ŷ������

Обикновено чета бързо. Все пришпорвам разказът да ме води към своя край. Такава съм �� нетърпелива да разбера какво ще се случи. Но за мен книгите са като виното �� с едно ти става хубаво, топло и приятно; друго не успяваш да преглъщаш, не ти е вкусно и оставяш чашата недопита, а трети... Трето пиеш бавно, на малки глътки, оставяш всяка капка да обиколи устата ти, да напои бузите ти, да остави своите хиляди нюанси вкус на небцето ти. За мен думите на Уортън бяха като бутилка отлежало вино, родено от най-слънчевите лозя. Те създадоха неповторим вкус на върха на езика ми �� горчив, но тъй ароматен и неповторим. Истински.

Още на страница 30 се влюбих в тази книга. Толкова е истинска! Мислех си, че ще напиша страхотно ревю...

Сега, два дена след като затворих последната страница, задавена в сълзи и хрипове, продължавам да се чудя какво да напиша, откъде да започна. Дали по-добре да не замълча... Имам чувството, че каквото и кажа за “Татко��, ще бъде евтино, недостатъчно, омаловажаващо и крайно недостойно.

Това е книга, която всеки човек трябва да прочете поне веднъж в живота си. И е изключително важно да намери правилния момент.

Болестта:
“Веднъ�� отивам в болницата за вечерното му хранене и намирам татко все още вързан за стола. Беше издърпал по някакъв начин катетара си и беше потънал в собствените си изпражненя и урина. Беше се гърчил и въртял както обикновено и една от ръцете му беше пристисната под страничните облегалки на стола; квърообращението му е прекъснато, ръката му е посиняла. Нощницата му се е вдигнала и той е гол от кръста надолу.��

“Накрая го оставям на пода, не може да се нарани върху килима... Той пълзи по пода на ръце и колена, докосва и търка килима... За мен е повече от болезнено да го гледам как пълзи на четири крака, но не знам какво друго мога да направя. Никой никога не ме е подготвял за нещо подобно.��

Брат и сестра след като уреждат погребението на баща си:
“Та��, на булевард “Кълвър�� под жаркото калифорнийско слънце, ние пеем и плачем до пълно изразходване на моя четвърт долар, пуснат в монетния автомат на паркинга.��

Променен баща пред жена си и двете си деца след тежко боледуване:
“Влиз�� при нас и може би защото беше сам и толкова доволен, се смеем така, че не можем да си поемем дъх. Аз съм на пода и ритам с крака. Джоан се е проснала на канапето, а майка се люлее като бясна в стола си �� от време на време главата й почти докосва колената.
Облечен е в бели фланелени панталони на фини бледосини райета. Ризата е с къси ръкави, цветовете са точно обратните: синьо на бели райета... Изглежда като шейсетгодишен Денис Белята. Никой не би могъл да му даде седемдесет и три години. Момчешката фигура и грация се бяха запазили, бяха преминали невредими пред ужаса на болестта, годините и непохватността на стеснението.��

Разговор между баща и син в период на осъзнаване:
“Поглежда�� го. Той е напълно друг човек. Защо трябваше да чакам толкова дълго, за да разбера, че баща ми е човек като мен, душата му е много по-близка до моята, отколкото на всеки друг... Зад разстоянието във времето и житейския опит дълбоко в себе си двамата с него носим нещо общо.
... Толкова е налудничево, но откривам, че ми се иска да опозная още повече неговия свят. Седим там два часа, вълните прииждат час по час, докато татко ми разказва. Иска да говори. Беше го крил дълбоко в себе си; сега иска да го сподели с някого.��

Татко:
“Вс�� още страдам за татко, за тъжната пътека на живота му. Благодарен съм за онзи кратък, последен светъл период, дарен и на него, и на нас �� нещо, за което не бяхме мечтали. Радвам се, че се случих с него тогава; надявам се, че съм извлякъл поука от тези кратки, но ярки дни.
... Трябва да се науча да старея преди да е станало твърде късно.��