За него никой не знае нищо. Той предпочита да остане такъв � невидим, незабележим, встрани от комплиментите и бурните реакции, на разстояние от суетатЗа него никой не знае нищо. Той предпочита да остане такъв � невидим, незабележим, встрани от комплиментите и бурните реакции, на разстояние от суетата, която е сграбчила ежедневието ни. Защото знае кое е по-важно за него � да бъде съпруг, баща, приятел. А поет в света на другите. А как бих искал всъщност да го видим повече хора, за да му се усмихнем, за да му благодарим. За да поздравим автора, а да не притесняваме човека. За да поговорим за езика на философията, която той смело демонстрира в книгата си „Три стръкчета нежност�. Притеглящо и запомнящо се заглавие, зад което като нанизи се движат думите, с които е разказал за младостта и нейните пориви, възходи и падения, чрез очите на големия човек. Същият, чиито очи гледат обаче назад и вадят спомените с болка и ги обличат в мъдрост и прозрение. И тъкмо заради това е невъзможно да бъде поставена пауза, да намерим мястото, където да отдъхнем и да помислим. Невъзможно е да отворим книгата и да спрем за малко, за да погледнем през прозореца, защото самата тя е прозорец � към онова, което всички сме имали, губили, постигали, онова, което е давало криле на всеки от нас, но и задавяло неведнъж. Любовта не е миг, любовта не е спомен за мига, тя съществува дори тогава, когато мислим, че я няма. Може да бъде разказана от всеки, но е важно кога. Александър Хикс говори за нея навреме. А кой е той? Така и не разбрах, но помня любовта в книгата му.
Тази книга представлява евфемизъм на феминизма. Метафорите всъщност са буквализъм. Обърквам се даже. Защо така, а не иначе? Защото ако беше иначе, нямТази книга представлява евфемизъм на феминизма. Метафорите всъщност са буквализъм. Обърквам се даже. Защо така, а не иначе? Защото ако беше иначе, нямаше да е #ПУЛС. Нямаше да е възможно да нагазя в чужди води и да съумея да изживея такъв ритъм, надвишаващ с не малко 120/80. На ръба на общоприетото и здравословното. Защото което е норма задушава. Нерядко е необходимо, дори задължително, да изляза отвъд претенциите си и да се поставя на мястото на отсрещните. А те не са претенции. Истини 100%. Колко пъти помислих за всички онези, които презрях по презумпция? Колко пъти изкарах „хастара� си навън, за да се разкрия? За да съм съпричастен? Както в нямото кино � единствено надписите ме ориентират правилно за действието. А то върви с пълна сила. Кадър. Стоп. Клапа. И ОТНОВО. Докато не стане реалност, докато вълната не близне ръба на скалата. Тук клапата се затваря само веднъж. Защото всичко е изпято накуп, изпито на екс, изживяно в единствен, съвършен миг. Сглобка има. Линия също. Начало и финал � категорично. История за високо и ниско, за близко и далечно, за тук и сега, там и тогава. КРЪГ. КРЪГОВРАТ. ЖИВОТ. ПУЛС. Такъв е ритъмът на живота в сърцебиенето на една жена. Никога правилно, често с аритмия. Една от многото. Отличаваща се обаче, от малкото, имаща очи за невидимото, чувстваща дребните камъчета под стъпалата си. Жената, която направлява смяната на прилива и отлива. Жената-море. Морето, което не е до колене, а морето, което удавя. Но тя винаги изплува на повърхността, за да напомни, че човекът е ПУЛС. Без който нищо не е приемливо. Нито живота, нито смъртта. Независимо, че първо са амплитудите, а после идва хоризонтът, но такъв, за който нямам и бегла представа. Но тя има. И ми го разказва. Жената-небе. Не синьото винаги, а облачното, плачещото, потъващото небе в морето. Жената-въздух издишва стихиите и ги противопоставя, среща ги в единственото, което има � себе си. Човекът е наистина такъв, когато посреща природата с обятия. Затова е ПУЛС и остава запомнен, дори и да е отвъд. Кадър. Стоп. Клапа. Поезия като в киното. Но не нямо и черно-бяло, а изпълнено с цвят. С музика, с море, небе и въздух. Няколко са застинали в стоп-кадър, за да възпитат всеки мой пропуск. Задържам дъха си и изживявам ред след ред живота, какъвто не познах в нито един буквар, учебник и христоматия. Не съм себе си, Rose Trayane съм. ___
Тази книга е кислород. Буквално! Дишането е не просто процес и функция на организма, а начин, чрез който се възприемат историите на Рада Асенова. ИстоТази книга е кислород. Буквално! Дишането е не просто процес и функция на организма, а начин, чрез който се възприемат историите на Рада Асенова. Истории са � действителни и биографични, но не разобличаващи личността или литературния образ, а огледални. Рикошет от точни и очаквани думи. „Репортажът� разкрива теми, в които всички ние се намираме, мислим за тях непрекъснато, стараем се да дадем своя принос в тях и в никакъв случай не сме безразлични, единствено леко уплашени. Авторката разговаря с читателя във всяко стихотворение, всяко следващо отваря нова врата, представляваща продължение на диалога ни в предходното, с условието, че можем да се върнем винаги и малко назад. Редовете не бива да се щурмуват, защото в тях лежат въпроси, чиито отговори ние ще дадем, преосмисляйки собствения си живот. В него е цветно, има огнище, пътища и завои, има зима, и птици, звезди, море, любов и молитви� Всичко, което се намира под едно небе е познато и близко, очакване, сбъдване, изживяване � то стои и наблюдава как се справяме и колко още можем. Защото оттам идваме и там се връщаме. Точно така. На седмото небе. Заслужен кръговрат и прегръдка от вселената. Рада Асенова вярва в това, аз също. И не сме сами....more
Малка книга с огромни думи в нея. Подстрекаващ подсмисъл, изключително точна и стройна линия в поредицата от избраните сонети. Фини образи, открояващиМалка книга с огромни думи в нея. Подстрекаващ подсмисъл, изключително точна и стройна линия в поредицата от избраните сонети. Фини образи, открояващи се в действителност, която на пръв поглед връща назад във времето, но при по-задълбочен прочит установява твърде много прилика със съвремието и изпълващите го събития. Многопластовият език, неизбежната красота на метафорите, вплитането на минало и настояще, майсторството на построените кули от думи са толкова увличащи, че �66 сонета� те превзема наведнъж. От самото начало до финала ѝ, присъствието на ярки и по-малко, но забележими, лица и фигури, които са носители на божественост и смъртен грях, предлагат необикновено пътуване. Търсенето, намирането, изживяването и загубата на любовта са предлог отново да помислим за нея, но и да установим къде живее тя. Къде е светът, в който тя е възможна? Някога, никога или точно сега?...more
Цвета Иванова е поет. Дори извън смисъла, който носи определението. Тя разказва за просторите в живота, за раждането на детето, за сънищата в детствот Цвета Иванова е поет. Дори извън смисъла, който носи определението. Тя разказва за просторите в живота, за раждането на детето, за сънищата в детството, за топлото в лятото, за светлината в природата, за всяка севда у всяко сърце. Нарича знанието сияние, рисува дома ни до най-незабележим детайл, така че отново да пожелаем да се завърнем в него, ако сме се отдалечили от глупост или заради странство, позволява на героите си да пускат своите закъснели хвърчила в небето, мълви с любов за силните любови и с болка за болките в тях � завършени и определящи всеки следващ ден; за свещеното, за черквата, за вярата в съществуването ни, за прераждането и вярата след смъртта. За завета. Признава за всички свои срещи с чудовища и определя себе си за такова: „А� съм кошмарът на вашето стъклено щастие.� Тя нищо не изопачава, никого не обвинява, не кълне, не хули, не обижда. Не в книгите, не в езика � от отражението в огледалото ни говори. Тя е нас и напомня защо сме се родили човеци. И че нищо човешко не ни е чуждо, не защото суетата ни привлича и суетата ни обезобразява. Защото ние сме суетата. Не философства с перифрази, а създава философия. И обича с всяка своя дума. ...more
Във втората поетична колекция, която Биляна Гецова предлага на своите читатели, а именно „Има� толкова недовършени сънища�, продължава снежната приказ Във втората поетична колекция, която Биляна Гецова предлага на своите читатели, а именно „Има� толкова недовършени сънища�, продължава снежната приказка, която по най-вълшебен в простотата си начин отстъпва място пред красотата и силата на останалите сезони.
Тя предлага билет за „навън�, където се разполага най-дългото утро, в което първите думи произнасят непозналите жаждата цветя, където слънчевите зайчета крият хладните спомени в полета си. Вдишвайки от сутринта с пълни гърди, се издига порасналото слънце и все повече във въздуха заухава на липа, светлосиньото небе намигва към всеки широко отворен прозорец, от който се разбягват тишините и мрачните одежди.
Къкрят чайниците и рисуват с пара между дърветата, бурканчето с мармалад е загубило капачката си, дъждът се придвижва плахо превит, всяко листенце е обърната лодка, а в локвите се отразява юни. Намаслени корички и черешови дни падат в обятията на ненаситния детски поглед, времето изчезва от циферблатите, всичко е зад пръски от вода, картина е дъгата, улиците са в музика.
А когато градушката прибере слънцето, птиците поемат маршрутите си и меланхолията оцапа първия лист от книгата, тогава любовта идва от топлото. За да стопли съня, за да не чака края, за да предложи вино и две чаши, за да остане и бурята вдъхновение. Тогава отново някой започва да рисува със сняг летния бяг, тогава звукът се превръща в алегро, в стакато, отново мирише на откъснати липови цветове, снегът рисува очи, после още едни, после добавя и малко момиче и топло става и в най-мразовитите дни. Така минават дванайсетте месеца, дано догодина позволите да добавим и куче.
Най-уханната книга, която ще стопли вашия февруари и ще ви позволи да добавите още мечти. В своите месеци. ...more
Спонтанна, непредвидима, изненадваща с всеки ред, с всеки обрат и финал в своите истории. Истории за хора, за техните съдби, решения, страсти и провал Спонтанна, непредвидима, изненадваща с всеки ред, с всеки обрат и финал в своите истории. Истории за хора, за техните съдби, решения, страсти и провали. Създава ги, възпитава ги, наказва ги, но и при най-лошото стечение на обстоятелствата, винаги дава шанс те да се изправят и да продължат по пътя си, но вече без помощ от някого. Толкова са реални, че наистина впечатлението е такова � героите не просто оживяват, а сякаш продължават в страниците на мислите ни, излизат от книгата и се превръщат в част от света на живите хора. Понякога по-живи и от нас самите. Уроците са дадени, дилемата потрепва на теглилката, авторът напуска повествованието и ние се превръщаме в онези, можещите, да вдъхнат сила и мотив за продължение на пътя, по който героите да не спират още дълго. Тази книга раздава задачи, с които можем да се справим с желание.
Такъв разказвач на истории е Десислава Грамадникова � събирач на думи, които не се загубват, а остават цели и плътни, носещи една реалност, която пребивава продължително в ума ни. Събирач на думите, които значат най-много. Зад които винаги има още поне една.
Всяко тяло приема преходността в живота си като време за нежност, затишие преди истинско обичане, многоточие от посадени страхове, болест в самотностт Всяко тяло приема преходността в живота си като време за нежност, затишие преди истинско обичане, многоточие от посадени страхове, болест в самотността. Пластовете на сърцето изоставят пулса в чуждите тела. Мимикрия в толкова много вода � слюнки, сълзи, локви, ромон, реки, вълни, море, дъжд� До едно небе. В синевата му само младостта е срещу годините и се стеле, подобно на прах, за да остане завинаги между ехото след „лек� нощ� и първия лъч под ресниците. „Душат� свиква по-бавно от тялото�, а любовта посреща всеки неин сезон. Не казва никога сбогом. Стои и чака оттатък. ...more
Loading...
