ŷ������

“My china boy seemed to embody the way no story reaches us without having its heels chipped off or its face scratched away. And how lacunae and gaps are the constant companions of survival, its hidden engine, fueling its acceleration. How only trauma makes individuals �� singly and unambiguously us �� from the mass product. And yes, finally, the way in which I am the little boy, the product of mass manufacturing and also of the collective catastrophe of the last century, the survivor and unwitting beneficiary, here by some miracle.”
― Maria Stepanova, In Memory of Memory

“To start writing was to cease to be a curious listener, an addressee, and to become instead the horizon point of the family line, the destination for the many-eyed, many-decked ship of family history. I would become a stranger, a teller of tales, a selector and a sifter, the one who decides what part of the huge volume of the unsaid must fit in the spotlight's circle, and what part will remain outside it in the darkness.”
― Maria Stepanova, In Memory of Memory

“Break open a notebook at any point and be reminded of your own reality, because a notebook is a series of proofs that life has continuity and history, and (this is most important) that any point in your own past is still within your reach.”
― Maria Stepanova, In Memory of Memory

“The impossibility of exact knowledge is in the physical disintegration which protects the past from our trespasses; it forms a hygiene barrier against mixing with us, the present. For us, this impossibility is an advantage. The owners have left the house, they’ve gone away, and there is no one to see how we are dividing up all their many goods. For the full enjoyment of those olden days we need those who once peopled them to die - then we can begin the yearning process, trying out the role of rightful heirs. The heaped mass of witness accounts only teases us in our hunger: rifle through the bank of pictures, enlarge them, bring them up close to your eyes, spend a lifetime gazing at a single iconic image. It’s all pointless: scoop it all out, to the very bottom of the cup, it’s thin walls, you can walk into the house of the past, but you can’t penetrate it, nor will it enter you, like a chill slick of a ghost that appears out of nowhere in the warm twilight of a July evening.”
― Maria Stepanova, In Memory of Memory

“От сто години вече се говори, че знак или проблем на нашето ново време е свръхпроизводството на визуален материал, замяната на тежките, натоварени със смисъл каруци на описанието с леките шейнички на изображението. Вярно, така си е, и въпросът дори не е в товара, който само в началото изглежда безтегловен. Въпросът е и в това, че в огледалния коридор на възпроизвеждането се губят не само мъртвите, но и живите.

Балзак е предвидил нещо такова и е отказвал да се снима, понеже смятал, че всяка нова снимка отсича или остъргва от него още един слой балзак и ако той позволи да му правят това, от него нищо няма да остане. (Или ще остане: мъглица, кочан, последен слой с дебелината на посмъртна маска.)

Но механиката на фотографията и не цели да съхрани съществуващото.

Преди век или два портретът е бил изчерпателно свидетелство и, с малки изключения, единствено �� грубо казано, онова, което е оставало от теб (и вместо теб). Превръщал се е, така да кажа, в оправдание на живота, в негова фокусна точка и по силата на природата на този занаят е изисквал работа и от художника, и от портретирания. Поговорката „Всек�� има лицето, което заслужава�� в епохата на живописта определено е отговаряла на действителността �� за онези, които в класовата структура са имали право на необщо лице на паметта, то е било лицето на портрета.

Или, което е още по-важно, лицето на писмото. Основната част от мемориалното наследство е била текстуална, дневникова, епистоларна, споменна. От средата нa деветнайсети век балансът на писменото и визуалното се е нарушил, купчинката снимки е започнала да расте. Те са предявявали към паметта вече не „ме��, какъвто съм��, а „ме�� в събота, облечена с черна амазонка��.

С изобретяването на цифровата фотография вчера и днес започнаха съвместно съществуване с небивала интензивност: както ако в сградата се е повредил сметопроводът и всички отпадъци от ежедневието завинаги са останали тук.

Страшно е това безсмъртие и още по-страшно е, че в него човек попада, без да го е искал. Онова, което регистрират сега снимките, не е нищо друго освен тялото на смъртта: онази част от мен, която е лишена от лична воля и избор, която всеки може да си присвои, която се фиксира и запазва без усилия. Онова, което умира, а не което остава.”
― Maria Stepanova, Памяти памяти

“Знаех, че истинският алеф на това повествование вече е в джоба ми.

Това беше дребна, дълга около три сантиметра фигурка от бял порцелан �� много условно изваяно къдрокосо голо момченце, което можеше да мине за амурче, ако не бяха дългите му чорапи. Бях го купила от московски антикварен битак, където твърде рано бяха осъзнали, че миналото струва скъпо. Но там можеха да се намерят и някакви предмети за копейки, така че на една сергия с разнообразна бижутерия зърнах кутия, в която имаше цяла купчинка от ей такива бели момченца.

Най-странното е, че сред тях нямаше нито едно читаво, всички бяха с нещо осакатени: някои бяха без крака или лица и всички до едно �� с пукнатини и драскотини. Дълго рових, търсех някое по-прилично, и намерих най-красивото. Беше почти напълно запазено и блестеше като подарък. Къдриците и трапчинките си бяха на мястото, както и чорапките с грапава плетка, и нито тъмното петно на гърба, нито липсата на ръце пречеха да се любувам на всичко това.

Аз, разбира се, попитах търговката дали няма по-здраво момченце и в отговор чух разказ, който реших да проверя. Тези евтини фигурки се произвеждали в един германски град в продължение на половин век, каза тя, от края на осемдесетте години на деветнайсети век. Продавали ги къде ли не, в бакалници и магазини за домашни потреби, но най-важната им работа била друга: евтини и непретенциозни, те били използвани като насипен амортизатор при превозването на товари �� за да не сe драскат един друг скъпите тежки предмети при сблъскване в тъмното.

Тоест момченцата се произвеждали с предварителното очакване да бъдат осакатени, а после, преди войната, заводът бил затворен. Складовете, натъпкани с порцелановата продукция, стояли заключени, докато не били бомбардирани �� и след още някое време, когато отворили сандъците, се оказало, че в тях всичко е натрошено.

И тогава аз купих своето момченце, без да си запиша нито името на завода, нито телефона на търговката, но за сметка на това знаейки със сигурност, че отнасям в джоба си края на своята книга: онзи отговор от сборника със задачи, който е прието да се търси из последните страници.

То казваше всичко наведнъж. И че нито една история не стига до нас цяла, без отчупени стъпала и разсечени лица. И че лакуните и зевовете са неизменен спътник на оцеляването, негов скрит двигател, механизъм за по-нататъшно ускоряване. И че само травмата прави от масовия продукт недвусмислените, единствените на света нас.

И разбира се, че самата аз съм такова момченце, ширпотреба, производно от колективната катастрофа на отминалия век, негов survivor и неволен бенефициент, по чудо останал жив и на светло.”
― Maria Stepanova, Памяти памяти

“Our delight in vintage, as we call it now, comes precisely from entering a past life not as equals, but like a little girl in her mother’s wardrobe, knowing full well we are trying on someone else’s belongings.”
― Maria Stepanova, In Memory of Memory

“Instead of one, the only, photograph, there are hundreds. No one, not even the photographer, manages to look at every snap: it would take years. But it doesn't matter, the important thing is to store all these many moments, to keep them safe for the Great Looking, the Grand Viewer who has all the time and attention in the world, more than would fit in any lifetime, and who will draw all that has happened into one line of events. There is no one else to do it.”
― Maria Stepanova, In Memory of Memory

“But guilt at the missing details hampered my ability to remember, forced me to put off asking more detailed questions. It was already clear that I would one day (when I became that better version of myself) open a special notebook and sit down with my mother, and she would start at the very beginning, and then there would be some meaning to it all �� and a system, a family tree, and every cousin and nephew would be in their rightful place, and at the end of it there would be a book.”
― Maria Stepanova, In Memory of Memory

“I was sixteen, wild, errant, in the afterglow of a love affair that felt as if it had defined everything in my life.”
― Maria Stepanova, In Memory of Memory

“You know, my love, I never imagined that the suffering and grief of another could give me so much happiness. Now I understand your desire to see my tears, and I forgive you for all the suffering you forced me to endure. I’ve never felt such blessedness. To see a person who is endlessly dear to you suffering terribly, simply to avoid causing you suffering, to feel how dear and necessary you are to that person �� my darling, that is happiness!”
― Maria Stepanova, In Memory of Memory

“I once read that the important factor in discerning the human face was not the combination of features, but the oval shape. Life itself, while it continues, can be that same oval, or after death, the thread of life running through the tale of what has been. The meek contents of her apartment, feeling themselves to be redundant, immediately began to lose their human qualities and, in doing so, ceased to remember or to mean anything.”
― Maria Stepanova, In Memory of Memory