ŷ������

“И докато оглеждах спокойния предзалезен площад насред разбитата, но пълна с хиляди обещания улица, почувствах как расте, как се надига готовността ми: да продължа тоя непродължим живот. Няма на света безумие, което да не сме в състояние да преживеем естествено и знам, че по пътя ми вече ме дебне щастието, като неизбежен капан. Та нали още там, край комините, в паузите на страданията съществуваше нещо, което можеше да се оприличи на щастие. Всеки пита само за превратностите, за "ужасите": макар че за мен навярно именно онова преживяване е останало най-паметно. Да, това трябва да им разкажа следващия път, ако ме попитат.
Ако ме попитат. И ако самият аз не забравя.”