ŷ������

Bulgarian review below/Ревюто на български е по-долу
“If he be Mr. Hyde��, he had thought, “I shall be Mr. Seek��.
If “Jekyll and Hyde�� was a painting, it would’ve been Edvard Munch’s “The Scream��. If it was a mental illness, it would’ve been dissociative identity disorder, not schizophrenia, as is the popular guess if there’s more than one of you inside your head. I would say that the story can also be likened to a long dark tea-time of the soul, because it would take you just that much to read it. Beware however, for you will ponder it for a long time afterwards and it’ll make your flesh creep.

I suppose it can be argued that in each of us there’s something we cannot fully explain. It happens to be seen “in a bad light��, we “jump out of our skin�� or we “are out of our senses��. Thinking about it, we have a slight obsession for others to perceive us in our good half, or third, or however many sides we imagine that we have. This is probably also related to the prehistoric fear of banishment from the community, which meant certain death due to the lack of mammoth meat for dinner, or the roar of a predatory saber-toothed cat instead of “good morning��. The strain to appear more normal than we actually are is one of the curses of mankind. Sometimes the exertion of this exhausts us completely, and we even begin to wonder if there is such a thing as “normality��. The answer, of course, is always “no��.

In his Gothic novel, Robert Louis Stevenson carries to excess the good Dr. Jekyll’s struggle with his inner demons, and thus the blood-chilling Hyde appears. What better metaphor for the guileful human nature than being both the protagonist and the antagonist of one’s own life. One would have thought that if you cut off the sprout of evil in yourself and throw it away like a weed, it would be some sort of an ending. However, weeds have the annoying propensity to grow under all types of unfavorable conditions, unlike goodness, which, alas, requires quite special care and everlasting nourishment. Mr. Hyde, uprooted and then sprouting, left alone to his own devilish devices, slowly begins to choke his creator. The natural course of everything is towards chaos. Many efforts are needed to harness the chaos in one’s soul. Denial though only aggravates the situation.

Mr. Hyde is an allegory of the evil which smoulders in each of us. The scientific exorcism practiced by Jekyll eloquently shows the catastrophic consequences when one isn’t reconciled with all pieces of their own nature and is trying to be something they are not. It also shows that if you try to trick the much needed equilibrium in nature, nothing good is in store for you. I don’t entirely agree with Sartre, who thinks “hell is other people��. Hell is always in our own consciousness. And everything that it shows us is just an illusion.
~~~~~~~~~~~~

“If he be Mr. Hyde��, he had thought, “I shall be Mr. Seek��,
Ако „Джеки�� и Хайд�� беше картина, щеше да е „Викът�� на Едвард Мунк. Ако беше заболяване, щеше да е дисоциативно разстройство на личността, не шизофрения, както е популярно да се смята, ако сте повече от един там някъде вътре. Бих казала, че историята може да се оприличи и на дълъг, мрачен следобеден чай на душата, защото толкова би ви отнело да я прочетете. Колко време след това ще си мислите за нея и ще настръхвате, е съвсем друг въпрос.

Предполагам може да се поспори, че във всеки от нас пребивава по нещо, което не можем напълно да обясним. Случва се да ни видят „�� лоша светлина��, „излизам�� извън кожата си�� или „н�� сме на себе си��. Като се замисля, имаме лека обсебеност другите да ни възприемат откъм добрата ни половина, третина или колкото там страни си въобразява всеки, че има. Вероятно това е свързано с праисторическия страх от отлъчване от общността, който означавал сигурна смърт поради липса на мамутско месо за вечеря или рев на кръвожаден саблезъб вместо „добро утро��. Напрежението да се покажем по-нормални, отколкото всъщност сме, е едно от проклятията на човечеството. Понякога усилието от това ни изцежда напълно и като цяло започваме да се питаме има ли такова нещо като „нормалност��. Отговорът, разбира се, винаги е „не��.

В своята готическа новела Робърт Луис Стивънсън довежда до крайност схватката на добрия доктор Джекил с вътрешните му бесове и така се появява смразяващият кръвта Хайд. Каква по-добра метафора на лукавата човешка природа от това да си едновременно протагонистът и антагонистът на собствения си живот. Човек би помислил, че ако откъснеш издънката на злото у себе си и я захвърлиш като плевел, това ще е нещо като край. Плевелите обаче имат досадното свойство да растат при всякакви неблагоприятни условия, за разлика от доброто, на което, уви, му трябват доста специални грижи и непрекъснато подхранване. Господин Хайд, изтръгнат и после покълнал, оставен сам на себе си и собствените си дяволски развлечения, бавно започва да задушава създателя си. Естественият ход на всичко е към хаос. Много усилия трябват, за да се овладее хаосът в нечия душа. Отричането обаче само влошава положението.

Господин Хайд е алегория на злото, което тлее по малко във всеки. Научният екзорсизъм, който практикува Джекил, красноречиво показва катастрофалните последици, когато някой не се е помирил с всички части на собствената си същност и се опитва да бъде нещо, което не е. Показва също и че ако се опитате да изиграете равновесието, което е необходимо в природата, не ви чака нищо добро. Не съм напълно съгласна със Сартр, който смята, че „адъ�� �� това са другите��. Адът винаги е в собственото ни съзнание. А всичко, което то ни показва, е просто илюзия.