ŷ������

Започна със това, че се научихме да сме сами
и ушните канали се покриха с мъх, дотолкова
че даже музиката не успяваше да пъхне палец
в пещерата с все по-едри, нервни сталактити.
Там се заселиха сирени на коли и непонятни тракания,
съдбите на случайни хора, боклуджийски камиони,
въпросите какво да правим с прекомерното вълнение
и как да продължим да бързаме, щом все налага се да чакаме.
Гълъбите се превърнаха в летящи плъхове, площадите
се свиха заплашително, подостриха се всички  ръбове,
кожата ни изтъня, на никого не се обаждахме,
водата беше с послевкус на плач, изчезна мнението ни
по темата за вечното и всичко можеше да е метафора,
и всичко бе възможно, но и непрекъснато се клатеше.
Гласовете постоянно ни говореха с езика
на загубата, с формуляри, сътресения ��
безбожно отегчителни, но треската на тази география
ни караше поне да се опитваме да ги обичаме.
Под погледа им клетките се преоблякоха
в подарените им дрехи. Но не успяхме да забравим
своите и заради това не спряхме да се плашим.
Прелистихме баналността на всички обяснения,
които са налични и това остана ��
като състояние, но и като вид спасение ��
да се страхуваме от всичко казано, да се
срамуваме от крехките си части. Тишината
да капе от тавана и да се втвърдява, но да знаем,
че колкото и да е достоверно и достойно  мястото,
то не е единственото място
и със сигурност не става за живеене.