В една чудна лятна нощ времето се развали и това ме отказа да отида на представянето на тази книга. Огромна грешка, за която съжалявам. Толкова ведро В една чудна лятна нощ времето се развали и това ме отказа да отида на представянето на тази книга. Огромна грешка, за която съжалявам. Толкова ведро и същевременно дълбокомислено произведение! Истина са думите на Шошо в началото - човек си подарява удоволствие с тази тънка книжка и тя трябва да бъде прочетена подобаващо. Лятото и зимата се преплитат в сюжета както и в живота, а очевидно и в четенето - днес е най-сежният ден. Яна Борисова го направи летен. Благодаря!...more
"Почти не познавам амбициозна кучка, която да не се изживява като кралица. Дори на улицата комплексите еволюират в мании. Най-вече на улицата. Еснафск"Почти не познавам амбициозна кучка, която да не се изживява като кралица. Дори на улицата комплексите еволюират в мании. Най-вече на улицата. Еснафският уличен манталитет има болезнена потребност да вярва в илюзията за благородническия си ген. Малките бленуват за превъзходство. В по-тежките клинични случаи този комплекс прераства в убеждението за божествен произход. Съвсем като при хората. Самочувствието на уличната кучка, повярвала в своята царствена или божествена изключителност, много прилича на диагноза и има смущаващи здравия уличен разум изяви. Но винаги се намират псета, които обожават евтини водевили. Не бива да ни винят за липсата на изискан вкус. Около кофите с отпадъци добрите постановки са изключителна рядкост." (341)...more
Сборникът „България за напреднали� е книга, която според мен изисква бавно четене (в унисон с цялостната концепция на идеята за „напредналите� и бавноСборникът „България за напреднали� е книга, която според мен изисква бавно четене (в унисон с цялостната концепция на идеята за „напредналите� и бавното живеене) на спокойствие, когато можеш да се наслаждаваш и да мислиш върху прочетеното. Аз дълго време я прехвърлях отгоре-отгоре, защото си я купих веднага щом излезе, но намерих пълноценното време за нея чак през август, когато умът функционира по различен начин. Двадесет и шест съвременни автори, допълвани от осем познати от историята и литературния канон имена не могат да бъдат обобщени с оценка по никакъв начин. Затова и книгата е увлекателна в многообразието си: редуват се не просто писатели, предлагащи своята интерпретация по темата (в случая тяхната представа за България), а стилове, опити, понякога тотално различни перспективи на светоусещане. Освен темата, нишката, свързваща авторите, е общуването им с други култури и възможността за съпоставка от първо лице на България с тях. В сборника има утвърдени, познати имена, както и някои, с които за мен това беше първа среща. Особено интересна ми е представата на чужденците за България. В това отношение Давид Бернщайн ме разсмя искрено с умението си за (само)иронизиране и точните дефиниции на българския характер. Най-любимата ми част обаче е от Айгир Сверисон, преводач от ирландски на български, който в този сборник участва със съвременна приказка, озаглавена „Небивал� приказка�. Парадоксалното е, че точно в нея могат да бъдат изолирани най-малко типично „български� елементи, но внушението е толкова дълбоко и универсално, че просто си казах „Тоз� човек усеща душите по уникален начин�. От текстовете на български автори категорично мой номер едно е този на Ирина Черешева (специалист по социални изследвания на пола, т.нар. gender studies � термин, изобщо непроумян от широката маса народ в България)„България за напреднали�, защото е изключително близък до моя опит и светоусещане и повдига темите табу у нас за националнарцисизма, домашното насилие и криворазбраната маскулинизация. Страхотно написано. Изобщо, много от тези статии, или откъси, или есета ще бъдат препоръчвани от мен на мои познати. Впечатли ме разказът на Капка Тодорова, чиито книги е крайно време да прочета, а Мария Касимова-Моасе си затвърди мястото като обичан от мен автор.Много харесах и текстовете на Ксения Банович и Камелия Кучер. Корпусът от текстове в този сборник е замислен като многогласно разказана история, красива в своята многопластовост и страшна с обективността си. Прекрасен проект на Светлозар Желев. ...more
Георги Бърдаров е чудесен разказвач, умее да ти въздейства, да провокира интерес и емоционален отзив у читателя с писането си. В този роман обаче някоГеорги Бърдаров е чудесен разказвач, умее да ти въздейства, да провокира интерес и емоционален отзив у читателя с писането си. В този роман обаче някои елементи ми идват в повече, а и самото книжно тяло като продукт има нужда от редактирано преиздаване....more
Последна неделна сутрин на август. Привкус на късно лято с минимална заявка за есенна тъга. Решавам, че ще стана рано, за да поснимам предполагаемо пуПоследна неделна сутрин на август. Привкус на късно лято с минимална заявка за есенна тъга. Решавам, че ще стана рано, за да поснимам предполагаемо пустите улици на Созопол в този социално странен час. Ще ми се да видя крайморското градче по различен начин, но вместо това успявам да го чуя благодарение на Storytel и страхотното им попълнение романа „Потъванет� на Созопол�, написан през далечната вече 2007 г от Ина Вълчанова и превърнат във филм през 2014. Гласът на Константин Динчев се слива с протагониста Чаво, който тръгва от София към Созопол и излива душата си чрез преплетени ретроспекции, но винаги въртящи се около древния морски град, неразривно свързан с целия му живот. Созопол, градът на спасението или на паданието? Град, който след толкова години вече не е за гледане, защото се е превърнал в друга версия на себе си, но за сметка на това все още може да бъде усетен, да бъде припомнен чрез мислено ревизиране на средствата за пътуване (с корабчето, с автобуса, с влака, с такси, с кола, но „сег� няма кола и пристига с автобус�) и радостта от акостирането в „онз� Созопол, в който дори нощем площадът е застлан с рибарски мрежи, а през деня стари рибари, седнали по турски на земята, ги кърпят с големи дървени игли между рояците от мухи, потопени в миризмата от фабрика „Славянка�, най-богатата миризма на развалена риба, съществувала някога на света, непоносима до пълен възторг, миризмата на детството, най-добре запомнената миризма от детството�. Детството често е убежище, в което човек иска да се завърне. Чаво не прави изключение � изживявайки своята криза на средната възраст, той не знае какво точно да прави с живота си, не е сигурен дали изобщо му е останал живот, затова се отправя към старата и непосещавана от осем години къща на своя баща в крайморския град, решен да изпие там десет бутилки водка и да ни разкаже, пускайки потока на мисълта си напред-назад, как се е стигнало до този развой. Фрагментарността на наратива ме привлича като пъзел, който читателят/слушател има за задача да нареди. Чаво се опитва да реконструира житието си, да се срещне със себе си в криволичещите дебри на своя ум и бушуващите вълни на неразбраната си душа и да си се припомни, докато обикаля старите калдъръмени сокаци на дъждовно юнския Созопол и бавно съживява спомените, най-ярък от които е този за любовта. Образът на любовта в един от най-романтичните градове според мен е резултат на перспективата, определена от възрастта. В случая на Чаво тя е болка, съжаление и усещане за празнота и непълноценно изживян живот на 50-годишен човек, който някога е бил: „момченц�, облечено с моряшка фланелка и черни шорти, носи раничка с блокче и водни бои. Сега носи сив пуловер, джинси и кецове и косата му също е сива� и размишлява за онова неопределено минало, което най-често дефинираме като „едн� време�: „Едн� време беше най-хубаво, а сега младите какво знаят . Това си е съвсем подходящо разсъждение за възрастта, както пише на медицинския ми картон. Едно време пишеше „Бе� особености�, а сега пише: „бе� особености за възрастта�. Изобщо, възрастта е един от ключовите компоненти на тази история, но съвсем не е най-важният. Възрастта като неизбежна и негативна промяна, като оскучняване, депресиране, отчаяние. Като самота. Най-вече самота. А точно чувството за самота е най-големият парадокс в Созопол, където постоянно си заобиколен от хора. Този град не може да ти позволи да бъдеш сам, защото е пригоден за колективни преживявания, за създаване на спомени, не за анализирането им. Той стои като мост между мечтите и надеждите на младостта и претрупаното с багаж и усещания за липса на пространство настояще. Магията на мистичното място се проявява в образа на Джина, наричана мислено от Чаво Откачалката. Тя всъщност е най-интересният и мистериозен персонаж в романа, главно действащо лице, което влияе на останалите герои и на събитията. Неосъзнавано от него самия, а и от читателя, тя изважда Чаво от дълбините на самотата и депресията, почти принуждавайки го да поеме живителната глътка въздух. Нещо като ангел-хранител, пратен му от Созопол, за да го спаси от потъване. Не бива да влизаш в морето сам, защото не се знае кога ще имаш нужда някой да те хване и да те издърпа. Потъването е трудно, когато имаш приятели. А Чаво все още ги има и тяхната поява внася нова посока в разказа му и колорит в цялата история. От спомените за пътувания на стоп до къпането с дрехите на Еньовден приятелите насищат живота със смисъл. Затова „Потъванет� на Созопол� всъщност е възраждането на приятелството. То не признава възраст, не се интересува от концепцията за времето, може да побеждава дори необратимото � смъртта. То може да спаси от потъване дори цял град, че даже и света може да спаси, стига да има условията. В Созопол всичко е възможно, защото тук мечтите са за реализиране. Дъждът плисва неочаквано и също така неочаквано спира. И той е живот като всяка вода. Близостта до морето променя перспективите, въпреки възрастта. Магията на древния град и неговите къщи от дърво и камъни, виещи се калдъръмени улички и аромат на смокини и водорасли е вечна: „О� терасата на горния етаж се вижда морето. Обърната е към пристанището и понеже е на височината на покривите се вижда почти целият залив без една малка част в средата, където на фона на пребледнялото вечерно небе, обрамчето с червения кант на залеза, стои като инкрустирана дървена созополска къща, съвсем като от картичка. Гледам я от горна позиция, защото съм на нивото на турските ѝ керемиди. Виждам други покриви за този, в най-различни ракурси, под мен се белеят три по-ниски къщи, които също не са грозни. От мястото си мога да видя поне четири смокини.� Сутрешната ми разходка из Созопол остава незабравима заради този роман. Особено е усещането да го слушаш точно когато си на местата, които текстът описва. Отново сменям перспективата, през която го виждам, чувам, подушвам. Красиво е. И накак особено. Созополско. ...more
В този роман-трилогия, издаван по различно време и в различна последователност, присъстват и стилът и темата на белетриста Карастоянов: фрагментарно-хВ този роман-трилогия, издаван по различно време и в различна последователност, присъстват и стилът и темата на белетриста Карастоянов: фрагментарно-хроникьорският разказ, преизказното наклонение и смутното време и настроения на 20-те години на 20-ти век, начело с анархизма и лудите глави на непокорните. Повествованието е водено едновременно с мисериозността и ненадеждните преизказни форми на легендата, случайно дочута и преповторена, но и с библейското утвърждение „Тъ� било�, повтаряно многократно, сякаш за да убеди читателя, че точно това наистина се е случило по описания начин, дори и разказвачът да не е бил пряк свидетел. Просто няма как да е иначе. Този маниер на писане продължава и в „Едн� и съща нощ�, и в „Животъ� няма втора половина�, придавайки на разказвачеството характерната магическо-мистична нотка. Героите са темерути и чудаци, еснафи и анархисти, съдържатели на локали, милиционери, разбойници, влюбени и разлюбени � цялата палитра от човешки типове и нрави на времето си. Ако трябва да определя главни герои и теми на всяка една от трите части, бих казала, че в „Перпетуум мобиле� темата е потискането на личното щастие в името на нещо по-грандиозно � разрушаването на стария свят, към който странникът Пройко Манкьов така и не се приобщава; в „Кукувич� прежда� героинята е доктор Анка Пеева, около която се увива кукувичата прежда на реалността, за да я изсмуче и унищожи, а в третата част � „Сбъркана хроника� Коста Хаджиставракиев се захваща с невъзможната мисия да пази реда в хаоса, което му коства всичко. Общото между персонажите е местообитанието им � градчето К, което е преименувано на Ю, защото К е „турското име�. Почти с очарованието на Макондо (да, от �100 години самота�, маркесовско ми става като чета тази книга на някакво ниво, не мога да избягам от това усещане), провинционалното градче побира в себе си историите и болките на толкова много хора, че само по себе си се превръща в хроникьор на техните съдби, които пък са част от него. Симбиоза или кукувича прежда (паразитно растение, „пълзящия� ужас на растенията�) - вероятно някаква зловеща комбинация от двете. Животът не просто лети с времето, което „завив� страхотно в нощта�, но и често прави хората заложници на статуквото, даже на Стокхолмския синдром, преди изобщо той да е дефиниран и те въобще да го осъзнават. Кукувичата прежда обгръща всички, тя ще завладее света. Логично е, че разрушаването му може да ни избави от нея. Затова и анархистите са толкова интересни герои. В другите два романа, които споменах преди малко, Гешев разсъждава над идеологията на анархистите, за да стигне до извода, че те нямат такава и за тях няма нищо свято и неприкосновено. Това усещане ги прави всемогъщи, прави ги привлекателни герои на роман. Трябва ли да са исторически достоверни? Въпросът за историята и отразяването ѝ в романите е тема за безкрайна дискусия, но конкретно в тази книга Христо Карастоянов прави нещо много впечатляващо � с чувство за самоирония добавя бележки под линия, в които от името на историка наивист обяснява какви източници е ползвал, за да се информира за засегнато историческо събитие или личност. И не се свени да признава консултациите си с уикипедия. Даже и диалог с редактора си води в тези бележки, придавайки особен колорит на цялото произведение и припомняйки, че писането на романи също е занаят, а историческата достоверност не е самоцел, дори обратното � може да бъде модифицирана в името на художествеността. Романът е художествено произведение, което изисква интелектуално усилие. Докато читателят полага това „усилие� с „Кукувич� прежда� обаче много ще се забавлява, защото този роман в три книги те разсмива, разплаква и провокира към дълбоки размисли едновременно....more
Много забавна и свежа книга. Това е първата ми среща с Андрей Велков, а на всичко отгоре слушах "Български психар" от Storytel, докато пътувах от МордМного забавна и свежа книга. Това е първата ми среща с Андрей Велков, а на всичко отгоре слушах "Български психар" от Storytel, докато пътувах от Мордор към Созопол, както и между плажовете там. Така трябва да бъде писана литературата, която е създадена с цел забавление (наскоро четох безумно досадна глупост на някакъв автор, който сам обясняваше, че книгата му била писана с цел забавление, ама за разлика от тази, там не се беше получило). Супер много ме изкефи и определено ще намеря и други книги на Андрей Велков....more
Представете си едно хиперболизирано чувство за национална принадлежност, раздуто до мащабите на усещане за богоизбраност, вечност и святост. С претенцПредставете си едно хиперболизирано чувство за национална принадлежност, раздуто до мащабите на усещане за богоизбраност, вечност и святост. С претенциите на „древните� народи, но много по-силно и съответно по-изфабрикувано. Илюзорното себезаблуждение е наложено на цялата нация като контрапункт на ширещата се след Прехода абдикация от национални ценности в главозамайващия роман на Димана Трънкова „Празната пещера� („Жане� 45�, 2016).
„Нашет� минало е нашето бъдеще� � фраза, характерна за националистическа партия се превръща в лого на цялата държава. Тя всъщност вече не е държава, а Народна родина. Хората в нея не са госпожи и господа, а „съотечественици�, търсещи корените си още в епохата на мезолита (среднокаменна епоха, около 15 000 години пр. Хр.), откъдето се опитват по „научен� път да възстановяват древна храна и вино, но същевременно действителността им е контролирана от мрежа, проследяваща чиповете, които са тяхната идентификация. Никой не може да се отклонява от правилата, „им� ред� и ако той не бъде следван, се превръщаш в бивш човек, отиваш в трудов лагер за напълно безсмислена, но за сметка на това смъртоносно изтощителна работа, а невръстното ти потомство е поверено на дом за деца, спасени от родителска грижа, който дори носи името „До� на щастието�. Разбира се, всичко е наблюдавано от Ония, които освен камери и бръмбари имат доносници навсякъде и никога не можеш да бъдеш сигурен дали собствената ти дъщеря няма да те издаде на полицията, че се мръщиш на новините по официалната телевизия на Родината. Познато ли ви звучи? Всяка антиутопия почива върху идеята за тоталитарна държава, но тази ми е особено зловеща, защото е едновременно ехо от разкази на по-възрастните от мен, които са я живели, и мечта на екзалтираните националисти, тяхната визия за пътя към новото ни възраждане. „Нашет� минало е нашето бъдеще� � археолог по образование и журналист по призвание, Димана Трънкова е създала гениален девиз на тази фикционална родина, така болезнено асоциирана с България. Нереалността и липсата на съдържание в подобна заблуда са закодирани още в заглавието на романа � пещерата е вид дупка, която колкото и да се опитват да напълнят с бивши хора и спомени за тях, ще си остане празна, защото истината както и историята не могат да бъдат пренаписвани и съхранявани в недостоверен вариант. Лъжата рано или късно се размива, тя не може да пребъде, именно защото е празна. В романа пещерата е символ на всичко, което учредителите на Родината се опитват да наложат � смехотворно абсурдна лъжа, опакована с нереална претенция и поза.
В капсулирания свят на зомбираните от пропаганда „съотечественици� още има хора, които помнят живота от преди „Еволюцията� и с тях трябва да се работи за интеграция. Те са хора, стоящи на границата между преди и сега, а паметта им не позволява да се превърнат в това, което се иска от тях. Мотивът за границата е основен в произведението, а героите от старото време са ключови за него, защото помнят. Ако миналото наистина е бъдеще, то ужасите му са ясни, а последствията - предвидими за всички, които не са ги забравили. Пропагандата обаче полага усилия те да стават все по-малко, като насила ги поставя в общности на новия порядък. Романът стартира с едно такова събитие � нещо като купон за възрастни, който виждаме през очите на героинята Мая � дълбоко тревожна жена на средна възраст, отчаяно опитваща се да бъде част от общество, което я е унищожило. В последствие се заплита и основният конфикт � след дълги години (незнайно колко точно) на полускиталчески живот в най-изолираната от цивилизацията страна, наречена Земя на червената пръст, нашият протагонист Джон изведнъж решава да си провери имейла и хуква да се завръща към призрачното си минало в Родината, когато е бил свързан с героинята от пролога Мая. Импулсът, който го тегли отново натам, е свързан със скритото от него съществуване на тяхна дъщеря. Така той се впуска в пътешествия с екшън сцени и игра на самоличности, за да я открие и спаси. Мая междувременно продължава да живее своята лична драма, свързана с повтарящи се сънища за гибелта на непозната жена, убита на границата по време на комунистическия режим, чиято самоличност и история се опитва да издири с огромен риск за собствената си безопасност. Сънят като граница между измислица и реалност също присъства с важна роля в тази история.
„Празната пещера� на Димана Трънкова е страхотен роман, който поддържа интереса въпреки дължината си от 470 страници и се чете в синхрон с динамиката на действието. Героите са достоверни и противоречиви, отговарящи на света, в който живеят. Сюжетът кореспондира с очакванията на антиутопията, но и съдържа оригиналност, което те задържа в него. Много, много добра книга, която се радвам, че най-накрая успях да прочета, макар и доста време след издаването ѝ....more
Записки от Шато Лакрот� е книга, която съчетава хумор и самоирония, уж утвърждава, а всъщност разбива семейни, национални, че дори и общочовешки стереЗаписки от Шато Лакрот� е книга, която съчетава хумор и самоирония, уж утвърждава, а всъщност разбива семейни, национални, че дори и общочовешки стереотипи. Роман, в който на фокус са както българските, така и френските недостатъци, но само за да бъдат изместени от странната хармония на усещането за семейна общност, или както ѝ казваме по български � родата. Да, родата определено играе водеща роля, особено след като дори стремящата се към личностна независимост западноевропейска фамилия е покорена от българските патриархални порядки (или по-скоро матриархални, тъй като леля Дочка от Злокучене е ръководната фигура тук). ...more
„Свободн� сме били, ала не сме го знаели� � лайтмотивът на романа, който подобно на „Хавра� (писан с работно заглавие „Свобода�) се занимава с мястото„Свободн� сме били, ала не сме го знаели� � лайтмотивът на романа, който подобно на „Хавра� (писан с работно заглавие „Свобода�) се занимава с мястото на свободата в човешкия живот, същността ѝ като философска и нравствена категория и жертвите, които си струват заради нея. Свободата е, когато спреш да се страхуваш. Това обаче, както отбелязва и самият разказвач, е половината от епитафията на Казандзакис „Н� чакам нищо, не се страхувам от нищо, свободен съм�. Следователно, свободата задължително ли е смърт, или само класическото разбиране за българската свобода е обвързано с край на живота? Много философско стана и много объркано. А и романът не може да даде еднозначен отговор на този въпрос, неговата задача е да провокира размисъл. Успешно го прави. Действието се развива в един антиутопичен, но и доста реалистичен в контекста на днешните събития свят � „няколк� години след Втората пандемия�, когато вече са измрели старите и болните, но по-страшното е, че е наложена цензура на всички медии и това ги е превърнало в слуги на властимащите. Машинациите в политическия живот на този свят са дори още по-чудовищни от ежедневните познати нам теории на конспирацията. Неустойчивата опозиция в лицето на безлични, но агресивни фигури (протестиращите, наречени „Маските�) е последният щрих от мрачната картина на постпандемична България, в която главният герой и разказвач се опитва някак да о-целее, т.е. в моята интерпретация, да стане пак цял, тъй като са му се заредили много липси � на вдъхновение, на нормална работа, на пълноценен културен живот, на перспектива за живот изобщо... Аз обаче започнах от опашката към главата в унисон с книгата, а главата, или началото, е любовта. Експозицията на романа е невинна любовна среща, а финалът - по мое мнение закъснял, но трогателен любовен жест � нова среща. Любовта в „Опашката� не може да се мери с тази в �18 % сиво�, както и бунтарските жестове са ми несравними с „Хавра�. В този роман обаче има някакво иронично усещане за уют в целия абсурд на битието. Създава го Невена, любимата на разказвача, която е Лаура и Маргарита, но и съвсем нов тип героиня, не просто обгрижваща любимия, но успяваща едновременно с това да се чувства добре със себе си и да отстоява правото си да бъде такава до последно. Намирам я за много интересен образ, бих прочела за нея повече, но наративът все пак е на Павел и я виждаме през неговите очи. Невена � нежно цвете, но и билка, която лекува. Павел � гонител на християните, който в последствие се присъединява към тях и дори става апостол. Героите отговарят на знаковите си имена и обратът във финала е показателен. Ясно е, че и тук биографизмът заема ключово място, както и при останалите романи на автора, но ми е важно да отбележа чувството за автоирония. Карабашлиев никога не пропуска себе си във фините забележки за политиките на връзкарщина и непрофесионализъм в киното, театъра, журналистиката, литературата, обществения живот. Разказвачът не сочи с пръст, не морализаторства излишно, а просто влиза във филма. Което ме подсеща, че и тук има един екшън елемент � ръкопашен бой, изблик на неукротим гняв и кръв (стил Тарантино или вече стил Карабашлиев), всъщност доста кръв, която идва след изблици на свеж хумор. Семейните сцени и студентските спомени могат и да разплачат, но тук разсмиват читателя. И някак си пак успява този роман да забърка взривоопасната смес от желанието да го оставиш и потребността да го препрочетеш. Нямах намерение да пиша много, само надве-натри да кажа, че предпочитам предишните два романа (вероятно защото този на пръв поглед не е като тях). Но, като си преговарям сюжета и препрочитам някои страници, че и цели глави, „Опашката� в никакъв случай не е за отписване....more
„Майките� е книга, която те „почва� още от началото с нокаут. Изобщо не чака да преценяваш дали ще ти понесе и да се чудиш как да я подхванеш, вместо „Майките� е книга, която те „почва� още от началото с нокаут. Изобщо не чака да преценяваш дали ще ти понесе и да се чудиш как да я подхванеш, вместо това тя те грабва и ужасява, и отвращава, и изцежда емоционално, интелектуално , психически. Бях я започвала и оставяла два пъти заради това, все ми се струваше, че не мога да понеса абсолютно реалния ужас на тази безумно откровена книга. Днес обаче я прочетох, за да я наредя сред любимите си романи. За някои книги просто трябва да пораснеш и то не на възраст, а на издръжливост. На травмоустойчивост, ако щете. Велика е Теодора Димова � и в този свой втори роман от 2006 г. показва какъв страхотен талант е. Онези, които хулят „Майките�, просто не са разбрали нищо от нея. А тя има какво да каже и формулира посланието с неповторим художествено-психологически маниер, с образност и сетивност, които могат да изкушават и отвращават, но не и да оставят читател безразличен. Защото въпреки че се случва в усамотение, четенето е диалог и разговорът ти с писателя се определя и от твоята собствена ерудиция на перцепцията. Най-вече от нея. Романът е единство от седем фрагмента � разказите на седем деца за техните майки. Андрея, Лия, Дана, Александър, Никола, Деян и Калина. Седемте изповеди са прекъсвани от въпроси на психолог, който упорито ги разпитва за сънищата им (Фройд и Юнг се срещат на страниците на този роман на много дълбоко ниво и предлагат широко поле на анализ, което аз пък свързвам с темата на един друг известен роман � „Тайнат� история� на Дона Тарт). Техните гласове се преплитат с разказите на майките, сливат се в общо ридание, пулсират в болката на непреодолените травми и създават полифония от версии на самосъжалението за пропиления живот. Иронично е как всички тези четиринадесетгодишни деца постоянно копнеят за какъвто и да е жизнеутвърждаващ жест, а собствените им майки отричат живота, съжаляват, че са ги създали и не се свенят открито да им го заявяват: „Обича� ли ме, мамо. Не зная дали това е обич, Андрея. Когато нямаш желание да направиш нищо за детето си. Когато единственото важно нещо в света е собственото ти нещастие. А обичала ли си татко? Не, разбира се, че не. Тогава защо се ожени за него? Всички се женеха. И аз трябваше да направя същото.� (18) � (�) Калина отишла при майка си и се опитала да я прегърне, а Петя диво изкрещяла в лицето на дъщеря си: махай се! махай се! заради тебе стана всичко това! за да те родя!ти ми съсипа живота! ако не бях те родила, щях да бъде здрава и силна, ти ми отне силата, ти ми отне дравето, върни ми ги!� (161) Проблематичната връзка с майката лежи в основата на по-нататъшните житейски проблеми, а когато тя е изцяло деформирана, резултатите са катастрофални. Романът носи заглавие „Майките� заради предполагаемо по-главната роля, която жените имат във връзката с децата си, но и бащите са не по-добри. Те са или отсъстващи, или незаинтересовани, или направо пригласят на майчините стонове за пропиляната младост и безсмисления живот, за който детето им е виновно. От самото раждане на главните герои-деца им се вменява вина. Тя се превръща в непосилно бреме за крехките им плещи. И ако се обърнем към теорията на еволюцията, за да оцелееш в екстремни условия, ти се адаптираш � инстинкт, с който не можеш да се бориш. Децата мутират духовно, те оцеляват с цената на превръщането си в чудовища. Ролята на Явора в живота им и финалната сцена са ключови елементи от тази мутация. Опитът да бъде неутрализирано наслояваното с години зло се оказва неуспешен. Превърне ли се веднъж човекът в животно, нищо не може да сломи жестокостта му. Но това залегнало в основата зверство ражда и нечовешки добър роман. В анализа си на „Майките� , който като всеки истински, професионален и добър литературен анализ съдържа „спойлери�, затова няма да коментирам тук, Димана Иванова синтезира и моите разсъждения върху ролята на произведението за масовия читател: „Всяк� една млада жена е изправена пред избора дали да има дете или не и всяка една трябва да си зададе въпроса � заслужава ли си да има дете, ако то се превърне просто в жертва на нейната психическа незрялост и перверзност, в жертва на днешния алогичен и объркан свят-лабиринт?� („З� „Майките� на Теодора Димова, „Литературен вестник�, 2015) Ако повече хора си задаваха този въпрос, нямаше да има толкова болка от усещането, че си нежелан, непотребен, непълноценен. Връзката между болката и перверзията също е засегната в романа, дори е основен мотив. Ранното сблъскване с тези две състояния лишава индивида от хуманност и го превръща в проводник, който „предава нататък� онова, което е видял и изпитал. Жертвоприношението, което „спасителите� на такива хора правят, е лишено от смисъл. То не може да промени увреждането им. Затова съжалението, изпитвано от читателя към децата и майките им, се трансформира в ужас, а след това в потрес. Не е пропуснат и катарзисния момент, Димова все пак е драматург и умее да докосва със словото си. Бих дала този роман на всички да го прочетат, но малцина ще го сторят. Повечето вероятно ще го оставят с оправданието, че е прекалено „тежък�, „натуралистичен�, „зловещ�. Както написах в началото � за някои книги е нужно определено съзряване. Каквото всъщност е нужно и за майчинството....more
„О� нас ще останат само безбрежни семена и звезден прах.� Книгата на Мария Попова „Фигури� (издателство „Колибри�, 2020, превод Паулина Мирчева)е завих„О� нас ще останат само безбрежни семена и звезден прах.� Книгата на Мария Попова „Фигури� (издателство „Колибри�, 2020, превод Паулина Мирчева)е завихряне първо в света на необикновени предшественици, а след това и навътре в личното и дъблоко усещане за принадлежност и единство. Тази цялост е закодирана още в първото половинстранично изречение � обединител на всеки детайл и фрагмент в необятните времена и пространства на Вселената. Ние всички сме звезден прах, отговаря авторката на първоначално зададения от нея реторичен въпрос как може да сме все още подвластни на разделението и на илюзията за другост. Но преди да стигне до своя отгоор, тя се впуска в интересно изследване именно на тази другост. Мария Попова не пише за обикновени хора. Вероятно тя вярва, че всеки и никой е необикновен, но „героите�, около които построява текста на „Фигури� са емблематични личности, посветили живота си на науката, литературата, изкуството или най-вече на синтеза от всички тях, защото и там разделението е неразумно и неестествено. Хората, надарени със способността да виждат „отвъд�, прозират тази истина. Още от Питагор, през Галилей и Декарт, през Йохан Кеплер, та чак до Ричард Файнман и Карл Сейгън, науката не съществува сама за себе си, нито може да бъде изолирана от живота. А изкуството е животът и животът е изкуство, свързано с науката, както и всички обитатели на земята и Вселената са свързани: „Прекарваме живота си в опити да определим къде свършваме ние и къде започва останалият свят� /12/, пише Мария Попова, а след това разгръща звездната карта, заличаваща всякакви граници с общата си енергия, вплетена в срещи и раздели от различни етапи на времето и пространството, общото между които в крайна сметка е любовта - движещата сила на всеки истински прогрес и пълноценен живот. На пръв поглед някой може да остане с погрешното впечатление, че това е женска книга: с любовта като движеща сила и знакови фигури като астронома Мария Мичъл, журналиста Маргарет Фулър, поета Емили Дикинсън, скулптора Хариет Хосмър, биолога Рейчъл Карсън, връзката с феминизма успява да се натрапи дори на стараещите се да бягат от стереотипи. Подобен ограничаващ прочит обаче е и крайно неразумен и необоснован, защото книгата не само започва с историята на Йохан Кеплер, но и надскача всякакви полови и класови ограничения в името на добре разказаната история на самия живот, за когото такив тип етикети не съществуват. А текстът е взривяващ съзнанието. Попова успява да съчетае академични познания за постиженията на всяка от своите „фигури� с човешкия им облик и негласната връзка между всяка една от тях. Думите се преливат в образи, образите в лични истории, а те � в големия наратив на битието и съзнанието, на незначителното ни място в необятното пространство на Вселената. Текстът е едновременно информативен и ангажиращ вниманието, интересна сплав от биографии, почти научно изследване, но поднесено с блогърския стил на авторефлескията, което пък го прави по-близък до читателя. Говорейки за неочакваните обрати и трагичните събития в живота на героите си, Попова понякога взима думата и излага свои разсъждения за същността на човешките взаимоотношения, които всъщност правят книгата това, което е � неин прочит на тези истории: „Хората притежаваме вродена слепота за продължителността на живота � механизъм на човешката психика за оцеляване, задвижван от същото упорито несъгласие с преходността, което задвижва и мечтите ни за безсмъртие� (450, за Рейчъл Карсън и способността й да устои на коварната болест в името на любовта към Дороти и към делото на живота си, книгата Silent Spring) „Н� всеки, който е преживял загуба, ще разпознае в нея основната баналност на оцеляването � носим се без посока в морето, неспособни да пуснем котва, после лека полека се задържаме на повърхността, вкопчили се в най-нестабилната спасителна лодка или в сал, сглобен от каквито дъски и въжета сме успели да намерим.� (за способността на „силните� мъже като Чарлз Дарвин, а и Ричард Файнман, да устоят на съкрушителна загуба � Дарвин на дъщеря, а Файнман � на съпруга. Техните истории са едни от най-разтърсващите в книгата.) „Всяк� нова любов само обогатява вече съществуващите, като разширява спектъра на сърцето� (198 за Маргарет Фулър, която през целия си живот търси любов, а когато я намира, се превръща в звезден прах. Тя е една от ключовите фигури в книгата, а темата за любовта е особено тясно свързана с живота й: „Трябва ли да се отчайваме или да се радваме на факта, че дори най-голямата любов продължава само „известн� време�? Времевите скали са гъвкави, свиват се и се разширяват според дълбочината и големината на всяка любов, но те винаги имат край � като книгите, като живота, като самата Вселена. Триумфът на любовта е в смелостта и в почтеността, с които обитаваме трансцендентната преходност, обвързваща двама души за времето, в което те са свързани, преди да поемат отново самостоятелно по пътя си, със същата смелост и почтеност. /179/�) „Едн� от най-големите предателства спрямо илюзията ни за постоянство, един от най-острите кинжали на загубата, е когато впоследствие � твърде късно � осъзнаваме, че сме преживели нещо за последно: последния път, когато си седял срещу човек, когото сега знаеш, че повече никога няма да видиш, последното докосване на нечия ръка, последния безгрижен смях заради нещо, изговорено на тайния език, който обвързва интимно двама души; всички последни пъти, финалността на които не сме способни да осъзнаем в онзи момент; последните пъти, които преживяваме потресени със зъкъснение.� /164, За загубата като травма, която понякога не можем да преодолеем цял живот, както се случва с Емили Дикинсън, изолирала се от света, но парадоксално останала важна част от него, достатъчно важна, за да я оценим днес) Историите на тези велики жени и мъже трябва да бъдат четени и припомняни. Любовта на семейство Браунинг, отдадеността на науката в синхрон с хуманизма като отношение на Артър Едингтън, силата на Рейчъл Карсън да не се отказва пред непреодолими трудности, волята на Емили Дикинсън да твори и изживява творбите си посвоему � животът на тези хора е поезия, те са звездите, които светят в тъмнината на невежеството. То също присъства на страниците на „Фигури�, с него се борят и често биват побеждавани великите умове. От обвинението във вещерство към майката на Кеплер, през пасивното наблюдение на корабокрушението на Маргарет Фулър, до унизителните обиди на лична основа към Рейчъл Карсън, невежеството е постоянен враг на прогреса, както омразата на любовта. Но съществуването им един без друг е немислимо. Все пак, как бихме могли да оценим звездите без мрака? Когато човек прочете „Фигури� (а аз вярвам, че всеки мислещ човек трябва да я прочете) започва да премисля вековни постулати и предразсъдъци, прави връзки, на които може би не е отделял внимание преди, намира нещо за себе си в историите на знаменателни личности. Но и осъзнава, че не всички сме точно „звезде� прах�, някои са просто черни дупки. ...more
Смях се с глас на тази книга. От една страна напомня филм на Тарантино - динамично действие, несекващи приключения и все по-невероятни екшън ситуации,Смях се с глас на тази книга. От една страна напомня филм на Тарантино - динамично действие, несекващи приключения и все по-невероятни екшън ситуации, в които Чекмо се забърква. Разказът се води в първо лице с ретроспекция от 10 години, за да се върне в изходната точка - преломен момент в живота на героя. Действието се развива в четири държави на два континента - от Ловеч в последните години на комунистическия режим до крайокеански град в Австралия в средата на 90-те. Българската действителност и манталитетът на младия Бай Ганьо на Прехода са навсякъде, пораждащи комични, дори сатирични моменти. Няма да си кривя душата, много ме изкефи тази книга. Не бях чела скоро нещо толкова забавно. Препоръчвам я на всеки....more
![Кукувича прежда [три книги]](https://i.gr-assets.com/images/S/compressed.photo.goodreads.com/books/1581785906l/51295789._SX50_.jpg)
Loading...
