ŷ������

“В окото ѝ се събира нова сълза: тази сутрин страхът ѝ бе попречил да спаси вероятно последната следа от баща си.”
― Ружа Лазарова, Мавзолей

“Мъчителят знае, че човек, подложен на абсолютно мълчание, изгубва разсъдъка си.”
― Ружа Лазарова, Мавзолей

“Дрехите на един покойник... Отначало не смееш да ги докоснеш, разплакваш се, когато минеш пред гардероба. После се заемаш, изваждаш един по един костюмите, пуловерите, ризите, чорапите. Със свито гърло и парещи спомени, започваш да подбираш кое ще запазиш, кое ще дадеш на бедните, кое ще изхвърлиш. С годините това, което си запазил, намалява; подаряваш палтото, молците изяждат пуловерите, копринената рокля прибираш в куфар, който никога няма да отвориш.”
― Ружа Лазарова, Мавзолей

“С дейността си на джазов музикант, Петър Захариев е допринесъл за развлечението на покварените капиталисти и фашисти, за заслепението на работническите маси, за развратяване пролетарския дух. Осъден посмъртно в името на народа и борбата срещу фашизма.”
― Ружа Лазарова, Мавзолей

“Така се е родила майка ми, в една болеснена тайна, в самотното съприкосновение с майка си, между два автобусни курса, между две епохи. Или по-скоро в зората на една черна епоха.”
― Ружа Лазарова, Мавзолей

“През нощта Габи се опитва да стопли измръзналата си душа под тежкия юрган. Навън блестящи снежинки танцуват в безтегловност като спомените ѝ: въртят се, въртят се до главозамайване.”
― Ружа Лазарова, Дълбоко в деколтето

“За всекидневно ползване се вадят чаши и чинии, произведени по стандарт в заводите на работническата държава. Те са груби, прости, лишени от фантазия - като идеалите.”
― Ружа Лазарова

“Сега Рада спи. Завързани с дебел шнур, чувалите лежат в коридора. Габи решава да си почине, когато забелязва на облегалката бяла плетка. Част от пуловер с две стърчащи куки вместо ръце. Когато започна да го плете, Петър все още го имаше. "Да го взема ли, или не? За спомен. Или да го преправя за себе си? Или за малката..." Непреодолимо колебание я връхлита пред тази безсмислена купчина бримки.”
― Ружа Лазарова, Мавзолей

“Рада никога не е виждала кола на тайните служби. Никога не се е сблъсквала с техните агенти. Подсъзнателно знае обаче, че това са те. Това познание е вписано в нея като клеймо; като жигосаното от Комсомола петно на коляното ѝ, което я задължава да носи достатъчно дълги поли, за да го скрие.”
― Ружа Лазарова, Мавзолей

“Рада успява да седне до прозореца. Гледа навън, не понася тези лица, по които розовеят като пукнати вени омразата и примирението.”
― Ружа Лазарова, Мавзолей

“Всеки имаше нещо за криене: подозрителен роднина, забранена книга, нарушена дисциплина, неуместна забележка, бегла подривна мисъл... С течение на времето дори не бяхме сигурно кое е подривно. От страх да не кажем неволно нещо нередно, си мълчахме. Беше монотонно; нямаше капчица разнообразие, никаква грапавина, за която да се заловя, за да разкажа.”
― Ружа Лазарова, Мавзолей

“Мъчителят знае, че човек, подложен на абсолютно мълчание, изгубва разсъдъка си. Ние загубихме нашия, докато строихме светлото бъдеще на социализма. Ето защо в океанските дълбини на мълчанието няма да открия човешките същества от моето детство, а уродливи мутанти. Ще разпозная моите родители и близки (ще разпозная и себе си), ще ги прегърна и ще пожелая да остана с тях, но последната глътка въздух ще ме изтласка към повърхността.”
― Ружа Лазарова, Мавзолей

“- С Петър се случи грешка, Иван ти го каза и повтори сто пъти.
Кръвта нахлува в главата на Габи, млякото изкипява. Тя се втурва в кухнята с бебето на ръце, изключва котлона, грабва парцала. "Ако чуя още веднъж думата грешка, ще удуша някого. Просто така. Ще го удуша.”
― Ружа Лазарова, Мавзолей

“Блоковете отново бягат зад стъклото и оставят сива следа да витае във въздуха. Сива като лъжата. По безчувствената буза на Рада бавно се стича сълза.”
― Ружа Лазарова, Мавзолей

“Именно в дълбините на това мълчание бих искала да се гмурна, там, където животът вече не съществува, където майка ми Рада и толкова други живяхме. Бих искала да усетя отново тежестта на тази плътна маса мълчание, за да се доближа до действащите лица и да ги съживя. Но как да се опише ежедневието на хора, които мълчат година след година? Как да се разкаже тази безкрайна поредица от дни, унищожени от страха да говориш?”
― Ружа Лазарова, Мавзолей

“Мисля за това раждане и ги мразя безутешно всеки ден. Мисля за това раждане и съжалявам, о, как съжалявам, че съм се появила в края на режима, че познавам само последните му гърчове, когато репресията, цензурата и страхът бяха изгубили своето величие. Бих искала да изживея този режим като майка си, изцяло, до най-грозната му лъжа и най-жалката му низост, до последния нюанс на отвращение и страх. Бих искала да премина през всяко колелце на машината, да усетя как постепенно те смазва, как започваш да се подчиняваш, да се презираш, да се мразиш, че всекидневно оцеляваш. Бих искала да почувствам как коварно се загнездва примирението, как губя всякаква надежда и вяра в човешкия род. Бих искала да съм живяла на мястото на майка ми.”
― Ружа Лазарова, Мавзолей

“Габи се задушава под юргана. Болезнено сухите ѝ очи се впиват в мрака и възтановяват лицето на Гошо, но отзад изниква друг образ - сянката на Петър. "Не искам да мисля за него, отказвам, бях забравила, искам отново да забравя, мога да го направя, ще забравя". Габи стиска зъби и юмруци, сякаш усилието и волята могат да преборят паметта.”
― Ружа Лазарова, Мавзолей

“През нощта бледа светлина осветява бюфета, който съхранява голяма част от богатствата на двете жени. Горе вдясно, в дъното на рафта, стоят пет изящни чаши за кафе от фин порцелан, оцелели от сътресенията в живота на Габи и нейната майка, от преместванията, от бягствата. Габи ги вади много рядко, за неделно кафе с близка приятелка от детството. Тези чаши не изпълняват просто функция на съд - те свиделстват за едно друго време, за една друга реалност, от преди комунизма. Габи се вбесява, когато някоя от тях се счупи - сякаш това подлага под съмнение съществуването на онова време.”
― Ружа Лазарова, Мавзолей

“Очите на Габи са като солници, които вятърът на лошите вести постепенно е пресушил; ако успееше да заплаче от тях щеше да падне сол на кристали.”
― Ружа Лазарова, Мавзолей

“В семейството ѝ въпросите се посрещаха с ледено мълчание, като смъртни грехове. Рада също се научи да мълчи и така отрасна.”
― Ружа Лазарова, Мавзолей