ŷ������

Много първи срещи имах тази година. Включително с Мая Анджелоу. Не зная защо съм очаквала, че тя има интересен литературен стил. А общо взето не ми хареса как пише. Не зная дали е така във всичките ѝ книги. Може би просто разказва за живота си както може и не е толкова важно как е описан той (натурално разбира се); самият живот си заслужава внимание, както при немалко афроамериканци от онова време. Въпреки че точно в тази книга не разбрах много за дейността на Анджелоу срещу сегрегацията и дискриминацията; сигурно защото е книга за майката. Не разбрах също как се става писател в Ню Йорк, може би в друга книга. Но се радвам, че чрез семейството на авторката бях в любимия Сан Франциско.

Трябваха ми 5-6 страници, за да свикна с този стил (не че е лош, просто беше непознат и неочакван за мен, а и не всеки може и трябва да пише автобиографии като Карл Уве Кнаусгор). След това се потопих без претенции в историята и не ми попречи изобщо това, че сме чели безброй книги за изоставени деца (предния ден прочетох ранните разкази на Труман Капоти). Започнах да си отбелязвам силните страници �� 25, 27, 28, 30, 31 �� и ми стана ясно: докато по-големият брат Бейли присъства точно такъв, какъвто е в тези страници, все ще има да ги отбелязвам като любими.

Може би в началото ми беше и леко некомфортно от това, че дадена група се има за най-важна на света. Много грубо може да прозвучи това, но правя аналогия �� например заради вечните несгоди по презумпция да се считат за жертви евреите, арменците, бедните, чернокожите�� Сякаш само по себе си това е за съжаление и основа за всякакви произведения. Пак се оправдавам �� аз обожавам именно книги за такива „групи��, но да са със смислен пълнеж, а не предимно �� Аз съм такъв, горкичкият аз, съжалете ме�� Изобщо не казвам, че тази книга е такава, а и си спомням за кои години става въпрос и как също бих се бунтувала срещу всеизвестната дискриминация. Но се зарадвах как най-добре го каза майката на Мая:

„Нек�� да забравим за белите жени и просто да помислим за себе си.��

Най-тъжно ми беше друго �� как изхвърча детството на това момиче. Сигурно в другите книги има много повече за ранните ѝ години, но и тук става ясно, че рано е свършило �� дали когато е забременяла много малка, дали когато на 3 години е изоставена от майка си, дали когато е изнасилена като малко момиченце�� Не ми се иска да чета другите книги на Анджелоу за детството (ако има такива), сигурно е страхотия. Жал ми е още, че повече не се спомена за тази велика баба Ани, която я е отгледала; може би пак в другите книги (а и татковците изчезват, за да се стигне до „четвъртия ми баща��). Затова се връщам при любимия батко Бейли:

„Н�� Бейли никога не ме беше подтиквал в погрешна посока.��
„Бейл�� ме съветваше да не съдя, преди да го видя.��
„Бейл��, която благодат, моят брат, моето сърце, моето Царство небесно…��

Но разбира се главното за брата и сестрата е МАМА. Нейните отсъствия и присъствия. Еднакво силно изразени и двете. Като я няма �� няма я, празна дупка. Като я има �� дирижира уверено и дори безцеремонно.

„Годинит��, които бях прекарала в Арканзас без майка ми, ми бяха донесли знанието колко изгубено се чувства детето, когато родителят го няма.��

��.. аз помнех как се чувствахме в малкото случаи, когато тя ни беше пращала играчки. Изваждах очите на всяка кукла, а Бейли разбиваше на парчета с огромни камъни опакованите в красива хартия камиончета или влакчета.��

„Когат�� погледнеше Майка, погледът му беше сложен: обожанието се смесваше с разочарованието.��

и

„�� запомни: винаги можеш да се прибереш у дома.��
„�� теб съм, хлапе.��
„Знае��, че ако тя казва, че идва, значи идва.��
„Мисл��, че се срещаме прекалено често с майка ти.��
„Т�� беше зад гърба ми, подкрепяше ме. Това е ролята на майка ми и по време на това посещение наистина видях явно и за първи път защо една майка е наистина важна. Не само защото храни, обича и гушка, а и глези детето, но и заради това, че по интересен и може би плашещ и надчовешки начин тя запълва пропастта. Тя стои между непознатото и познатото.��

Този контраст се получава може би заради това, което наистина се случва понякога:

„Т�� беше ужасна майка на малки деца, но никой никога не е бил по-велик родител от теб на пораснали младежи.��

В крайна сметка Мая Анджелоу боготвори майка си в книгата; по-добре, отколкото да се оплаква и да негодува.

„�� такава е Вивиан Бакстър.��
„Трудно беше да ѝ се устои.��
„�� много се смеем. Първо на самите себе си, след това един на друг.��

Дива, бойна, променлива, непримирима, влиятелна, емоционална. Жената с много и дълги „лекции�� не за студенти, а за собствената си пораснала дъщеря.