ŷ������

Започвам с уточнението, че съм голям фен на творчеството на Алегзандър Маккол Смит и неговото неподражаемо умение да създава уютна, леко сънна и някак си вълшебна атмосфера сякаш току-що сме прекрачили в една от картините, в които обичаше да се забавлява Мери Попинз.
Посягайки към „Ема�� изпитвах известни опасения, защото не съм фен (о, ужас!) на Джейн Остин и всякаква модернизирана версия на нейното творчество естествено предизвиква у мен леко повдигане на вежда. Но любимият ми Маккол Смит не ме подведе и този път. Неговата Ема се чете бързо, леко и приятно и след затварянето на последната страница оставя едно светло чувство, което не може да бъде обяснено до край, но повдига духа и ни кара да се усмихваме.



Ема е една от тези леко досадни многознайки, които неуморно се бъркат в живота на другите и винаги смятат, че знаят точно кое е най-добро за хората. Всеки от нас има поне по един такъв приятел, а ако нямате, значи чисто и просто вие самите сте такива ;) Романът е населен със симпатичните жители на английската провинция, но моят безспорен любимец си остава г-н Удхаус, бащата на Ема. Невероятно мил и очарователно старомоден, за мен той си е чисто въплъщение на самия Алегзандър Маккол Смит, а фамилията му струва ми се е реверанс към неповторимия цар на тънкия английски хумор П. Г. Удхаус. Наистина в „Ема�� има някои невероятно забавни бисери като твърдото убеждение на г-н Удхаус, че „ак�� момичетата продължат да посещават местната гимназия, те чисто и просто ще забременеят�� или ведрите разсъждения, че за да бъдеш приет в Кеймбридж е достатъчно просто да знаеш да гребеш. Самите ситуации на нагласени срещи, манипулиране на съседите и безброй сватосвания ми напомняха на неумелите машинации на Бърти Устър из провинциалните имения на приятелите му, които обикновено завършваха с гръм и трясък и предизвикваха сълзи от смях у читателя.



Маккол Смит не е прекалил с модерните елементи в романа, което за мен лично е плюс. Няма айфони, няма Фейсбук, няма Инстаграм. Само мъничък лъскав зелен Мини Купър и тонове чай и капучино. И разбира се известна доза морални поуки, защото без тях няма да сме в света на Джейн Остин. Но те не се натрапват, не дразнят и са естествено вплетени в повествованието.
Така че не ни остава нищо друго освен да си налеем чаша чай и да последваме г-н Маккол Смит в света на дискретната сатира и старомодния уют.