ŷ������

Дали заради особената ми връзка с Родопа, дали заради болезнената тематика, това ми е трети прочит на романа (винаги на нейна територия), а вероятно няма да бъде бъде и последен. Цялото ми детство е минало из тези гори, които всеки път откривам отново между редовете. Както казва авторът - Родопа се вижда само със сърцето, но трябва да имаш сърце на орел. И наред с "магичните" картини, сякаш изживявам и трагичните такива.
Антон Дончев е един от ненадминатите ни словесни художници, извайващи до съвършенство и жертвените, и насилническите образи. Плътни, наситени и живи, дори в смъртта си.
Не мога да се примиря с коментарите, че книгата е поръчкова и комунистическа. Тя е преди всичко българска. За едно от най-българските времена, макар да звучи патетично.
И когато съм в някое родопско село и сутрин ме буди местният имам от минарето, вместо звън на камбани или мелодия от гайда, сякаш наново се пренасям в романа, а кървавите и натурални картини ми минават като филмова лента през ума. И книгата като планината не може да бъде видяна, а трябва да бъде изстрадана.