ŷ������

Bulgarian review below/Ревюто на български е по-долу
Since I began marching in step with the people who (try to) earn their daily bread (and fruits and vegetables too), I take the subject of the forsaken rank-and-file employee in a crappy office to heart and it’s a sticky subject to me. Is there anyone who haven’t made the discovery that nothing makes you go off your wits as surely as a job that suffocates you? We all dwell in the miniature boxes of our lives and offices so we can successfully squeeze in the petty hole which our dear consumerist society has left for us. Yes, that’s right �� in order to buy stuff we don’t need with money we don’t have to impress people we don’t like.

Too many human beings live their lives as in a dream. They eat, speak, and do whatever they do with the sluggish mechanical movements which suggest a lack of a more significant thought process. Same shit, different day, some would say. We are all Pavlov’s dogs and we just wait for the respective cues to do the next thing for the day.
‘This is how it is with insomnia. Everything is so far away, a copy of a copy of a copy. The insomnia distance of everything, you can't touch anything and nothing can touch you.��

Chuck Palahniuk constructs surrealistic metaphors. His sarcasm’s whip stings you harshly and it smarts. Is this who I am? Boring life, empty like a shell, meaningless, I get out of bed, I’m not quite awake all day long, I go to bed, I hoard, and hoard, and hoard. Wherefore? And when you push someone up against the wall so tight they can barely hold it together, they just give you the finger and lash against you. This is when Tyler appears. And Tyler is not like you. Tyler pisses over the established order (literally) and knows what he wants �� and especially how to get it.

‘Fight Club�� leaves you raw as the knuckles of a hand which has hit something. It is the cold shower of the future. Of that future when even the sleeping cocoons have realized that something has to change.
‘We are the middle children of history, raised by television to believe that someday we'll be millionaires and movie stars and rock stars, but we won't. And we're just learning this fact,�� Tyler said. ‘So don't fuck with us.��

Our great depression is our life. In a world where communication is everything, people have forgotten to talk to each other. We’ve forgotten to be people. We’ve forgotten to treat each other as human beings. We’ve forgotten to do humane things. Sometimes though there are some who venture to lift the lid of their reason and check if Schrödinger’s cat is still alive in there. In some cases it is. And its name is Tyler.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Откакто и аз се влях в редиците на хората, които сами (се опитват да) си припечелват хляба (и плодовете, и зеленчуците), темата за низвергнатия редови служител в смотан офис ми е доста близка и болезнена. Кой ли не е правил в живота си откритието, че почти нищо друго не те чалва така, както работа, от която се задушаваш? А всички обитаваме малките кутийки на живота и офиса си, за да можем успешно да се натъпчем в дребната ниша, която ни е оставило милото ни консуматорско общество. Да, точно така �� за да си купим неща, които не ни трябват, с пари, които нямаме, така че да можем да впечатлим хора, които не харесваме.

Твърде много човешки същества живеят живота си като насън. Хранят се, говорят, правят, каквото правят, с онези лениви механични движения, които подсказват липса на протичащ по-съществен мисловен процес. Same shit, different day, биха казали някои. Всички сме кучета на Павлов и просто чакаме съответните сигнали, за да извършим следващото действие за деня.
‘This is how it is with insomnia. Everything is so far away, a copy of a copy of a copy. The insomnia distance of everything, you can't touch anything and nothing can touch you.��

Чък Паланюк гради сюрреалистични метафори. Камшикът на сарказма му рязко те парва и ти засмъдява. И аз ли съм това? Отегчен, черупково празен живот, безсмислен, ставам, не съм особено буден цял ден, лягам си, трупам, трупам, трупам. За къде? И когато натегнете пружината докрай и ви се струва, че няма накъде повече, тя просто ви тегли една и изскача рязко нагоре. И се появява Тайлър. А Тайлър не е като вас. Тайлър пикае (буквално) на установения ред и знае какво иска �� и най-вече как да го постигне.

„Бое�� клуб�� оставя ожулено като по кокалчетата на ръката, когато удариш. Той е студеният душ на бъдещето. На онова бъдеще, в което дори заспалите пашкули са осъзнали, че трябва нещо да се промени.
‘We are the middle children of history, raised by television to believe that someday we'll be millionaires and movie stars and rock stars, but we won't. And we're just learning this fact,�� Tyler said. ‘So don't fuck with us.��

Нашата велика депресия е нашият живот. В свят, в който комуникациите са всичко, хората са забравили да общуват. Забравили са да са хора. Забравили са да се отнасят един към друг като с хора. Забравили са да правят човешки неща. Понякога обаче има такива, които се осмеляват да повдигнат капака на разума си и да проверят дали котката на Шрьодингер, която се намира вътре, е все още жива. В някои случаи е жива. И се казва Тайлър.