защото сме човеци... И колкото по-подозрителен ставам, толкова повече вярвам и се надявам в пътя ни нагоре към синевата на утрото.”
― Людмил Янков, Върхове и хора

“Попитаха ме дали се страхувам...
Винаги съм изпитвал страх.
Мисля, че всеки човек изпитва "своя" страх. Може би алпинистите свикват с него, приемат и мисълта, че могат да загинат някой ден. Техният риск и страх са по човешки отмерени и преценени, а не са едно безумно втурване срещу опасностите. И все пак заради какво? На каква цена? Само покоряването на върховете..? Та те въобще не могат да се покорят, а само ни позволяват понякога великодушно да отнесем от тях частица твърдост и надежда за дните ни. Може би заради самата борба? Да докажем себе си. Да воюваме за съдбата си до самата смърт...
"Живей, докато умреш" - беше написал някой.
Да, но как..? Животът ни затрупва всеки ден с хилядите си проблеми. Как да отличим голямото от малкото? И как да прескочим или пропълзим през безбройните лепкави нишки, които омотават отчайващо краткото ни съществуване? Да изживеем себе си. Дали ще успеем..?
Ето тук е страхът.
Не от смъртта, а от "вярната посока".”
― Людмил Янков, Върхове и хора

“Приятелите ни изпратиха с надежда и открити сърца. Други - с упрека: "Къде тръгнахте пак?"
"Бягам - казвам на тези, "другите", - в планината бягам от потупванията по рамото и обещанията: "Ще стане, разбира се, по-натам...", от хората, дето убиват идеите от височината на своята позиция... Там, "горе", нещата са много по-ясни: има вятър в лицето, пропасти пред очите, върхове пред сърцето. Друго не ни е нужно, за да живеем истински... Затова и бягам по-често насън и рядко в действителния свят за съжаление... може би”
― Людмил Янков, Върхове и хора

“Нищо не би струвал Върхът без Стената - без трудностите и усилията, без риска и опасността. Затова всеки се стреми към Стената, а не към удобните пътища и степента на трудност е единствената ценностна скала. Затова и заветната цел е да минеш там, където другите не са успели или откъдето никой още не е посмял... Стената преобръща ценностните ни критерии, раздира условностите, зачерква житейските ни шаблони, създадени за удобство и леснина. В живота тъй често се стремим към утъпканите пътища, тъй ловко лавираме между трудностите по пътя си към целта. Точно обратното важи по неписаните закони на Стената: "Тук започна да става трудно... значи хубаво". На Стената успехът се измерва не като в живота - със степента на постигнатото, а единствено със степента на преодоляното, на надмогнатото от човека.”
― Людмил Янков , Върхове и хора

“Ние носим целта в себе си. Нашата цел е отвъд зъбчатата линия на върховете. Тя е в един вътрешен връх: да превъзмогнем малодушието, да се извисим над него. За нас най-ниското, най-унизителното е страхът. Затова сме напуснали топлите си домове, затова сме избрали да вървим без пътека, направо по най-върлите стръмнини. Търсим трудностите, за да се сблъскаме със страха и да премерим силите си с него. Никой не познава границите на собствените си възможности.

Ние търсим себепознанието.

За да намерим себе си, сме готови да изгубим живота си.

Колкото по-трудно и по-дръзко, толкова по-близко до осъществяването ни. Заедно с всяка стъпка сгазваме страха, стъпкваме колебанието си. Ставаме човеци.

Изправени на два крака срещу стихиите, срещу всичко, което иска да ни превие на колене.”
― Блага Димитрова, Blaga Dimitrova, Лавина