ŷ������

Мое подзаглавие: Неоправдано големи надежди възлагаме на брака (и изобщо на отношенията между хората)

Обожавам такива положения: завършвам една книга (руска), започвам следващата (френска) и поне първите 12 страници са силно сходни �� като история, съдържание, не като стил. Едни и същи неща, независимо казани от различни автори. В някои случаи подобни сходства по-скоро не ми допадат. Но не и сега. Нещата са съвсем различно-еднакви. И не са само тези 12 страници. Последва еднаквост с по-предната ми книга (норвежка), а към края един момент си е направо близнак на ситуация от норвежката. Силно напомняне и за една корейска баба. Пак положително ентусиазиране за мен �� заради възможността едни и същи неща да се разкажат по различни начини, заради преплитането и еднаквостта при автори/герои/реални хора, които се намират на километри/години едни от други. Тази еднаквост се нарича чисто и просто „нещат�� от живота�� �� всичко в романа „Спомените�� сме го срещали в живота, в книги, във филми��

В хода на повествованието приятни ми бяха кратките коментари на главния герой �� „философски�� и психологически. Но не от онази баналната и досадна психология. А вплетени с най-типичното според мен за Фоенкинос (доколкото го опознах) �� мекота и не-претенция. И точно по мой вкус �� леки шегички тук-таме. Не прекомерно оригиналничене и насилен хумор, не сухота и прекалена тежест, а точно умереност във всичко. Силно удовлетворяващ (ме) финал „п�� давидовски��.

Цялостно първата половина ми хареса малко повече от втората, май за себе си мога да разгранича романа грубо така: 1 за чувствата, 2 повече за историята (все пак е роман със сюжет). Някои дребни минусчета (пак за мен) �� лекичък застой в динамиката към средата (може би оправдан); прекалено често използване на �� (многоточие) като реплика на изумен герой, който не отговаря нищо в диалог; неправилно използване на местоименията ми/си (не съм сигурна); не се запознах достатъчно с Луиз (но може би точно толкова е нужно за нея, а всички останали „видях�� много добре �� главния герой, майката, бащата, бабата, дядото, бащата на Луиз, Жерар, дори касиера в бензиностанцията); непростимо посочване на романа на Кундера като „Непоносимат�� лекота на битието�� и други коректорски пропуски.

И все пак �� толкова огромни и многобройни плюсове: чувствах се много добре по време на цялото четене (въпреки сериозните теми �� пенсиониране, старост, любов, семейство, родителство, самота, професия) �� нито напрежение, нито безразличие породи книгата в мен, а точно желаната ангажираност и ... умиротворение; новостта „вмъкван�� на малки споменчета на героите и на външни за романа личности�� ме радваше безкрайно �� незаменими брънки от веригата на романа са; останах очарована от кадифения глас на младия герой и най-вече от възгледите му във връзка с преживяванията. Така наречените „случайности��, които в други книги подозирам като използвани за наместване на сюжета, сега ми се струваха естествени и им вярвах. Особено за такива, на които съм свидетел в живота (майката и бащата).


Направо изсипвам любимите си откъси.

„На��-красивите спомени в живота са онези, когато изобщо не ти пука какво ядеш.��

„Омразата към другите винаги е била най-добрият начин да запълниш собствената си празнота.��

„Иска�� да му кажа, че никой не е отговорен за родителите си.��

„З�� да отпразнуваме новината, просто решихме да поскитаме из Париж. Без ресторант, без подарък, само дълга разходка край Сена.��

„Винаг�� съм смятал, че родителите не могат да плачат. Давайки ни живот, те пресушават очите си. Стояхме така, без да разговаряме, което не променяше навиците ни. Но имаше някакво смущение. Смущение, че показваме скръбта си. Когато бях в добро настроение, мислех, че емоционалната сухота на баща ми е някаква форма на свян. Ето че този свян изчезна. Бяхме притеснени, че показваме мъката си. Ала в същото време, свикнали с постоянния мизансцен на живота си, искахме тя да се вижда. Плачем, за да покажем на другите, че плачем.��

(view spoiler)[
„Дълг�� стояхме така, без да говорим. Три поколения мъже. Помислих, че баща ми ще е следващият и че вероятно и той мисли същото. Като при окопна война, когато войникът пред вас, падайки, ви извежда на предна позиция. Бащата е този, който отбива смъртта и ни закриля. Когато вече го няма, ние сме беззащитни. Дълго съзерцавах дядо, но този в леглото не беше той. Бях обичал и познавал жив човек. Това тук беше восъчна маска, тяло без душа, гротесктно въплъщение на отлетелия живот.��

„Странно е как драмите обединяват семействата. Не го виждах почти никога, нямахме какво да си кажем, но в този миг бяхме невероятно близки. Бяхме близки и това нямаше нищо общо със сходството във възгледите ни, нито дори със спомените ни; очевидно се дължеше на кръвна близост.��

„Всъщнос�� татко е можел да бъде който и да е, да прави каквото и да е, но той бе събудил у майка ми (по взривоподобен начин) това, което всеки носи у себе си: желанието да бъде обичан безумно.��

„Питаш�� се защо се чувства толкова зле. Никакъв симптом не беше предизвестил изпитанието, през което минаваше. Напротив, беше си представяла пенсионирането като някакво Елдорадо от удоволствия. През последните години постоянно мислеше за времето, когато напълно щеше да се отдаде на страстите си. Щеше да се разхожда, да чете, да пътува, да спи. Истинско щастие. Край на буйните тийнейджъри (в годините те ставаха все по-буйни); тя оплакваше учителите от новото хилядолетие; край на писмените работи, които трябваше да поправя в неделя вечер; край на агресивните родители на учениците.��
(но този абзац завършва с думата „упадък��)

„Сяка�� старостта на баба беше заразила всички; сякаш чувството за вина, че са я оставили в старчески дом въпреки волята ѝ, унищожаваше лекотата на всеки опит за връщане назад. Всички вървяхме по улица, оградена със стени, която ставаше все по-тясна, това стесняване беше неизбежно. Вече не издържах. Често, когато изпитвах мигове на умора, моментни неразположения, мечтаех за човек, на когото да се осланям. За жена, която ще ми бъде убежище или просто съюзник. Сърцето ми беше като верига на велосипед, която се е откачила; омръзна ми да въртя педалите напразно; исках най-сетна да има полза от туптенето на сърцето ми. Очаквах всичко от обичта.��

„�� да, вече не пишех. Но веднъж завинаги трябваше да се сблъскам с истината: никога не бях писал. Имах други качества. Можех да се държа литературно, да изживявам литературно нещата, но думите постоянно ми се изплъзваха. Виждах как се носят около мен, но никога не бях успял да ги уловя, за да мога да опиша света.��

„Майк�� ми никога не беше проявявала към мен толкова нежност, добронамереност. Чувствах огромно вълнение, сякаш ми казваше, че ме обича, след толкова години емоционална суша. Колко идиотско е да очакваш постоянно любов от родителите си; достатъчно е да ти подхвърлят кокалче и започваш да го гризеш радостно, въртейки опашка.��

„Годин�� наред се бях чувствал сам; сега откривах, че трябва да сте двама, за да усетиш наистина самотата. Глезените ѝ се качиха във влака и той потегли. Стори ми се ужасен фактът, че перонът не помръдва. Перонът си стоеше в Париж, докато влакът летеше.��

„�� после отново се карахме. За разлика от {…} аз бях много чувствителен към кавгите. Не понасях истерията и крясъците. Понякога тя се ядосваше само за да се отпусне, докато аз трупах отрицателна енергия. Тя бързо забравяше причините за лошото си настроение, а аз предъвквах яда си в продължение на часове.�� (hide spoiler)]