"Тяло под роклята" е много добър български роман, на моменти твърде експлицитен (правила съм тази грешка поради неувереност). Свръхдетайлността идва м"Тяло под роклята" е много добър български роман, на моменти твърде експлицитен (правила съм тази грешка поради неувереност). Свръхдетайлността идва малко в повече, но иначе романът съдържа жив рисунък на мъжката психика - от тази, която се мъжкарее, до онази, която се поженчва. Страшно ми хареса факта, че авторът е решил да направи героя си непогрешим. Ако само Борис беше сбъркал веднъж, роман нямаше да има. Темата е гореща, описанията са живописни, оригинални и носят напрежение, изходът от заплитането на линиите е гениален, макар и чисто романов. В живота нещата завършват много по-зле, но това не отнема от реалистичността на чувствата, предадени вътре, само от реалистичността на събитията. Хареса ми и апогея на идеята за освобождението след смъртта. Разбира се, като всяко българско творение, романът е изпълнен с тежък трагизъм и предава усещането, че във всяко следващо изречение е възможно да се случи нещо ужасно. Но кой български автор може да избяга от тази национална черта на писането ни? Галин Никифоров е създал чудесно четиво....more
„Екзистенциалн� терапия� � съшиване на човешката душа в черна бродерия “Екзистенциалн� терапия� е епохален труд на Ървин Ялом от разряда на откритието „Екзистенциалн� терапия� � съшиване на човешката душа в черна бродерия “Екзистенциалн� терапия� е епохален труд на Ървин Ялом от разряда на откритието на Юнг за архетипите в човешкото несъзнавано. Прочетох я за половин година, защото не можех да преминавам през страниците толкова бързо, колкото ми се искаше. Всяка от четирите глави: „Смърт�, „Свобода�, „Изолация� и „Безсмисленост� пренареждаше личния ми пъзел от възприятия за света и ми въздействаше потискащо, преди реално да приема промените и да възвърна баланса, макар и сега на друго равнище. Преди да кажа по нещо за главите, искам да предупредя, че книгата не е за всеки. Според мен тя е предназначена както за ценители в областта на психотерапията, така и за специалисти: психолози, психотерапевти, а защо не и психиатри, които се занимават сериозно и с личното си психично здраве, и с това на останалите. Повечето от тезите са подкрепени с изследвания, фактология и дълбочинен анализ, като този път Ървин Ялом не се е съобразявал с четимостта за масовия читател. Тук той е по-скоро научен работник, отколкото писател, макар навсякъде да прозира характерната му човечност в подхода към клиентите и читателите. Има няколко негови пациенти, които той е разгледал от началото до самия край и чиито истории често помагат да се изяснят ключови позиции при сблъсъка с четирите ръководни фактора в човешкия живот. Най-важната и най-силна глава е тази за СМЪРТТА. Тя е основополагаща за захвърлянето на маскировката и потапянето в реалността. Може би затова е първа. В нея се разглеждат страховете на човека да се изправи пред живота като изолирано същество, страха от индивидуацията и всички защити свързани с факта, че някой ден ще умре. Кой би приел спокойно факта, че тогава ще бъде съвсем сам в изживяването и друг начин няма? Бях впечатлена колко изобретателно е човешкото несъзнавано в творенето на тези защити и че всъщност няма нужда да се лишаваме от тях, защото ако го направим, просто няма да можем да продължим да живеем. Ще изредя някои. Да започнем с прекомерната сексуална активност без привързаност към партньорите, защото е много често срещано явление в наши дни. Сексът според Ялом разгромява смъртта, като подкрепя убеждението в личната специалност на човека. Личното творчество също е много добро скривалище от житейската принуда на умирането. Твориш, печелиш слава и живееш в някаква форма малко по-дълго след смъртта си, забележете, не вечно, но и това е нещо. Често срещана защита е и всекидневното саморазрушение с употреба на алкохол, цигари и т.н., с което си купуваме свобода от смъртта или както се изразява Ървин Ялом: „отказвам� заема за живот, за да избягаме от дълга към смъртта�. Идеята за личната специалност може да се развие не само посредством творчеството, а и в рамките на любовните връзки, професионалните постижения, благотворителността, майчинството и т.н. Приех без възражения твърдението на Ялом за защитата на върховния спасител � бил той „бог�, „сила�, „закон�, „наука�, от която се хранят повечето религии и се вдъхновяват много учени. Ялом не е просто философ и терапевт, той е практик и с това печели масата. Например, една от препоръките му е да се използва десенситизация или постепенното въвеждане на темата за смъртта в смегчен вариант още при децата. Бих добавила, че всяко добро възпитание се крепи именно на тази идеология за която и ужасяваща тема да става въпрос. Не научих нищо ново от главата за СВОБОДАТА, може би защото разглежда отговорността и волята, а върху тази тема работих през последните няколко години и есетата на Ортега-и-Гасет ми дадоха много повече. Но думите на Ялом по тези теми ми помогнаха да видя по-ясно затрудненията на хората край мен и опитите им да избягат от отговорност, които се оказаха много повече и с по-широк обхват, отколкото бях смятала. Вътре става дума за безпомощността, която се явява едно от грозните лица на идеята за свободата. Ялом разглежда типове поведения чрез примери като компулсивност, избягване на автономно поведение, позата на невинната жертва, трудностите при взимане на решения � все теми, актуални за всеки един от нас. Главата за ИЗОЛАЦИЯТА на места така ме хващаше за гърлото, че умишлено правех паузи от по няколко дни, преди да продължа. Още повече че Ялом подкрепя теориите си не само с лични наблюдения, а с изследвания и, представете си, художествени откъси. Остави ми впечатление, че обработката е на всички нива на възприятието � ако не се хванеш през логическите конструкти, ще го сториш през поетичните откъси. Краткият откъс за раз-запознаването ми даде обяснение за соматичните проявления на заболяване. Тук всеки може да открие по нещо за своята тревожност и за срещата с нищото отвъд парфюмираните прикрития на цивилизацията. Ако имате илюзии за изгаряне на илюзиите, считайте, че Ървин Ялом ще се заеме не само със запалването на огъня, а и с разчистването на останките. Главата за БЕЗСМИСЛИЕТО е обвързана с труда на Франкъл (Ялом прави своебразни отпратки и обобщения на трудовете на други големи умове в психотерапията, което се оказва полезно, ако не си прочел всичко). С логотерапията се бях запознала през книгата „Човекъ� в търсене на смисъл� и може би затова тази част не упражни върху мен толкова силен ефект. Но за човек, който не е и чувал за делото на Франкъл, няколко думи биха могли да преобърнат посоката на търсенията и най-сетне да допуснат лъч светлина в мрака на ужасяващите открития. Тук, например, читателят открива поразителния факт, че смисълът не се намира, а се създава. Ървин Ялом е Леонардо да Винчи в психотерапията, с тази разлика, че той довършва започнатото. Сам се застрахова в края на книгата, че трудът му е само основа за по-нататъшни открития, които ще пренаредят картината. Дали скромничи или просто не вижда, че с труда си успява да я прерисува поне четири пъти? ...more
Попаднах на „Сестри Палавееви� по линия на факта, че до този момент не бях чела нищо от Алек Попов. Изгълтах първите сто страници от книгата на един дПопаднах на „Сестри Палавееви� по линия на факта, че до този момент не бях чела нищо от Алек Попов. Изгълтах първите сто страници от книгата на един дъх и едва тогава разбрах, че това е втора част от книга. Не си беше проличало до този момент, защото всички герои бяха изграждани по време на повествованието, а не бяха представени като вече готови личности. Фактът ме изненада, но не допринесе допълнително за стимулиране на читателското ми любопитство. Когато обрисува, Алек Попов сякаш прави измервания. Ако съществуваше многоръка везна, то той би могъл да я използва. В една от шепите поставя доза метафоричност, в друга � същото количество реалистичност, в трета - изненадващи сравнения, в четвърта � премерена дължина, в пета � щипка хумор. И тези субстанции тежат еднакво според влога си в звученето на едно описание. Проучването на времето, за което пише Алек Попов, изглежда наистина задълбочено. Описва стрелбата с картечница от самолет, живота в землянките, обстановката в затворите, динамиката на сръбско-българските отношения и други куп интересни детайли, които може да позабавляват неинформираният читател. Заради разнообразието от глаголи, които използва след тирето в пряката реч, читателят се отпуска и се отдава на насладата от богатия лексикален фонд на автора. Предполагам обаче, че очакванията ми за прочита са били съвсем различни, и това е причината за следващите ми думи. За мен „Сестри Палавееви� е лека забавна книжка за плажа и нищо повече. Липсва дълбочина на образите, особено на женските. Авторът изглежда не е проучил как е възможно да се развиват междусестринските отношения, пък камо ли тези на група жени от тогавашната епоха. Жените в тази книга разговарят като дванайсетгодишни момчета, но не такива, взети от реалния живот, а от някой стар български филм. Жената в книгата е или зад картечница, или е сексуален обект. Тя не е представена като пълноценно човешко същество, а в същото време има цели две главни героини, които са от женски пол. Друг недостатък, който забелязах, е, че докато по-голямата част от повествованието върви плавно, на места то е прекъсвано от спорадични разкази за събитията (особено в частта, която се развива в Лондон). Изглежда съшито, все едно тези моменти авторът е оставил на някой стажант да доразработи. Някои клишета не са избегнати � слугинчетата са простовати, старците копнеят за млада женска плът. Хванах и груба логическа грешка при мъченията, които спретват на една от сестрите. През деня й налагат петите и тя не може да ходи. Влачат я до килията, а през нощта, тя избягва оттам. Не мисля, че някой може да бяга бос след подобни мъчения. Заигравката със Снежанка и седемте джуджета може да се приеме като опит за умишлено хумористично разведряване на разказа, но за мен то излиза извън допустимото отклонение от нормата и усещам повествованието да е с нарушена тъкан. Разбирам, че иронично-хумористичните елементи са характерни за стила на автора и биха допаднали на повечето читатели. Но мен не успяха да разсмеят и ме накараха да се замисля как Алек Попов е допуснал толкова експлоатирана сексуална фантазия да се вмести в един по-скоро сериозен сюжет. Книгата е написана умишлено така, че читателят да не може да се потопи в повествованието и да забрави, че чете. Причината е, че авторът присъства неизменно с някоя вплетена в изграждането на образите шега в творбата си, за да напомни, че сюжетът е просто художествена измислица, макар и целяща да разкрие нещо по-сериозно. Приех този подход като характерен за Алек Попов и нямах проблем с него. Проблемът ми, както описах и по-горе, беше с клишираните хумористични хрумки, които не успяха да внесат разсмиващия елемент на изненадата. Авторът сякаш разказваше стари вицове, но по писателски. Накратко, навсякъде където Алек Попов е претупал проучването, особено в сферата на психологията на човешките взаимоотношения, личи и дразни. Краят за мен беше сладникав и предпоставянето му беше недотам добре скрито в развитието на сюжета, но не мога да отрека, че Алек Попов реши развръзката посредством елегантна врътка. Книгата е подходяща за разтоварване от ежедневието и допуска чести прекъсвания, след които лесно може да продължите нататък, без да сте забравили кой герой какво прави....more
Ще започна с доброто. Това е преди всичко идеята, че в художествен разказ много по-лесно можем да се запознаем с българските обичаи, отколкото ако тряЩе започна с доброто. Това е преди всичко идеята, че в художествен разказ много по-лесно можем да се запознаем с българските обичаи, отколкото ако трябва да ходим да ровим стари писания в Народната библиотека. Да бъдем честни. Кой от нас скоро е стъпвал там? Розмари е увлекателен разказвач, когато не е изморена от темата си, от себе си и от книгата си. Край. С това се изчерпват плюсовете. "Стопанката на Господ" е книга, която на два коктейла с малинов сироп бих могла да нарека хибрид. Хибрид би бил гальовен комплимент за този текст, който несигурно се лашка между два жанра - справочник и художествен разказ. Авторката построява увлекателни диалози, недостоверни и без познаване на дълбоката динамика на човешката психика. Повече на: ...more
"Тайният живот на дърветата" е чудесен справочник за тайния живот на дърветата. Авторът се е постарал да го поднесе вълнуващо в художествен вид, изпол"Тайният живот на дърветата" е чудесен справочник за тайния живот на дърветата. Авторът се е постарал да го поднесе вълнуващо в художествен вид, използвал е метафори и даже, струва ми се, малко е попрекалил. Би могъл да запали много хора, които обичат книгите и не разбират нищо от горите, а не е ли това идеята на тази книга? Лично за мен открехна вратата към един свят, който обичах, но не познавах ни най-малко и сега нищо не е същото - нито с любимия ми Северен парк, нито с любимата ми Пирин планина. Даде ми много идеи за приказни сюжети, които вероятно ще изпълня в един друг живот. Книгата се чете бавно и е добре, че е разделена на къси глави, които са озаглавени с някаква метафора, свързваща я с човешкия живот. Ето така се преподава биология на дърветата :)...more
Тръгнах да чета "Великият Гетсби" по горещата препоръка на Хемингуей. Първоначално сметнах Скот Фицджералд за леко надут, добре обигран в техниките пиТръгнах да чета "Великият Гетсби" по горещата препоръка на Хемингуей. Първоначално сметнах Скот Фицджералд за леко надут, добре обигран в техниките писател, който ще направи една безсърдечна дисекция на човешките слабости по потискащо елегантен начин. И това не е впечатляващо - хиляди автори могат да скрибуцат по белия лист по този начин. Скот е дълбок познавач на човешкото в човека.Това сякаш му е дадено по рождение и той просто излива на водопади мъдростите си по адрес на безумния фалш във взаимоотношенията ни. Не това е най-притеглящото към прозата му обаче. Казвам си направо. Порази ме безупречната дисциплина на входа на човешката душа. Скот влиза вътре на пръсти, макар че притежава умението да я разпарчатоса безмислостно. Той минава толкова издържано облечен, че е забележим единствено когато усеща леката умора на читателя от язденето на дългите редове с букви. Той не танцува, той, ще го повторя, минава на пръсти, за да не би с намесата си някак да повлияе на героите, да не би да ги насочи към друга посока, в която те вече няма да са себе си. "Великият Гетсби" е удобна пижама, която попива тайно потта от преживяното под завивките на един добре приспан Скот.
"Великият Гетсби" е нежна поезия, рецитирана от устата на закоравял циник на третото си уиски. Красиво е, нали? :)...more
"Балада за Георг Хених" е съвършен мравуняк, гъмжащ с малки работливи мравешки букви, събирани от Пасков с майсторството, което добре познавам от "Аут"Балада за Георг Хених" е съвършен мравуняк, гъмжащ с малки работливи мравешки букви, събирани от Пасков с майсторството, което добре познавам от "Аутопсия на една любов". Книгата е мрачен и точен разрез на нечовешкото у човека, отговор на вечния въпрос "Има ли бог и ако да - какво точно прави?" Не харесвам книги с отговори и макар да прочетох тази на един дъх, откровено не харесах края, в който цар Виктор размахва своя пръст към Бог. Учила съм се от Виктор Пасков как се пише и смятам, че това е автор, който всички трябваше да изучаваме в училище. Винаги ми е напомнял на учителката ми по акордеон - жена на средна възраст, която добре съзнаваше, че инструментът й излиза от мода и тъгуваше, защото никога няма да няма да успее да изсвири нещо истински тъжно, за да впечатли, както би го направила с пианото. Но не това имам предвид тук - учителката ми тъгуваше, защото в самата си същина акордеонът не притежава тъгата на едно пиано или елегантната игла на цигулката, която ще дойде и ще разчовърка сърцето ти там, където най-много боли. Същото е усещането ми и от съвършената балада - това е една тъжна, тъжна песен за един близък човек, който, забележете, е изживял живота си щастливо. Повече на: ...more
Признавам прочетох тази книга, докато ми беше изключително зле и злето още не е преминало, та може и да не мисля много трезво, докато споделям впечатлПризнавам прочетох тази книга, докато ми беше изключително зле и злето още не е преминало, та може и да не мисля много трезво, докато споделям впечатленията си. Днес реших, че няма да си помогна, като мисля само за състоянието си, а по-скоро ще ме разсее да нахвърлям кратко ревю. "Никога не ме оставяй" тръгва безкрайно бавно и елегантно в началото, докато не ме доведе до точка, от която в продължение на цели сто страници се чудех кога ли книгата ще започне. Ишигуро е органически лишен от драматизъм, в самата тъкан на костите си и е истинска наслада да наблюдаваш как един такъв писател разказва тъжна, драматична, отчайваща история. Припомни ми времето, в което писателите обръщаха внимание на дребни, скучни детайли, без да се налага непременно те да допринасят твърде отявлено за емоционалната оцветеност на събитията, нито да са необходими пушки, които да гръмнат в един по-късен момент. Мога да се обзаложа, че авторът е чел Виктор Юго като малък, а сега съзнателно или не е повлиян от дългото описателно повествование на събитията - все едно те се отразяват в рецептурник, а не служат, за да придвижат художественото събитие напред. ...more
Винаги чета Джеймс Холис с лека резервираност, но като я изключа, мога да заявя, без да преувеличавам, че думите му взимат характера на просветление. Винаги чета Джеймс Холис с лека резервираност, но като я изключа, мога да заявя, без да преувеличавам, че думите му взимат характера на просветление. Преди години прочетох "Под сянката на Сатурн", друг негов шедьовър, и тази книга завинаги промени отношението ми към мъжете. Започнах да ги разбирам, освен да ги обичам. Посегнах отново към Холис по повелята на дълготрайно заболяване, като се биех в гърдите, че няма на какво повече да науча за влюбването и любовта, тъй като знам всичко. Но нуждата от нещо юнгианско, същевременно нещо силно и здраво в този момент, ме принуди набързо да пристъпя към четенето. "Райският проект" е впечатляващо резюме на реалността, която стои зад влюбването и напъните ни да заобичаме някой друг освен себе си. Книгата също е нещо, което би могло да бъде наречено обобщение на многотомното описание на човешките въжделения за спасение, на опитите ни да прехвърлим задачата на собствения ни живот върху някой друг и да се оттърсим от принудата да се държим като възрастни. Повече на: ...more
Подходих към новата стихосбирка на Амелия Личева много предпазливо. Учила съм по нейни разработки в областта на „Теория на литературата� още в универсПодходих към новата стихосбирка на Амелия Личева много предпазливо. Учила съм по нейни разработки в областта на „Теория на литературата� още в университета. Познавам и писането й от „Литературен вестник�. Имам изграден образ за нейните литературни изяви, който е непълен и по-скоро отразява университетската й кариера, отколкото човешкото й творчество � онова, което не е предназначено само за академичните умници, а и за обикновените читатели. Още като студентка, съвсем умишлено пропуснах да прочета стихосбирките й, защото колко авторитетен щеше да остане за мен тогава един теоретик на литературата, ако и той хукнеше да пише поезия? Изобщо писането на поезия у нас все още се разбира като малко глуповато, несериозно и незряло занимание - простено за безумно младите и истинска диагноза за по-възрастните. То често превръща поета в един застинал, но осъществен Нарцис, който единствен вижда красотата си, докато всички други се чувстват малко сконфузено, че уж порасналият им приятел още не е претърпял основната реформа на зрелостта � а именно краха на илюзията за собствената си изключителност. Повече на: ...more
Преди години интервюирах един ливанец, който е избягал от родната си страна и в момента работи като доносник на българската полиция. Записах надлежно Преди години интервюирах един ливанец, който е избягал от родната си страна и в момента работи като доносник на българската полиция. Записах надлежно историята му и седмици наред бях омагьосана от нея. Усещането ми за главния герой на романа на Александър Урумов беше същото. Има нещо безкрайно привличащо в истинските истории - нещо, което не може да те отдели от тях, независимо, че не отговарят на холивудските правила за писане на книги. "Али безсмъртния" е мъжки разказ за живота на един убиец и наркодилър, който претърпява пълно преображение в края, досущ като в приказките. Ако смените името му, спокойно може да прескочи в друга книга и никой да не го разпознае. ...more
Като дете четях поезия, когато исках да променя настроението си. Правех го, защото въздействието й върху мен много наподобяваше на това от музиката � Като дете четях поезия, когато исках да променя настроението си. Правех го, защото въздействието й върху мен много наподобяваше на това от музиката � ако си напрегнат, може да те успокои, ако си твърде минорен и бездействен, може да те вдъхнови. Стихотворенията на Христина Панджаридис имат успокояващия ефект на съзерцанието. Докато четеш, не просто наблюдаваш какво се случва навън, а го свързваш с онова, което се случва вътре. Тъничкият мост, който свързва двата свята, е изграден от буквите й � наредени по такъв начин, че мостът да е нечуплив, тънък, но нечуплив. ...more
„Умират глупаците� стигна до мен през сина ми. Беше сигурен, че ще ми хареса, а аз се ядосах на тази негова иронична убеденост. Това е книга, която спо„Умират глупаците� стигна до мен през сина ми. Беше сигурен, че ще ми хареса, а аз се ядосах на тази негова иронична убеденост. Това е книга, която спокойно можеш да четеш и оставяш за дълъг период от време. Няма опасност да забравиш героите й, нито тяхното съвсем закономерно развитие през сюжета. Те са ярко открояващи се личности с конкретна мисия в сюжета и често осигуряват покритие на някои от най-известните архетипи � Сирачето с магически сили, Любовницата, Съпругата, Конкуриращия се мъжкар, Човека на изкуството, Идеалния брат, Мошеника, Анимата (в лицето на идеализираните образи на лесбийките). Когато четеш за тях, вече имаш усещането, че ги познаваш, но не от друго литературно произведение, а от самия живот, в който си ги срещал, а вероятно си мервал и у себе си. Повече от ревюто на: ...more
Той не принадлежи към онова поколение поети, което двайсетгодишните ненавиждат заради патоса, старостилието и безнадеждната меланхоличност на напева, Той не принадлежи към онова поколение поети, което двайсетгодишните ненавиждат заради патоса, старостилието и безнадеждната меланхоличност на напева, нито пък може да бъде класифициран към ню ейдж поетичните кръгове, в които абстрактните форми на изказа задушават желанието да кажеш нещо смислено и разбираемо. Атанас Капралов е цар Микс. Да започнем оттам, че авторът е овладял най-важното умение, заради което аз се отказах да ставам поет. Успява да използва красотата по такъв начин, че тя да казва нещо. Отклонява я от нейната основна цел � да се показва колко всъщност е красива. Възпитава я да му служи, защото си е поставил задача да съобщава грозните истини по един неинвазивен, мехлемен, а именно лечителен и успокоителен в едно, още смислен начин. ...more
Първата ми среща със Здравка Евтимова беше на живо. Бях сред публиката на едно представяне на съвременни български авторки и тя беше една от поканенитПървата ми среща със Здравка Евтимова беше на живо. Бях сред публиката на едно представяне на съвременни български авторки и тя беше една от поканените. Няма да забравя думите й, защото те се препотвърждаваха през годините неколкоктратно. „Помнет�, че авторът е сам боец на коня.� Купих си „Пернишки разкази� след дълго колебание пред щанда на издателството й на панаира на книгата. То не е любимият ми „бое� на коня� и малко са книгите от него в семейната ми библиотека. Но реших, че трябва да проверя какво точно има предвид Здравка Евтимова � дали стои зад онези думи от представянето със самото си писане. Повече за книгата в ревюто:
Добрах се до „Кат� пристигнеш, обади се� с едногодишно закъснение. Няма да крия, че Кристин Димитрова е любимата ми българска поетеса и любимият ми бъДобрах се до „Кат� пристигнеш, обади се� с едногодишно закъснение. Няма да крия, че Кристин Димитрова е любимата ми българска поетеса и любимият ми български съвременен прозаик. Благодарение на пристрастията си към нейното писане, започнах разказите с очакването, че ще са добри. И сбърках. Ще прецените защо сами накрая. Чели ли сте стихотворенията на тази наша авторка? Ако да, то веднага ще разпознаете почерка й и в прозаичното писане. В поетичната рамка е затворен един скрит прозаик, а стилът в прозата й е изчистен така все едно е непатетично стихотворение. Първоначално читателят остава с впечатлението, че тя играе ролята на регистратор на действителността, неин архиватор, докато, без да се е усетил, всъщност се е подхлъзнал в една много коварна, бих казала, даже подмолна градация на чувството. Защитите у читателя са свалени с това старателно констатиране на фактите, фактите, от своя страна, са подредени както се прави в едно стихотворение. Повече в ревюто:
Най-баналното изказване на псевдопоетите е, че когато се взираме в небето, виждаме отражение на човешката си същност. Астрофизиците могат да докажат иНай-баналното изказване на псевдопоетите е, че когато се взираме в небето, виждаме отражение на човешката си същност. Астрофизиците могат да докажат истинността на това твърдение, но едва ли резултатите на изследването им ще бликат от патетичността, характерна за поетите. „Астрофизика за заети хора� е хибрид между псевдопоезия и опростено резюме на съвременните астрофизични открития, макар в заглавието да е загатната само втората част от тази формулировка. Нийл Тайсън без малко да ме загуби с шутовщината си, която може и да е необходимо условие за привличане на вниманието на стредностатистическия зает човек, но на моменти наистина идва в повече. Заетите хора често не разбират нищо от астрофизика, но съвсем не е задължително да са любители на евтиното циркаджийство. От друга страна залогът в заглавието с назоваване на дисциплината: „астрофизика� неминуемо предполага малко по-сериозен тон отколкото разговор в междучасие между средношколци. Книгата е ясен образец на онова, което в съвремието наричаме „професионална деформация�, в случая на човек, който се е появявал редовно пред камера и просто не умее да разговаря сериозно, без звънчетата на шапката му да подрънкват и просветват. Повече от ревюто на: ...more
Започнах „Мимолетн� създания�, защото знаех от приятелка, че в книгата са разказани историите на хора, близки до физическа смърт. Тя ми препоръча тазиЗапочнах „Мимолетн� създания�, защото знаех от приятелка, че в книгата са разказани историите на хора, близки до физическа смърт. Тя ми препоръча тази книга като обезболяващо за пълното физическо и психическо изтощение на силите. Оттук насетне в същия контекст ще я препоръчвам и аз. Фен съм на Ървин Ялом още от „Когат� Ницше плака�, където той ме впечатли не само с проникновението и елегантния туист в историята, която разказва, а и с факта, че успяваше да задържи вниманието ми върху книгата повече от критичните за мен три часа. Изчетох „Мимолетн� създания� за два дни при средна скорост на четене от около месец. Ървин Ялом е истинско богатство за едно специфично пространство, в което има много читатели и малко писатели. Това е писателско-терапевтичното пространство. Ще обясня на какво се дължи този феномен според мен. Писането предполага акумулиране на енергия вътре в човека, сгъстяване и привеждане във формат на избухване навън. Терапията е точно обратното � тя е събиране на енергия отвън, сгъстяване и привеждане във формат на избухване вътре в човека. Ако човек се опита да играе и двете роли, това може да доведе до бърнаут, шизофрения или кой знае какво още.
Стигнах до „Калун�-каля� по време на един панаир на книгата, където се спрях пред щанда на „Хермес�. Чудих се в продължение на десет минути дали да сиСтигнах до „Калун�-каля� по време на един панаир на книгата, където се спрях пред щанда на „Хермес�. Чудих се в продължение на десет минути дали да си купя романа. Така премина и целият ми опит да прочета това преиздадено произведение за по-малко от година. Всъщност го завърших на инат.
Дълго време не знаех какво мисля за книгата и не можех да разбера защо съм толкова объркана от прочита. През цялото време изпитвах противоречиви чувства към текста � на места езикът ми харесваше толкова много, � както се разглеждат правилните черти на красив човек, но от друга страна, не преставах да губя нишката на историята и се налагаше на няколко пъти да се връщам назад, за да се подсетя какво точно се беше случило. ...more
Loading...
