ŷ������

Коломбър е рибата, от която всички моряци се боят и която по неведоми пътища избира своята жертва, преследвайки я до самия край. Акулата, видима само за човека, когото е избрала хищно да разкъса. Уплашен от това поверие, Стефано, героят на първия разказ, дал името на целия сборник, Коломбър, цял живот съзнателно избягва водата. След много години, вече остарял, решава сам да се предаде на страшното морско създание. И разбира, че преценката му е била грешна. Че онова, което е на повърхността - чифт алчни, плашещи очи например - невинаги е и онова, което се крие отвътре. Нищо че очите уж били огледало към душата.

Плъзгам се по повърхността на сборника на Дино Будзати, прелиствайки само открехващите го разкази. Коломбър, този елемент от пъзела на поредицата Кратки разкази завинаги на Жанет-45 e чувствително по-обемен в сравнение с останалите - 340 страници - но в самото начало не усещам онова, което си мисля, че ще усетя. Забавно ми е - Будзати умее да се шегува с човека така, както малко хора умеят: без да го обидят. С фина ирония.

(за творението на човека)
(Господ:) Не е точно красив […] но може би има някое полезно приложение?
Да, о, Господи […] изобретението ми е страхотно: човек. […] това ще е единственото създание в творението, надарено с разум, единственото, което ще съзнава твоето съществуване, единственото, което ще е способно да те обожава. В твоя чест ще издига грандиозни храмове и ще води кръвопролитни войни.
(Господ:) Интелектуалец значи?

И все пак очаквам нещо да ме хване за гърлото - а това не става съвсем в началото. И нетърпеливата 20-годишна Габриела губи интерес, идва друга книга и прочие. В крайна сметка Будзати се разхожда с мен почти един месец - чета го бавно, на малки глътки; така, както (може би) е редно да се чете един толкова приятен човек. Така, както (може би) е редно да се чете един такъв сборник. За да осмислиш всяка история в пълнота. Срещата ми с Дино е дълга - неприлично дълга даже, повече от един ден, повече от една нощ. Мога да я опиша така - среща с човек, когото в началото не харесвам много-много. Подхождам към него с обичайния си маниер - готова съм едва ли не да го отхвърля, преди да го опозная. Лошо, знам. Важното е, че не го сторих. Истината се криела дълбоко, не на повърхността (изненада, знам). Дино е чаровен и аз решавам да му се доверя. Тръгваме на нашата едномесечна разходка - в края ѝ ми се плаче. Не ми се тръгва. Не ми се прибира. Привързала съм се. Обикнала съм този сладкодумец. Този душевадец. Този човек, който е целият душа. Къде бяхме с Дино ли? Навсякъде - и в Ада, и в Рая, и на улицата, и вкъщи, и в ковчег, и в морето, и в градината, и в Париж, и на голф игрище. Ох��

Чарът на Дино Будзати се крие в неговото вечно младо сърце. В неговото постоянно учудване от света, но и в константното му заиграване с него. По детски недоверчив, Дино иска сам да пипне, сам да види - не се доверява току-така. Героите му винаги мислят, мислят, мислят; изследват света около себе си, хората; на моменти са даже мнителни. И все пак, под всички тези воали, присъщи за възрастните, които с нарастващия размер на годините стават все по-страхливи (от живота ли, от смъртта ли - не зная), се откриват техните големи, красиви сърца. Онези широко отворени, жертвоготовни - по детски, разбира се, че детето е най-голямото чудо - сърца.

Дино обича, както всеки иска да бъде обичан. Скромно, но искрено.

Мястото, където щях да се срещна с нея, беше толкова важно за мен, че в него се сливаха всички пътища, с които си бях имал вземане-даване през живота си, както и много други, които никога не бях чувал да се споменават.

Ти си лъчезарната невеста, която излиза от черквата, ти си царицата, която тържествува след победата, ти си божествената певица, вдигната на раменете на ликуващата тълпа, ти си най-богатата и пленителна жена на света, ти си голямата благословена любов, цветята, музиката, луната, горите и слънцето - всичко това наведнъж си ти […]

А обичта към младостта? Разказвачът прониква в младежката душа така, както никой преди него в читателската ми биография не е успявал. Макар да знае, че животът е лавина от страховити масивни и твърди неща, които с дивашки трясък се стоварваха и размазваха с тежестта си други неща, крехки и наболели, писателят вдъхва надежда.

двайсетгодишен хлапак […] в главата - бъркотия от идеи за изкуството, куп притеснения, бунтовни пориви, желания, тъги, копнежи. Щастлив ли беше? Нищо подобно. Ала дълбоко в себе си усещаше нещо прекрасно, което не смогваше да определи, нещо като спомен и в същото време предчувствие. И то го зовеше като запалена светлинка на далечния хоризонт - там някъде се намираха щастието, душевният мир, сбъдването на любовта. Този зов беше самият живот и си заслужаваше да потегли на път към него.

Дино Будзати е нетипичен разказвач; не се взима прекалено сериозно. Не се опитва да бъде някой друг - за един човек на изкуството е тежка задача да се преструва на друг, дори когато за преструвката се изисква по-лошо качество. В този смисъл няма амбиции да влезе в ролята на читателя, да му досажда с разяснения. За мен това е фундаментално. Скоро завърших Непосилната лекота на битието на Кундера и усещането, че някой ме назидава и ми казва кое как (и то в книга, където, бога ми, авторът трябва да има повече вяра в интелигентността и способността на читателя да вниква в психологията на героите) ми дотегнаха. В същото време Д.Б. изследва човешката душа съвсем ненатрапчиво - но пък колко акуратно само.

Тичаха, тракаха, пишеха, телефонираха, спореха, режеха, гълтаха, отваряха, гледаха, целуваха, блъскаха, мислеха, стискаха, изобретяваха, пробиваха, чистеха, клепаха - виждах гънките на ръкавите, бримките на чорапите, превиването на гърбовете, бръчките около очите . очите виждах, с онази светлина в тях, дето се състои от необходимост, копнеж, страдание, нетърпение, алчност, корист и страх.

Италианецът Будзати е революционен типаж. Той е разказвач-играч. Слагам тире, защото двете съставки са равни. Понякога не мога да реша коя надделява. Дино е себе си, героя си, страничен наблюдател, шепне в ухото на читателя, после си играе на криеница с него, оставя го съвсем сам, казва му довиждане, здравей, търси го, намира го. Държи ръката му, душата му. Обича го. По свой си начин. По детски някак. Некоординирано, неструктурирано - ала истински, усеща се.

Коломбър действа на принципа за всяка болка има и билка. Сборник-мехлем. На финала чувам думите, изречени от италианеца с душа на Питър Пан, който ми отнема болката и дава най-жадуваното, най-божественото нещо - дори за онези, които не вярват в Бог. Защото Дино разбира човека - каква побъркана идея, какъв опасен каприз, разбира онова, което седи върху сърцето му и не му позволява да бъде. Защото самият той се пита - дали адът не е изцяло тук […] и доколко е възможно той да не е само наказание и възмездие, а просто нашата мистериозна съдба. Дино Будзати знае. И затова ни прощава.

Ego te absolvo.