ŷ������

„Животъ�� се превръща в спомен на онази граница, където се събират времената: без закъснение и без прекъсване. И ако човек е зачеркнат от настоящето - когато настоящето стане минало, то няма да запази спомен за него.��

За „Предел на забравата на Сергей Лебедев има много хубави отзиви и аз едва ли ще добавя нещо ново. За лагерите, войните и античовечизма има много написани книги, но тази е написана от друг ъгъл. Гледната точка е друга. Лебедев, търсейки миналото, обикаля сталинските лагери и всички намерени неми свидетели от миналото (мини, насипи, ровове, кариери, кости и други) му „говорят�� за случилото се по онова време и чрез тях ни представя съветската епоха с нейните инфраструктурни, политически и икономически недомислия, както и друг прочит за лагерите ГУЛАГ.

Надеждата на участниците в престъпленията срещу човечеството през сталинската епоха, всичко да бъде забравено от тях самите и от поколенията, няма как да се случи, защото и немите свидетели на историята говорят за нея.

Лебедев прониква в душата на героите с цел разкриване на останките от една отминала епоха. Езикът се лее красиво из дебрите на географията, историята и природата с много емоционален душевен заряд. Тук-таме авторът вмъква и мотиви от митологията. Изключителен психологически портрет и анализ на описваната епоха и нейните герои. Особено вълнуващо е описанието на психическото състояние на един от главните герои в романа.

Напират скритите у него с години чувства на срам от миналото му, страх и срам да не би някой да го разкрие, как го измъчва съвестта и се опитва да бъде нормален в сегашния си живот сред заобикалящите го близки и познати. И колкото повече той „искаш�� да ги прогони от себе си, толкова повече те се плодяха вътре в него; така възниква адът приживе, от който изход няма��. Също така чувствата предадени при едно преливане на кръв след претърпян инцидент са представени по неповторим начин. Сякаш авторът е проникнал в душата на героя чрез кръвта му и е открил неговите дълбоки тайни. Остава зашеметен от видяното и сякаш кръвта се смразява и той остава там, докато не разбере всичко докрай. Потапяш се и в красотите на природните пейзажи, описани майсторски от автора.

„Лятот�� изтича по нанадолнището, ранният мрак се закрепва, сутрините застудяват и вятърът запраща лекокрилите водно кончета във водата, сякаш замита сметта между черчеветата на прозореца - люспици крилца; липанът - рибата на смъртта, речният ловец - поглъща мухи, комари, водни кончета, та не след дълго да изчезне надолу по течението, да се забие в дънните ями, да замре в дълбок сън до пролетта; пляскат криле и във водата просветват телата на риби с цветовете на дъгата.��

Покрай едно трудно раждане на дете, в семейството на бебето, се вклинява нов член - вторият му дядо, представляващ „скулптурен отпечатък на гордостта си��. Иначе съсед по вила. Детето расте пред неговата тъмна фигура. Ножица, молив и пергел стават символ на властта на втория дядо над детето. Дядото „б�� живял затворено с десетилетия, загърбвайки миналото, и за първи път беше рискувал да се сближи с непознати хора, за да може с техните очи и чувства да повярва колко добре е скрито всичко, което трябва да бъде скатано��. Колко ли тъмни субекти са живели около нас, за които нищо не сме знаели?
Интуицията и възприятията на децата са непринудени, усещат хората около себе си по-добре, поради чистотата все още на техните сърца. Така порасналото вече дете от романа, усеща скритите тъмни петна от ранната биография на втория му дядо и тръгва по следите на миналото му.

От местата, където са работели лагерниците, героят вижда безсмислеността на този кипящ труд и си представя как са се „въртели колелата на лебедките, как са работели ковачници с водни чукове, и всички тези макари, ролки, въжета, зъбци, валове, оси се бяха сглобили в механизъм, пускащ по вятъра, прахосващ истинското човешко усилие - усилието на труда, мисълта, на самото намерение да бъдеш. То би могло да се окаже съзидателно�� да стане значимо в исторически план - но е било�� приложено за цел, отчуждено от човешкия живот и с това убито��. Впечатляващ разказ! Ако и другите книги на Лебедев са от този калибър, то той е вече класик.

„Достатъчн�� е да има един знак, един белег, за да не изчезне нещо. Необходим е само един човек, който да поеме работата на паметта; да помниш - това значи да си във връзка със реалността, дори още повече - ти самият да бъдеш тази връзка; не ние сме онези, които удържаме в спомените си реалността на миналото време, а самото минало, някога сблъскало се, наложило се върху живота, говори с паметта на човека и тази реч е също толкова ясна, колкото самият човек не е лъжлив не в смисъла на намерението да следва истината, а в смисъла на абсолютното позволение да говори като себе си.��

„Мног�� от онова, което са извършили Вторият дядо и подобните му, е било именно престъпление срещу реалността. А реалността винаги отмъщава на онези, които я орязват, опростяват, отричат целостта на нейното многообразие; отмъщава - защото не притежава воля и намерение, които да са различни в различните случаи - също толкова неизменно, колкото са неизменни законите на природата; просто не винаги сме способни да разпознаем някое събитие не като случайно, а като закономерно. Очакваме явно възмездие за престъпилите законите на живота, но така е устроено само човешкото правосъдие, а наказанието на самия живот съвсем не винаги се възприема като възмездие. Животът не налага друго наказание освен лишаване от човечност, макар в нашето разбиране това да не е наказание. Трябва да гледаме отвъд събитието - какво то прави с човешкото в човека? Да гледаме отвъд него - едва тогава ще разберем, че мнозина, които в нашите очи изглеждат безнаказани престъпници, вече са осъдени; присъдата е изпълнена приживе и човекът вече е мъртъв. Тази присъда няма много общо с юридическата справедливост, която се изразява осезаемо, видимо - в ответния ущърб, и затова сърцето, очакващо ясно и непосредствено възмездие, не е способно да прочете буквата на подобна присъда и да постигне нейния дух.��