ŷ������

„Войнат�� носеше травма. Някои хора я преживяваха. Други завинаги оставаха впримчени в нея. За мнозина това обстоятелство не беше тяхна вина. Нито някаква форма на болест или лудост. Беше всъщност следствието от една дълбоко морална лична неспособност да примирят противоречията в душата си.��


„Да�� на Хрътките�� е опустошително, но и великолепно книжно преживяване... Книгата представлява не само поредния отличен мащабен епос в Малазанския свят, но и изключително силен философски роман. Стивън Ериксън е споделил страшно задълбочени размисли, описвайки все по- жестоката и загадъчна война, както и вълнуващите съдби на незабравими сложни персонажи. Действието се пренася в град Даруджистан, където постепенно се очертават страховити и трагични сблъсъци... В тази част от поредицата Аномандър Рейк ми стана невероятно любим герой, не ми стигат думите да пиша за Сина на Тъмата!






„Никъд�� и навсякъде. При тези обстоятелства, Нимандър, първото води до второто, като посягането към врата, за която всички вярват, че е залостена, заключена здраво, но ето, отваря се широко само при допир. Никъде и навсякъде са състояния на ума.��


��...просто някаква имперска чистка, знаеш ли. Ново посолство имат в края на краищата. Може някой да е чул за малазански дезертьори, които въртят кръчма тук. Дезертирането се наказва със смърт, нали така?
�� Твърде голям риск, мила Мийзи �� отвърна Круппе, извади копринената си кърпа и попи потта по челото си. �� Малазанската империя, уви, си има своите убийци, от които двама са в наличност в ижеспоменатото посолство.��


„�� Склонна съм да призная �� поде Спайт, �� че ме обзема известна меланхолия, когато посещавам бликащи от енергия градове, какъвто е този Даруджистан. Дългият живот те учи колко ефимерен е един такъв пищен блясък.��


„Събирането със стари приятели притегляше Кътър като маяк �� онзи стар свят, в който той беше знаел своето място.��


„Важн�� ли са заплетените нишки на приятелството, тъй изпънати и възлести?
Важни ли са житейските тегла, щом грейне слънцето в небето и се размърдат чайките в залива, щом раците запълзят към по-дълбоки и тъмни води? Не всяка пътека е добре отъпкана, прескъпи приятели, не всяка пътека е с гладки павета и недвусмислени знаци.��


„�� Знаещ ли, че няма нито един бог или богиня в целия пантеон, който да претендира, че е патрон �� или матрона �� на бардовете? Все едно сме забравени, оставени сме да се оправяме сами. Това ме притесняваше някога, не знам защо, но вече виждам истинската чест, която представлява.��


„�� Няма да се бавя, господарю. Само да видя, със собствените си очи, нищо повече.
Погледът на Аномандър бе по-съсредоточен, кехлибареният блясък бе помръкнал до нещо като�� кал.
�� Боя се, че може да се разочароваш. Това е просто една дълбока река. Не можем да докоснем миналото, приятелю. �� Обърна се отново към паното. �� А ехото, което си въобразяваме, че чуваме �� то мами.��


„Ак�� Аномандър Рейк представляваше загадка, загърната в мрак, то Каладън Бруд беше загърнат в сърдечност. Пестелив с думите, той все пак съумяваше да накара буквално всеки да се почувства добре дошъл и желан всъщност. Или по-скоро съумяваше, когато тежестите на командването не бяха струпани на раменете му като проклета планина.��


„Беш�� започнала да разбира как се раждат жречествата. От нуждата от осветени ритуали, правила и възбрани, от моралния филтър, определен от възприети представи за справедливост. И все пак можеше също така да разбере колко дълбоко опасна може да се окаже една такава институция, като морални арбитри, като разпределители на тази справедливост. Лица на качулати лешояди, които пазят вратата на съда, избират кой да влезе вътре и кой �� не. Колко време оставаше, преди първата кесия сребърници да смени притежателя си? Колко време оставаше, преди първият престъпник да си плати входа към прегръдката на слепия безрезервен Избавител?��


„�� Все пак малазанците окупираха Седемте града��
�� Не, Сеймар Дев. Малазанците завладяха Седемте града. Това е друго. Келанвед разбираше поне това. Ако трябва да стиснеш здраво във вражеска територия, то хватката трябва да остане скрита �� на самия връх на местната власт. Тъй че не повече от шепа е под изричен контрол �� на всичко останало, търговци, пастири, селяни и занаятчии �� на всички �� трябва да се покажат по-добри условия, и то колкото се може по-бързо. „Завладява�� с грохота на вълна, управлявай с тих ромон.�� Думите на самия император.��


„Сцилара имаше достатъчно опит. Достатъчно често се бе изправяла пред собствената си тъга. Дори когато бе открила своето първо средство да се освободи от нея, в дъранга, знаеше, че такова избавление е просто бягство от чувства, които съществуват правомерно. Просто тогава не бе в състояние да прояви симпатия към тях, защото да го направи означаваше да се примири пред истинността им.
Тъгата бе съвсем уместно чувство. Също толкова на място, колкото и радостта, обичта, скръбта и страха. Всички състояния на битието.��


„Ендес�� Силан въздъхна, подпря се на тояжката си.
�� Камъкът, господарю, не може да понесе това бреме. �� „Н�� ти можеш, а това толкова малко го разбират, толкова малко го проумяват изобщо.��
�� Още само няколко мига �� промълви Аномандър Рейк.
�� Господарю, това не беше упрек.
Бегла усмивка.
�� Беше, стари приятелю, и то благоразумен. Камъкът знае тежестта си и границите, които тя може да понесе.��


„Д��, виж Дюйкър. Завърта разказа чудесно, онзи за Колтейн и Кучешката верига. Сърцераздирателно, но тия истории винаги са най-хубавите, защото карат човек да го чувства �� след като толкова много в живеенето означава да избягваш да чувстваш каквото и да било.��


„То�� разбира, че в душата има рани, които не бива да се докосват; но има и други, които се стоплят от нежния допир. Разбира, с други думи, необходимостта от трагичната тема. Душата, знае той, понякога не ще окаже съпротива на разказа, който пуска кръв.
Разтворете старите засъхнали рани. Те напомнят на човек какво е да скърбиш. Напомнят на човек какво е да си жив.��


„Спомн�� си нежните песни, които е пял тук, без съпровода на никакъв инструмент. Песни, извлечени от стотици култури от различни светове. Гласът му втъкава фрагментите за идването на Сянката, събрала току-що отминалия ден и нощта, жадна да дойде.��


„Богатствот�� не може да схване, че алчността, от която се бои, е негово собствено творение...��


��...Злото не е нищо повече от дума, обективизиране там, където не е нужно никакво обективизиране. „Нек�� оставим идеята за някаква външна сила като източник на невъобразима нечовечност �� тъжната истина е в нашата вътрешна склонност към безразличие, към съзнателния отказ на милост, към изключването на всичко, което е морално в нас.
Но ако всичко това е толкова страшно, то нека да го наречем зло. И да го боядисаме в огън и злъч.��


„Разбираш, нали, истината на шаблоните, как шаблонът намира истина в напрежението на съпоставките, в играта на значение, значещо играта, която е съвършеният шаблон на езика под маската на несъвършенство...��


„Лъжат�� за мъдрост най-добре се прикрива в монолог. Диалогът я издава. Повечето хора, претендиращи за мъдрост, не се замесват в диалог, за да не проличи нищожността на твърденията им и уязвимостта на убежденията им.��


„Преди да са изминали и петстотин крачки обаче Ралик Ном изведнъж спря и каза:
�� Сега трябва да ви оставя.
�� Круппе разбира.
А убиецът присви очи към ниския мъж със строгото лице.
�� Докъде ще стигне това, Круппе?
�� Бъдещето, приятелю, е вечно извърнало гръб, дори когато е с лице към нас.��


„Идв�� време, когато човек трябва да свие амбициите си, да ги съкрати не до това, което е възможно, а до това, което е управляемо.��


„Самоувереност, войнствена стойка, всички онези пози на благочестивост �� толкова детински изглеждаха сега, толкова жалки. „Може�� да приема най-чистата истина. Все пак никой нямаше да ме послуша. Колкото по-стар ставаш, толкова по-дебели са стените ти. Нищо чудно, че младите са станали толкова цинични. Нищо чудно.��


��...Сърцевината все още гори, гореща и чиста, и се сбира в себе си, подчинена на несломима воля. Той ще поеме раните на сърцето, защото Аномандър Рейк е мъж, който не вижда друг избор, който не приема друг избор.��


„�� Тогава се отдръпни �� заповяда Пътника.
�� Не мога.
�� Проклятие, Рейк, ти не си моят враг.
Синът на Тъмата кривна глава, получил сякаш похвала, неочакван дар.��


„Нико�� борба не е твърде непосилна, ничие превъзходство не е твърде непреодолимо, защото дори да се провалим, дори да паднем, ще знаем, че сме живели.��