Хвани гората
Никога не достига, никога не я достигаш, защото не стигаш. Между ръката и картите на гугъл пада дърво номер 71, номерирано с флуоресцентна боя. После още трупове, истинско гробище, където си се осмелила да потърсиш покой. Потиш се в жълтия дъждобран, отдавна не вали, но не можеш да го съблечеш, ключа за колата е там и какво ако падне в калта? От къде се появи този ключ и къде е колата? Едри следи от чудовищни гуми грачат С размазано лице излизаш на някакво поле, над което два едри екземпляра мишелови говорят естествения си език, но ти прочиташ следната картина: детето ти, прихванато с острите им нокти, се носи над главата ти. Можем после да ядем сладолед, казваш, и детето се връща в очертанията на усмивката си. Изкачвате един хълм, внимаваш да не се отдалечи твърде много от теб, да се отдалечи в естествения си език, с който говори на цветята, да се скрие в пръчката, която носи, за да разкъса тишината, в която го чувстваш най-добре. Гората се отдалечава, но пръчката влиза в багажника.
