ŷ������

Вървя в отказания град и завладявам.
Пехотните оръжия на крачките ми
категорично тъпчат стария асфалт.
Надничат котки или смрад зад ъглите,
стандартно тежък въздух и намачкани
лица над шубите. Това е
кръстоносен поход, те не знаят.
Не знаеха, когато ми отказаха,
когато си изпречиха реда и зъбите
пред малкото ми тяло. А тогава
не беше по-различно, гробищата
били са може би по-празни.
Аз избягах.
Дадох им баналната реакция.
Радостта им дълго продължи. С размаха
на смъртно болен изградиха си
култура на страданието, кули
от повторения и неприязън,
и радваха се. Аз кръжах с крила от страх.
Отдалеч изглеждаше естествено ��
издържано естетически отказване,
но нищо по-погрешно.
Отчаяно измервах вярата си
и все не стигаше да сляза.
Те построиха сивата история
с изчоплени очи. Множаха се
грубите агитки и подритвания,
пресечките на важното и тлъстините
по стройните теории.
Разбрах �� безсмислено било е да ги питам.
Че този град е град на завладените,
докато не го желае никой.

Две кучета се поклоняват на следите ми,
пет люляка разцъфнаха, тревата
сред бледия боклук издигна знамето ми.
Вървя в отказания град и завладявам.