ŷ������

Ох... Милен Русков успя да ме накара да се разсмея в момент, в който беше по-подобаващо да плача, и да почувствам колко горчива една история може да бъде и колко великолепно чувство е това.

Милен Русков е постигнал нещо невероятно. "Възвишение" е шедьовър, спор няма. Нямам спомен друг автор да е успял толкова добре да съживи героите си. И въпреки че в моменти първите 370 страници стават скучни и понякога губят фокус (и се превръщат в уроци по история или веднъж даже по криптография) романът постига целта си. Смешните истории и недоразбирания, обективността към историята, постоянното псуване и самия езика, вътрешният монолог на Гичо и катарзисът на двамата главни герой превръщат "Възвишение" не в литература, а в преживяване. Гичо просто е истински. По-истински от всеки литературен персонаж, за който съм чел. "Възвишение" не е роман, който обикновено бих харесал, но Русков успява да ми промени мнението. Липсата на глави, които да разделят действието и хаотичната натура на мислите на Гичо постепенно подсилват горчивия вкус на финала, а той си е горчив, защото като читател и на мен не ми се иска да завърши така, но също като Гичо зная, че връщане назад няма.

П.С. Фактът, че героите минават през родния ми град не афектира оценката, обещавам :D