ŷ������

“Самотата е странно нещо.
Промъква се до теб незабелязано, присяда на леглото ти в мрака и милва косата ти, докато спиш. Увива се около костите ти, затяга се така силно, че почти не можеш да дишаш, почти не чуваш пулса си, докато тя се разлива нагоре по кожата ти и докосва с уста меките косъмчета по тила ти. Оставя лъжи в сърцето ти, лъжи до възглавницата ти, изсмуква светлината от всеки ъгъл на стаята ти. Превръща се в твой вечен спътник, стиска ръката ти и те дърпа надолу точно когато опитваш да се задържиш на крака.
Сутрин се будиш с въпроса "Кой съм аз?" Нощем не мигаш, трепериш. Съмняваш се съмняваш се съмняваш се
дали
или не
трябва ли
защо не мога
И дори когато си готов да я прогониш. Когато си готов да избягаш от нея. Когато си готов за съвършено нов живот. Самотата е старата приятелка, застанала до теб в огледалото, гледа те в очите, предизвиква те да заживееш без нея. Не намираш думи да се пребориш със самия себе си, да се пребориш с думите, крещящи, че не си достатъчно добър и никога, ама никога няма да бъдеш достатъчно добър.
Самотата е злостен, не възможен спътник.
Понякога просто отказва да те остави на мира.”
― Tahereh Mafi, Unravel Me