Това е петият роман на Ремарк, който успявам да прочета, но спомените ми за “Триумфалната арка� и “Но� в Лисабон� вече са поизбледнели, защото съм ги Това е петият роман на Ремарк, който успявам да прочета, но спомените ми за “Триумфалната арка� и “Но� в Лисабон� вече са поизбледнели, защото съм ги чел преди доста години. От самото начало на “Живо� назаем� нямаше как да не забележа приликите с “Трима другари�, която пък прочетох съвсем скоро. Стори ми се странно един писател от неговия ранг да разработва почти същата тема - санаториум за турберкулозно болни в планината, красиво момиче, което страда от кръвоизливи, млад мъж, сраснал се със спортния си автомобил, който се влюбва в него. Дори името Холман ми звучеше твърде познато. В единия от романите това е фамилията на момичето, а в другия - на второстепенен герой, механик/навигатор, който също се лекува в санаториума. Самите автомобили са толкова важни за романите, че си имат собствени имена - “Карл� и “Джузепе�. Но защо наистина беше необходимо да се разработва наново тази тема? Не беше ли казано вече всичко в по-ранния му роман? С развитието на сюжета бях принуден да призная, че макар и ползвайки общ тематичен материал, Ремарк е изградил цялостно нова история, в която ти позволява да разсъждаваш от различна гледна точка. Обстоятелствата са сходни, но хората - не. Ремарк успява да разкаже нещо, което първият път не е било възможно, тъй като хората са били различни. Оттам любовта и трагизмът, самият път и развитие на героите спрямо надвисналата опасност също е диаметрално противоположен. Сякаш тук авторът е продължил от мястото, където е бил принуден да спре първия път. Това не прави от романа елементарно продължение с други персонажи, а по-скоро вариант, алтернативна история, наситена с много по-дълбок психологизъм от една обикновена житейска трагедия, срещу която така или иначе си безсилен. ...more
Великолепен разказ за приятелството и любовта - от онзи вид, който все по-рядко можем да видим и усетим край себе си. Докато четях романа, се чудех къВеликолепен разказ за приятелството и любовта - от онзи вид, който все по-рядко можем да видим и усетим край себе си. Докато четях романа, се чудех къде ли ще ме отведе в крайна сметка. Какво предстои да се случи с тези трима другари, така отдадени на мимолетния живот, но в същото време дълбоко свързани до степен на безрезервна саможертва? Приятелство без много излишни думи и неговият контрапункт - любов, основана на споделянето, на възхищението и опиянението от любимия човек - не заради онова, което получаваш за себе си, а заради самия него, заради щастието, че си успял да го откриеш в морето от хора около теб. Дълбоко нежен и много човешки, романът ни връща към онова, заради което сме тук. Светулки сме, ала тъй често забравяме да се радваме на светлината си - на онази, която сами излъчваме и на другата - идваща от най-близките ни хора. ...more
**spoiler alert** Една книга, която наистина те оставя без думи, когато прочетеш и последната страница. Малка книга, но сякаш е казала всичко и за теб**spoiler alert** Една книга, която наистина те оставя без думи, когато прочетеш и последната страница. Малка книга, но сякаш е казала всичко и за теб, който едва си се докоснал през четенето до ужаса на войната, просто не остава нищо за казване. Замлъкваш умиротворен след всички кървави и болезнени смърти, за които току-що си прочел, след оглушителния артилерийски тътен в укритията на окопите, след рева на картечниците и ръчните гранати, след безмилостния поход на танковете, премазващи убити и ранени, след кроткото очакване на края в полевия лазарет, след безгрижните дни в някое селце, откраднати между две сражения, след ужаса да се окажеш лице в лице с твоя враг в един и същ окоп и да си принуден да го наблюдаваш как бавно губи живота, който ти самият си му отнел� Наистина, след всичко това човек може само да мълчи. Ако тази книга не беше забранена от нацисткия режим в Германия като “унизителн� за немския войник�, ако повече германци бяха имали шанса да я прочетат, може би нещо от ужаса на следващата война би било спестено на човечеството. А може би не? Човек обича да забравя. Обича да вярва, че светът започва с него. Че грешките на старите поколения са били от глупост, която той лично няма да повтори. Ето как колелото се завърта и ние отново и отново сме принудени да повтаряме своята човешка история. ...more
Курсът на марката като мерило за изтичащото време. Нищо друго като че ли не може да ни извади от мрачното подозрение, че времето е застинало в някакваКурсът на марката като мерило за изтичащото време. Нищо друго като че ли не може да ни извади от мрачното подозрение, че времето е застинало в някаква зловеща, гротескна сюрреалистична картина, наречена (поради липса на по-добро определение) „живо� по време на криза�. „Обезценяв� се, следователно съществувам�, ако трябва да перифразираме Декарт. „Черният обелиск� ми се струва твърде различна книга от онези по-еднозначни произведения на Ремарк, които съм чел до момента. Животът в нея като че ли наистина е зациклил и се преповтаря натрапчиво в едни и същи епизоди. Тук-там някой детайл е различен, но това не може да промени усещането за дежа вю, за почти буквално и като че ли безсмислено повторение на едни и същи случки, с едни и същи хора, на едни и същи места. Двамата главни герои, съдружниците в бизнеса с надгробни камъни Лудвиг и Георг, ежедневно посещават ресторанта на Кноблох, пробутвайки му закупените предвидливо и в голямо количество преди време купони за храна, чиято стойност все повече клони към нула; местната красавица и прелъстителка Лиза, съпруга на коляча на коне Вацек, не възнамерява да спира своите разголени дефилета пред отворения прозорец на стаята си, знаейки че всички мъже в района тайно я наблюдават; пенсионираният фелдфебел Кнопф, прибирайки се всяка вечер фиркан до козирката, счита за свое законно право да препикае черния обелиск � непродаваемия от години надгробен камък, превърнал се в талисман и символ на траурния бизнес на Лудвиг и Георг; влюбените двойки, търсейки скришно място за своите си работи, продължават да го откриват по тъмна доба сред мострите от пясъчник, мрамор и гранит в градината, изпълняващи функцията на каталог in vivo на продуктите, предлагани от двамата търговци; разговорите на Лудвиг с доктор Вернике и викария Бодендик неизменно, но все така безполезно се въртят около темите за Бог и неговата роля в живота на хората. Вечните въпроси така и не намират отговор. „Справедлив ли е той, грижи ли се за нас, както е казано в Писанието, или е оставил човеците сами да се оправят на тази земя?�. „Им� ли го в крайна сметка или ние сме си го измислили, за да живеем по-лесно?�. Вярата срещу науката. Първата губеща сили, но все още предлагаща елегантни решения на онези, които не допускат съмнението в сърцето си, и втората � набираща сили, но все още неподготвена да даде категорични отговори на болезнените въпроси. А междувременно животът продължава � доларът вече се разменя не срещу хиляди, а срещу милиони и милиарди книжни марки; по-изгодно е да ги налепиш по стените на дома си вместо тапети или да ги използваш за огрев, отколкото да купуваш нещо с тях; Ваймарската република е на крачка от неизбежната си смърт; стотици хиляди германци са обречени на мизерия, болести и глад, но животът трябва да продължи, защото той на първо място е инстинкт за оцеляване. Дърводелецът Вилке неуморно сглобява своите ковчези; скулпторът Курт Бах дялка с чука и длетото поредния орнамент за нечий мемориал � я сломен лъв, я орел в полет, я нескопосан ангел; внушителната с размерите и силата си житейска спътница на обущаря Брил все така му носи завидна печалба в облозите дали ще успее да извади от стената пирон, теглейки го със задните си части. А през всичко това като болезнен лайтмотив се точат все по-неординерните разговори на Лудвиг с красивата пациентка на градската лудница Женевиев/Изабела. Отначало позициите са ясни � тя е луда, а той � нормален. Колкото повече разговарят обаче, толкова повече границите се размиват � фантазният свят на болната вече не изглежда така нереален, а нормалното светоусещане на младия мъж все повече се причастява към налудността на жената, в която очевидно е влюбен. В края на българското издание, което четох, е поместен анализ от някакъв руснак, с когото не мога и наполовина да бъда съгласен. Очевидно книгата е толкова сложна и многопластова, че издателите са решили да добавят послеслов, с който да разтълкуват на социалистическия читател авторовото послание. Изцяло в духа на епохата Ремарк е представен единствено като борец срещу загнилия капитализъм и надигащия се в Германия националсоциализъм. Безспорно такива моменти се откриват на много места в книгата, но да се каже, че това я изчерпва изцяло, каквото е внушението на съветския критик, е абсурдно. Наред със сатирата на еснафския живот в „Черния обелиск� са преплетени толкова много нишки, че разплитането им се оказва трудна задача. Рецензията с лека ръка подминава темата за Бог, която е една от централните в романа. Въпреки застиналото време, някои неща все пак се променят. В голяма степен това важи за главните герои Лудвиг и Изабела. На крачка от споделената любов, която обаче е невъзможна и немислима по неписаните правила на човешкото общество, те в крайна сметка тръгват по свои пътища. Чудодейното изцеление на шизофренната пациентка шокира читателя, но и влюбения в нея търговец на надгробни камъни. Антифашизмът на Ремарк се усеща най-ярко едва в епилога. Не бих казал, че авторовото послание е да заклеймява. По-скоро да нарисува една вярна, макар и сюрреалистична картина на немското общество между двете войни, да се опита да обясни � на читателите, а и на себе си. Миг преди цивилизованият свят да бъде потопен в дванадесетгодишен мрак, героите на Ремарк, обикновените германци получават глътка свеж въздух и надежда за ново начало. Настъпило е изцеление, което обещава спасение. ...more
Loading...
