ŷ������

Какво да кажа за тази книга? Кой от нас не се е питал какво ще правя, когато родителите ми остареят? Ще имат ли късмета изобщо да остареят? Ще бъда ли до тях -- не, по-важното, ще мога ли да издържа да бъда до тях, ще искам ли изобщо да съм близо до тях?

Какво дължим на родителите си всъщност? Отвъд обичта, разбирането и уважението, дължим ли да сме техни психотерапевти, болногледачи, довереници...

Ние все пак не можем да сме родители на родителите си, колкото и да сме отговорни. Не можем да извървим пътя им, нито пък да направим техните крачки; не сме длъжни да прощаваме или изкупуваме техните грехове. И все пак... кръвта тегли. Човек някак си иска да прости, иска да се доближи.

"Татко" разказва за Джон Тремънт, мъж на средна възраст, който е устроил живота си в Париж, но се връща в Щатите, откъдето е родом, за да помогне на възрастните си болни родители. В рамките на едва няколко месеца той изживява какви ли не ситуации с майка си и баща си, които не са съвсем на себе си, и които могат да подлудят и съвсем здравомислещ човек. В напоителен, просто написан, но леещ се като класически американски роман я има суровостта на остаряването, отрицанието на по-младите, че някога ще стигнат "дотам", усещането за пълна безизходица, за капитулация, което те обхваща, но на което все пак не можеш да се оставиш съвсем. Но романът не е непременно мрачен. Това е история, която всеки от нас рано или късно изживява. И в нея я има и радостта да преоткриеш родителите си, с техния характер отвъд родителството. Радостта да видиш онези, които са ти дали живот, като самостоятелни хора, със своите мечти и терзания.

Някъде прочетох, че "Татко" е книга за мазохисти, че Уортън бил куку и не знам си още какво. Според мен тази книга е за милостта и нищо повече. Милостта, която всеки от нас е способен да прояви, дори към онези, които са го наранили.