ŷ������

“Онова, което животът е направил от тебе, същото ли е, което ти си направил от живота си?”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Докато четеш умна книга, и тя те прочита безмилостно.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Понякога шепотът е по-силен от вик.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Споходи ли ни любовта, всички до един ставаме поети. Когато ни напусне - също.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Не мога да говоря публично така, както пиша насаме. Мислите ми сякаш не се раждат в собствения ми мозък, а излизат наготово от белотата на празния лист. От вътрешността му. Може би трябва да пробвам: когато говоря пред много хора, да държа в ръцете си празен бял лист �� вместо тренажор за концентрация. И с въображаемия извънреален свят на пишещия се случва буквално същото: първичният атом, свит в неписането като незначителна точица, внезапно се взривява, разширява време-пространството ти до невнятното усещане за безкрайност, от което кожата ти настръхва и устните ти пресъхват, а в пулса си усещаш неистовите турбуленции на сърцето�� и вече нищо не може да се направи �� просто грабваш писалката и със скоростта на светлината се опитваш да разкажеш вселената, която е избухнала в тебе.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Един-единствен път насред голяма зелена поляна �� бях малко по-висока от тревата �� пред очите ми внезапно се разтвори пъпката на мак, превърна се в алено атлазено чудо. Цветето не се уплаши от присъствието ми, сигурно ме бе възприело като естествена част от невинността на окъпаното в роса ранно утро.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Може би пясъчният часовник е най-добрата мерилка за вечност, не за време. Стига да има кой да я обръща непрекъснато.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Ами ако някой някъде е изрекъл същите думи? Ако му е минала през главата мисъл като моята и сега просто записвам ехото й? Има ли смисъл наистина човек да пише с чувството на първооткривател под слънцето, когато под това слънце няма нищо ново? Смисълът на писането е да разберем колко сме различни - или колко сме еднакви?”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Когато през детството си живеех в Бродилово, то бе гъсто населено и оживено. Къща до къща, къща срещу къща �� имах чувството, че нощем чувам дишането на спящите хора отсреща. Не се страхувах вечер да се прибирам отнякъде си съвсем сама, нито да остана вкъщи задълго без другите: само на нашата уличка тогава живееха поне стотина души и присъствието им в живота ми беше осезаемо зиме и лете, денем и нощем: отворени прозорци, грейнали стаи, разговори на висок глас, смях, късни гласове в мрака, далечно радио...”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Обичам да пътувам с влак. Прилича на пътуващо село: пътниците разговарят, спорят, похапват, слушат музика, решават судоку, бистрят политиката, сближават се или пътуват в пълно мълчание ... Единствено когато някой недоспал пътник задреме, става неловко. Това е най-интимният момент, ако може така да се каже - за съжаление, няма как да бъде избегнат. При всяко пътуване, във всеки влак неизменна е гледката на човек, който отпуснал глава на гърдите си или обтегнал я назад на облегалката, героично се бори с представата за самия себе си, заспал на публично място. А тя, най-меко казано, е смущаващо откровена: отворена уста, слюнка в едното ъгълче, оголени зъби ... бори се човекът, стряска се в полудрямката, опитва да се разсъни ... но няма спасение. И се предава, и оставя на показ своята безпомощност, потънал в прегръдките на Хипнос.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Тъкмо на попрището жизнено в средата бях започнала да си представям как поставям в двете блюда на везната живяното и предстоящото и виждам как миналото я накланя до земята. Тежи не самото време, а онова, с което сме го
н а п ъ л н и л и, живеейки. Затова на някого животът започва да му тежи още в младостта.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Краят на лятото. Странджа. Небето е обсипано с диаманти, по-истински са само истинските. И въздухът е пресен, и тишината е лековита. Не е идилия, човешко е. Някакъв простичък рай, който те приема с всичките ти падания-ставания по света и с всичките ти неизброими грехове. Най-търпеливото място. Онова, което сме поискали да изгубим. И което, ако поискаме, можем да намерим.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Т о г а в а всеки божи ден ме изпълваше нещо могъщо, тревожно и неудържимо щастливо, под ребрата ми винаги трептеше като сладостна топка едно почти непоносимо вълнение. То ме издуваше, повдигаше ме на педя от земята. Сега знам: било е любов, любовта изобщо, любов свръх силите ми. Вероятно детството е времето, когато все още сме абсолютно синхронична, хармонична, безмерна �� макар и несъзнавана �� част от Бога.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“...жената е възприела като по-висока мисия, вменена й от природата, в този живот да създава живот, да го отглежда и опазва. Да, в сравнителен план по-малко са жените творци в историята на изкуствата �� но по-малко са и жените войници в историята.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Писането е преди всичко акт на съпротива �� опитва се да не ни позволи да забравим колко сме свободни. Колко всъщност сме свободни по рождение. В този смисъл то наистина е опит за съпротива �� срещу личните ни не-свободи.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Аз наистина зная, че нищо не зная �� и това ми носи в голяма степен удовлетворение. В смисъл че съм наясно поне по този въпрос. Вместо да ги зная, нещата ги чувствам. В редки случаи, когато съм изпаднала в почти трансовото състояние да пиша �� усещам писането да приижда от всички посоки едновременно като знание на чувствата.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Времето �� отдалечаване и приближаване в една и съща част от секундата.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“... чистотата, която трепти в тебе като слънчев лъч върху прясно измит дървен под на празна стая.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Мама по-често е на легло. Баща ми готви, пере на ръка бельото ѝ �� докато в същото време нещо ѝ подвиква. Помня го под цъфналата слива, на чешмата. В легена е набухнала пяна, той несръчно мачка вътре нежната дрешка, хвърчат парцали сапунка. Вдига дрехата към слънцето да провери дали е достатъчно добре изпрана, от нея тече вода по лицето му, той мърмори, но някак усмихнато, над него небето е синьо като очите на мама, а от сливата капе снежнобял цвят и лети във въздуха��
Подвиквам му от терасата: нека се посъберат дрехи, ще включим пералнята. Той не ме и поглежда: тези мога и на ръка...”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Бих искала човешкият ми живот да е достатъчен да мога да срещна всички хора по света - до един. Да се запозная с всекиго от тях, да си кажем поне по дума или да помълчим, да се споделим, да се запомним, да се помним - иначе защо живеем едновременно. Не е сантиментална филантропия, осъзнаване на самотата без предел е.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Има по-незначителни хора от клошарите, къде по-незначителни. Обикновено ходят гордо изпъчени.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Видимото и невидимото... Еднакво са устроени очите ни, а което вижда един, друг даже не подозира, че съществува.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Щом въображението ми може да обхожда мегапространства, значи, аз наистина ги обхождам. Въображението ми е Мен.
Даже не си даваме сметка за собствените си размери.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Да, в този смисъл не мисля, че съм професионален писател. Дори не се изживявам като писател. Изживявам се... като откривател на думи в трансово състояние.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ

“Тази нощ сънувах Годо. Изобщо не лъжа. И понеже, както знаем, той не пристига �� по-точно е да се каже, че сънувах как очаквам Годо. Разминавам се с разни хора, ходя по разни улици и се оглеждам, обръщам се назад, а онзи не идва и не идва.
Не знам нито кой е, нито какъв е, само вървя насам-натам с усещането, че развивам сюжет. Ама работа! Дали пък неусетно литературата не ни е обсебила също толкова, колкото действителният живот, та иреалното, което ни изпълва нощем, успява да създаде сюжетни�� състояния.”
― Керана Ангелова, Един след полунощ