ŷ������

Новият роман на Георги Господинов поставя пред читателя характерното за писателя фасетъчно писане, което обаче, в сравнение с предишните му романи, вече емблематичните Физика на тъгата и Естествен роман, стои някак по-овладяно. Структурата на романа е разпределена в няколко части, напомнящи донякъде на стаите във времеубежището, което авторовият глас и Гаустин, познатото на читателите алтер его на писателя, създават. Това e нещо като санаториум за (да ги наречем) времеболните �� за хора, които категорично губят или са загубили настоящността си, било поради деменция, която ги капсулира в предишно десетиление (най-вече �� десетилетие на младостта им), било поради неспособността си да принадлежат на настоящето си време. Може би последното е най-силния акцент на романа �� докато Физика на тъгата изкарваше на яве болката от невъзможността на неслучилото се, невъзможността на човешкото вездесъщие, то Времеубежище се фокусира върху следващата екзистенциална болка �� невъзможността на човек да бъде изнънвременен, или по-точно, невъзможността му да принадлежи напълно на което и да е време.

Целият отзив може да се прочете .