ŷ������

Преди две седмици изпратих кратък биографичен текст за списание , в което обявявам бързия развод със страховото си разстройство за най-грандиозния си успех. Почувствах се доста добре от тази навирена формулировка, която продължава да е вярна, но само дотолкова, доколкото е верен отказа ми да се размотавам из живота с етикет каквото и да е. Фактически този отказ съществуваше от ден 1, от първата паническа атака, когато не можех да свържа и две думи, но все още можех да формулирам тоталното отричане. Ако някога съм искала да бъда животно, ако съм вярвала в нирваната на първичното, ако наивно съм се въртяла в транс до делириум, за да се освободя от прекаленото мислене, то този първи ден страх ме преобърна на 180 градуса и ме научи да обичам интелекта си повече от всичко, защото състоянието без него не беше никакъв екстаз, а отвратителна черна дупка.

Понякога ми се случва следният литературен лапсус �� пиша страх, когато всъщност искам да напиша живот.

Ясно е, че е започнало още в началото или много преди това. Къдрицата на ДНК-то, ще не ще, си е взела по малко и от мама, и от тати, хубави тревожни хора, родени от други хубави тревожни хора. После са се напластили надежди и потрошения, политики и интриги, сътресения и хормони, съседски деца са изчезвали или са били прегазвани от коли, наивности са били пребивани, кроткости са крещяли, а и този пол, около който се наежват дори стените на полуразрушените къщи, който не знаех как да нося. Вероятно съм забелязвала, но без да забележа как забелязвам. Ах беше плътно до мен, сърцето ми бумтеше от възбуда от ранна сутрин до 3 през нощта, когато обикновено заспивах, защото беше твърде хубаво да си жив.
Твърде хубаво е, за да мислиш за нещо друго, и всъщност продължава да е така.
Забелязах страх за съвсем кратко, когато дядо почина, но като гъвкаво змийче се изтръгнах �� скрих се в стаята си и никой не посмя да ме извика в продължение на 2-3 дни. Вероятно възрастните са били доволни, че не съм ги занимавала. Едно стихотворение вместо погребение, вместо да сляза един етаж по-долу и поне да го видя, да видя това, което е било живо, но вече не е, кой може да ме вини, още съм дете. Мозъкът ми ликуваше, като да ме е предпазил от някаква беда, защото ми е спестил нещо, което щеше да бъде неприятно, но поне щеше да канализира тъгата и ужаса и да ги изведе от тялото ми. Мозъкът, уважаеми не/по/читатели, не е равно на интелект, мозъкът е много първична и често ужасно тъпа машина, в която евентуално, с време и опит, човек може да си обособи някакви малки ареали, които да облагородява. Тогава бях далеч от подобни дейности.

Ето ги сега, ужасът и тъгата, увити са около корена на шията ми като дебели мокри парцали, далеч от подобни дейности.

Трябваше да започна този текст с “А�� съм на 40 години и никога не съм виждала мъртво човешко тяло. ��

Змийчето забрави дядо си бързо, а стихотворението го направи поетеса и звездичка в местната литературна школа. Десетина години по-късно почина баба ми. Това можеше да бъде края на невинността, съвсем навременен, но не беше. Тогава живеех в Берн, обитавах безгрижно едни диван, и след като мама ми се обади, се втурнах навън, между трамваите, през стария град и надолу към реката, надолу и после по течението. Инстинктивно напипах с крака правилната стратегия, по-развития ми интелект вече не можеше да се скрие от себе си, сега трябваше да се избяга. Безпаметно марширувах 9 часа, не е шега, едно двайсетгодишното тяло може това, когато се свестих, бях в съвсем друг град без спомени как съм стигналa там и единствения ми проблем беше как да се върна при дивана си.

Не отидох на погребението. Дори и да са ме винили, не разбрах. Не разбрах и какво си причинявам. Мозъкът ми тихичко и невинно ликуваше.

Ще минат още десет години преди да разбера. Трябваше да се случи като пръчка в колело, напряко стратегията, буквално докато бягам, за да ме накара да усетя ефимерността на утехата. Небето се срути и аз станах смъртна. Никакви усилия на интелекта не можеха да ме извадят от това състояние. И понеже аз бях смъртна, мъртвите се завърнаха, не само близките ми мъртви, но и всички други, познати и непознати, онези, чиито имена стояха върху книгите, които четях и филмите, които гледах. Затворех ли очи, виждах телата им, така подобни на моето, изпразнени от живот, от това, което единствено обичам в тази безгранична вселена �� случайния велик човешки живот, горящ в биологичната си клетка. Връзката ми с живите се разпадна, усещах ги нереални, виждах ги като потенциални мъртви и затова ме плашеха дори повече от вече мъртвите, заради които сърцето ми създаваше нови рекорди по пулс в статично състояние.

След като се закарах в бърза помощ с този пулс и не спрях да рева, когато ми съобщиха, че всичко ми е наред, се наложи да се видя с психолог. Имах късмет, за който много завоалирано съм се опитвала да пиша през годините (но от такива истории не става литература). Г-ца Ян наистина съществуваше и наистина се смееше много, както се смее човек, който стои върху стабилната почва на науката. След три срещи се разделихме, бях научила всичко необходимо, тя ме нарече страшно умна и ми подари саксия. Помня как на раздяла ми препоръча да погледна “Тибетск�� книга на мъртвите��. Тази препоръка беше толкова близо до когнитивен дисонанс с логиката на останалата част от лечението, с логиката, която ме стегна и въоръжи за бъдещето, затова я игнорирах.

Срещнах страх отново и отново, на различни места. Научих се да го разпознавам отдалеч и да се боря. Крещях с всички сили в лицето му да се маха. Не при мен, казвах му, не ти се кефя. Ах не те харесва, мрази те. Не ми пука за роднинските ви/ми връзки. Сбъркал си. Нямаме нищо общо с теб.

Никога не го погледнах в очите, никога не отворих тибетската книга. Обсесивно обикалях стратегиите си: бягане, стихотворение, веднъж дори пробвах да родя дете, последното се получи всъщност доста добре и ме държа дълго време далеч от очите на мъртвите. Когато ми се говореше за това, се наричах щастливо разведена. Не беше лъжа.

Но другата истина е, че винаги се измъквам, за да го срещна отново, винаги по-голям от предишния път, винаги толкова голям, колкото е и Ах.

Много други си отидоха. Много, които дори не познавах. Често съвсем чужди, несвързани с мен, освен по някаква интелектуална нишка. Срещах мъртвите им тела в статии, биографии, новини, случайно подслушани разговори. Вече няма къде и в какво да избягам. Вървяла съм толкова дълго по тази земя, и явно съм ръсила ужас навсякъде. Няма какво друго да направя, освен да спра и да отворя широко очите си.

Виждам те, дядо. И теб, другия дядо, който твърдеше, че искаш да умреш, за да ми спестиш ужаса.

Виждам те, бабо. И теб, другата баба, моята сянка.

Виждам те, вуйчо.

Виждам ви, Жорж Перек, Виктор Пасков, Марин Бодаков, Мартин Цурмюле, Алек Попов.

Виждам ви, протагонисти от репортажи, новинарски емисии и пандемични статистики.

Виждам празнотата след вас и не се опитвам да я запълня. Някъде зад нея ще се покаже въпросът:

“Защ�� са толкова големи очите ти, мило змийче?��

И аз ще отговоря:

“З�� да виждам по-добре страха, мила смърт.��

И това ще бъде последният път, в който ще напиша страх вместо живот.