ŷ������

Има нещо очарователно в авторите от края на 19 в. - независимо дали са политолози, социолози, икономисти или просто писатели, англичани, германци или французи, те успяват с прости думи и без заобикалки да уловят онази тънка същност на обществото, която съвременните учени или потопяват дълбоко в излишно академичен стил или направо удавят в името на политическата коректност.

Като децата, които, опознавайки света, понякога правят изключително точни наблюдения и изводи, които смайват възрастните с яснотата и често грубата си истина, по детски невинно незатормозена от притеснения дали това знание е удобно, обидно, прилично и т.н.

Густав Льобон не е изключение - в епохата, в която не се е притеснявал да не обиди расовата, етническа, сексуална или национална идентичност на когото и да е и без капка пристеснение за мултикултурализъм, етническо многообразие и други подобни модерни кравешки изпражнения, той дава остра, точна и ясна оценка на явления в обществото, които тогава тепърва са надигали грозната си глава, а в момента са в пълен разцвет.

Психологията на тълпите далеч не се отнася само за физически събрани на площада тълпи - в епохата на телекомуникациите всяка група хора от бегемама до аудиторията на новините е своево рода тълпа. Прозренията на Льобон за надигащия се тогава социализъм, политиците, и демокрацията се оказват пророчески, ако човек има очи да направи паралела с днешното време.

Не специфично спомената в книгата, но очевидна за мен е и кръвната връзка между стадното поведение (тълпата) и всички леви идеологии. Интересни са и размишленията на автора относно малките групи (съдебни заседатели, комисия, парламент), които според него също се държат като вид тълпи, дори да са съставени от интелигентни индивиди.

Заслужава прочитане и е достъпна в Читанка: