ŷ������

Светлината лепне

по забравената паяжина.

Паякът в леглото

наблюдава.

Тънка луна

се кланя

на камбанарията.

Все повече се влюбвам в трудното. И все повече ми става ясно защо. И колкото по-влюбена съм, толкова по-леко става, и колкото повече зная защо, толкова повече разбирам защо не е трябвало да го знам преди.

Е корен и ако си неизвестно число и е чисто навсякъде чисто в тишината между отделните вдишвания шиеш плетеш сгъваш си началата имаш палец стена поща тайни неща във кутии безкрайните облаци винаги недостижимата неутралност и ако това чувство е вписано във въглеродна окръжност ако все пак можеш да се завърнеш в пресечката лесно решение трудното е прогресия и някъде в неопределената мека среда или прочее във медиана в меденомащерковото тесто на април става ясно как се надига под коричка от хаос човекът

Червената планета не е точно червена,

(а доста по-) �� баналното принадлежи на земята.

Близки са начините да виждаме ��

профили вместо хълмове, усещане

за пропуснато или грешно пристигане,

слънчева радиация.

Но и тук утре започва по същия начин ��

от нула.

Отваряш книга и тя те отваря.
Влизат неща, става тясно, излизаш.
Навън става студено, влизаш в друга.
Нея друг я отваря и влиза,
става широко, не затваряте книгата.

толкова съм се отдалечила от къщи,

че съм загубила дори представата за път

и какви са тези камъчета

Вървя в отказания град и завладявам.
Пехотните оръжия на крачките ми
категорично тъпчат стария асфалт.
Надничат котки или смрад зад ъглите,
стандартно тежък въздух и намачкани
лица над шубите. Това е
кръстоносен поход, те не знаят.
Не знаеха, когато ми отказаха,
когато си изпречиха реда и зъбите
пред малкото ми тяло. А тогава
не беше по-различно, гробищата
били са може би по-празни.
Аз избягах.
Дадох им баналната реакция.
Радостта им дълго продължи. С размаха
на смъртно болен изградиха си
култура на страданието, кули
от повторения и неприязън,
и радваха се. Аз кръжах с крила от страх.
Отдалеч изглеждаше естествено ��
издържано естетически отказване,
но нищо по-погрешно.
Отчаяно измервах вярата си
и все не стигаше да сляза.
Те построиха сивата история
с изчоплени очи. Множаха се
грубите агитки и подритвания,
пресечките на важното и тлъстините
по стройните теории.
Разбрах �� безсмислено било е да ги питам.
Че този град е град на завладените,
докато не го желае никой.

Две кучета се поклоняват на следите ми,
пет люляка разцъфнаха, тревата
сред бледия боклук издигна знамето ми.
Вървя в отказания град и завладявам.

Тръгна ли, ще бъда също толкова завършена.
Ще бъде против волята ми, съответно –�� против истината.
Олющвам си сега цвета на кожата от листа
и няколко петна пигмент, с които утре да щрихирам
идеята за себе си. Заради това при теб ще липсват
бенки, също изражението ми, за жалост ще ми трябва ��
отвращението към света държи да се разбира
недвусмислено. Далеч от него, бялото ти
има приемащата структура, изобразяваща
желаното ми състояние. Случайното
по правило е правилно, освен когато си отива.
Случайността в тефтера ти ще е заслужила
с неподвижност вечността, а аз �� едва ли.
Обувам вече стъпалата си, за тях не ти  достигна времето.
Ще бъде против волята ми, съответно �� против истината.
Ще се радвам само, че съм ѝ откраднала
косъмчетата, потта и сянката на тялото,
надвесено над листа,
и възможността да мисля за ръката,
отказала се да рисува липсващото.

И това чувство, че трябва да крадеш от смъртта
паници живот, виси от раменете ти ��
нечисто одеало върху бледата плът
която просто е гладна, но не ѝ е студено.