ŷ������

„Ак�� тази история, историята на Троя, има някакво значение или съдържа поука, това е старият, простичък урок, че всяко действие има своите последици.��

Войната, в която е невъзможно да се избере страна.

Поне аз се опитах и не успях. Може би защото става дума за чист, приключенски героизъм, а не за идеология. Достойнството, с което се отбраняват троянците и смелостта на гърците, добрият цар Приам, суетният Парис, блестящият Хектор, хитроумният Одисей, импулсивният Агамемнон, непобедимият Аякс Теламонов; а от друга страна недостойните и безчестни прояви и от двата лагера �� как да избереш страна?

След „Митове�� и „Герои�� (много подходящи и за слушане, впрочем) Стивън Фрай е отново в стихията си - в „Троя�� емоционалното напрежение не спада, а лабиринтът от родови връзки и паралелни хронологии е изчистен от уверената и ясна мисъл на автор, който се чувства в напълно свои води в материята. Затова и събитията в „Троя��, въпреки стотиците имена, се възприемат и осмислят без затруднения, а прозаичната форма не отнема от магията й. Единственото отстъпление е, разбира се, в описанието на щита, който Хефес изковава за Ахил �� стихотворната форма си остава ненадминато добра.

Не можем да четем миналото, дори това, обвито в митология, без естествения стремеж към съпоставки с по-близки събития. Девет годишната обсада на града много напомня окопната война от 1914 г.-1918 г., а превземането на Троя на десетата година е сравнено от Стивън Фрай с британските зверства при потушаване на бунтовете в Индия, съветските жестокостите при падането на Берлин, американските изстъпления във Виетнам. Други епизоди, особено тези, в които се намесват олимпийските богове, парадоксално са по-близки до човешкото ежедневие, каквото го познаваме и днес. Всичко това гарантира една абсолютна възприемчивост към разказаното в „Троя��, доверие и емпатия дори спрямо най-фантастичните моменти. От Бронзовата епоха, когато се приема, че са се случили събитията, до днешния ден матрицата на човешката природа е неизменна, а чудесата и магиите в повествованието подсилват, а не противоречат на това усещане.

Голямото изкуство също се вдъхновява от Троя (може би с изключение на киното, където нещата граничат с бутафория или гол екшън) �� картините и скулпторите, изобразяващи как Парис отвлича Елена, как Тетида донася новите доспехи на Ахил, пак Ахил, който влачи тялото на Хектор за колесницата си, а Лаокон и синовете му са нападнати от морските змии �� тези сцени са се запечатали у нас в най-несъзнателния пласт на общата ни култура.

„Колк�� странен е този копнеж за слава у нас, смъртните. Може би това е единственият начин хората да се чувстват равни на боговете.��