Мило дневниче
Не си ми мило. Записването на мислите унищожава възможните им разклонения, които ти не можеш да удържиш, но мозъкът може, и то все по-добре.
Забий си клишираните заключения в кода.
Ръката ми е бавна, да, все по-бавна. Ръката ми иска единствено да докосва жива плът, унищожавайки нуждата от други движения. Да пише живот върху живота.
Кучета джавкат. Телевизор бумти. Нощта затрупва всички възможни пътища и разклоненията им.
И все пак. Помагаш ми с отвращението, което предизвикваш. С нищожния жест на загубата на време, рамкиращ останалото.
Колко бързам. Забърсвам по минута съзнание от полуден. Когато спра, пропуснатото ме връхлетява. Сънища, начала, разклонения. Всичко влиза, влиза и не иска да излезе. Държа, удържам.
Мостът между там и тук ме боли. Толкова силно, че всякакви други болежки се разбягват при вида ми.
Аз наистина притежавам вид. Останалото е отворено.
Всичко е отворено. Запиша ли мисъл, тя се превръща в лъжа. Единственото изключение е, когато формата и медията са правилни едновременно.
Ти не си, мило. Не си и мило, защото обичаш да открояваш неприспособимостта ми. Това те възбужда, подува редовете ти, изтрива нужните ми тъга и празнина.
Познах тъга, празнина и милост. На най-неочакваното място, което няма да ти покажа. Само една подсказка: паметта съществува, свещена да е. Паметта е тетрадка, ранен хищник, и все пак: много по-силен от теб.
