ŷ������

Докато колата разцепва мъглата,
прокарвам разсеяно длан по гърба на носталгията,
неуместно изпъната по протяжността на шосето.
Несвързано с жеста, вали мръсен сив цвят.
В празните редове се настаняват цели фабрики,
изоставени села с наръфани покриви.
Вият призраци около своите кръстове,
виси небе между рижави костни израстъци,
ферментирали в тишината до клони.
Каква отврат, прошепва възбудата и се покачва:
ето къде са се заселили липсващите ми спомени,
ето всички места, на които не бих оцеляла,
докато колата разцепва мъглата,
зад която е още мъгла.