ŷ������

Човекът и неговото скитане по друмищата на живота. Човекът, който плува в океана на собствената си вселена и може никога да не достигне бряг. Онзи човек, който сам не знае какво е скрито в душата му.

Разбира се, че Достоевски е всемир. В „Братя Карамазови�� той не е намерил сили да пише за нещо по-малко от целия живот. В „Братя Карамазови�� тема няма. Нито сюжетна линия. Нито праволинейност, нито чиста фабула. Там има живец. Има вплитане, вкопчване, схватка на съдби, отзвук, рикоширане на думи и действия. В „Братя Карамазови�� има грозота, толкова много грозота. Но има и мигновено разпознаване на красивото, което те прави нещо повече от теб самия, нещо повече от човек (лирично отклонение: този мотив ме подсеща за шведския филм “Till det som är vackert��, незнайно защо преведен като „Обичана��). Роман, в който персонажите са птици, а битието им е клетка с невидими решетки и те се блъскат обезумели в незримите си чисто човешки ограничения, блъскат се до отмала и до кръв.
„Защот�� тайната на човешкото битие не е само да се живее, а за какво да се живее. Без да си представя ясно за какво живее, човек няма да се съгласи да живее и по-скоро ще се самоизтреби, отколкото да остане на земята, ако ще наоколо му да е само хлябове.��

В романа житейските позиции на братята Карамазови постепенно се раздиплят и всяка поглъща в собствения си въртоп. Отдаденият на бога Алексей, самият той подобен на ангел, в хармония със себе си и със света, безусловно следващ своя наставник. Безбожникът Иван, чието присъствие в целия роман е спорадично, но изключително силно. В „Бунтът�� Иван задава безмилостен ритъм с монолога си за съмнението в бог, за теодицеята и почти скверните описания на нещастията по света. Същата нощ, след прочита на тази глава, ми остана като прогорено зад очите „ка�� селякът шиба коня с камшик по очите, „п�� кротките очи�� и детето, което „с�� удря с мъничкото си юмруче по измъчените гърдички и плаче с кървавите си незлобливи, кротки сълзици пред „боженцето��, да го защити��. Възглавницата ми е виждала и по-сухи и не толкова солени нощи. Впрочем ненапразно казвам, че Иван е безбожник, а не атеист, тъй като все още помня едно изказване на някогашната ми учителка по философия �� че чисти „атеисти�� няма, има просто теисти, защото хората все в нещо вярват. Било то в някакъв бог, в прогреса или дори единствено в самите себе си.

И третият брат, грешникът Дмитрий. Дмитрий не е нито боголюбив, нито ревностен отрицател. Той е най-ясният изразител на онези „карамазовски страсти��, които погубват. Той е събирателен образ на човека �� без да е фанатик, има пламенни залитания към вяра и надежда, но има и моменти, в които екзистенциалните въпроси го вълнуват по-малко от една дума на любимата жена. Персонажът на Митя дава възможност за разгръщането на двата ярки и противопоставени женски образа �� на жената изкусителка и строгата съдница. Въпреки че характерите на Аграфена и Катерина са привидно диаметрално срещуположни, Достоевски и тях е опръскал с мастилени капки дуализъм, защото само такива или онакива хора няма. Неми изрезки от чернобяла лента сме ние и през целия си живот опитваме да багрим душите си по някакъв свой вкус. За мен Дмитрий беше истинският протагонист в романа. Макар в началото да се твърди, че става въпрос за животоописание на пътя на Альоша, най-пълнокръвен и истински беше именно Митенка �� с възторзите и паденията, с раздвоената си любов, с ненавистта към родителя, белязала живота му.

В „Братя Карамазови�� освен големите мотиви за религията, невъзможната любов и престъплението (от любов) има още няколко микрокосмоса, чрез които успяваме да надзърнем в душите на персонажите. Живачно красиви и неуловими, непрестанно изменящи се. Като човеците. Като живота.