ŷ������

Досега не се бях срещала с Георги Господинов извън поезията му. Реших да се срещна именно с „Времеубежище�� след попадането му в дългия списък за Международния Букър, защото сметнах, че е важно да съм я чела, независимо дали ще ми хареса, или не.

Преживяното с тази книга ще е безобразно трудно за описване. Не знам как и от къде да започна. Може би трябва да започна така...

На 14 май миналата година си отиде моята баба. Жената, която даде смисъл не само на голяма част от детството ми, но и на живота ми след това. Човекът, който четеше като звяр, готвеше по-вкусно от най-престижните готвачи и веднъж даже изтъргува няколко стари килима за... дини.

Баба е имала пъстър живот, изпълнен с шарени случки и събития, някои хубави, а други тежки и трудни. Многократно ми е разказвала какви ли не истории от детството и младините си, които са ми били толкова интересни, че редовно си казвах как трябва да хвана да ги запиша, преди тя да е започнала да ги забравя.

Има едно чудовище, което очаква всеки. Смъртта, ще кажете. Да, да, да, да. Смъртта му е сестра. Но старостта е чудовището. Това е истинска и обречена битка. Без блясък, без фойерверки.

За съжаление баба ги забрави. В началото от ума ѝ изчезнаха дребни неща. По-късно по-значими. Тръгнаха си имена, хора, лица. Накрая си тръгнахме и ние. А на финала и тя самата.

Паметта, която ни напуска, ни оставя да си поиграем за последно във вечните поля на детството.

Защо пиша това ли? Защото така го усещам. Защото голяма част от думите на Георги Господинов намериха дупката, която остана в сърцето ми миналата година, и я разчовъркаха силно и дълбоко. И защото искам да ви напомня да кажете на близките си, че ги обичате. Да прекарате време с тях. Докато още имате време заедно.

Не е ли странно? Винаги умират другите, а ние самите �� никога.

Не съм литературен критик, но съм емоционален. И като такъв давам най-високата оценка на тази книга. Защото в себе си побра половината ми свят. Защото ме караше да рева като малко дете (което правя и сега, докато пиша тези думи). И защото искам да вляза в стаята на 90-те, в която ме чака баба.